РОРИ
Ловът на хелиони беше толкова незаконно място, че атмосферата беше като да влезеш в Даркмор в нощта на нашето бягство. Тя беше пълна с вълнение, въздуха беше наелектризиран, докато маскираните членове на този подземен спорт даваха воля на своите вътрешни дяволи.
Всички маски представляваха различни хищни животни, скривайки самоличността на присъстващите, и всеки от нас носеше по една, докато навлизаше по-навътре в пещерната система от пясъчник. Вгледах се във вълчата маска, покриваща лицето на Розали, нещо внимателно изработено от нейната земна магия със сребърни ручейчета, преминаващи през изрисуваната кожа.
Тя беше направила по една за всеки от нас, моята беше бронзов лъв, който ми напомняше за предишното ми аз, докато Итън носеше лицето на бяла мечка, а Кейн – черна змия с преливащ нефритен отблясък между люспите. Макс носеше лицето на дивашки изглеждащ гарван, а Хейстингс се криеше зад лицето на магаре. Разбира се, тази на Син беше най-показната, а визията му за маската накара Розали да му се скара няколко пъти, докато той се беше присегнал на кухненската маса и продължаваше да прави диви предложения, докато я ковеше. Маската изглеждаше отчасти като крокодил, отчасти като орел с остри зъби, стърчащи от златен клюн, които бяха изработени от чисти диаманти. Трябваше да изглежда нелепо върху него, но между лекия си маниер и безкрайната си увереност той някак си се справи с това нещо.
За да влезем в някой от ловните полета, трябваше да използваме кодови имена, за да запазим тайната на това място. Всъщност се говореше, че ако тук се изрече истинско име и вампирите-хелиони, които управляваха това място, го чуят, с удоволствие ще ти отрежат езика и ще те принудят да го глътнеш.
Проходът, по който вървяхме, беше осветен от огнени кълба, които се търкаляха по стъклените тръби в стените, извиваха се над главите и се спускаха по спирала под земята, водейки ни все по-навътре в неизвестността. Тълпата около нас се хилеше и разговаряше оживено, а маските на лицата им не скриваха по никакъв начин неприятната им същност.
Присъствието им говореше за опасност и аз се приближих до Розали, като забелязах, че и другите членове на новосформираната и глутница се стягат около нея. Тя сякаш не забелязваше, че защитаваме Алфата, но когато погледите минаваха между нас, знаех, че те са готови да се бият също толкова, колкото и аз.
Един пиян задник се втренчи в мен и аз го отблъснах с ръмжене, което го предупреди да се отдръпне. Той измърмори извинение, като ме погледна, забелязвайки височината ми и обещанието за болка в очите ми, преди бързо да изчезне обратно в тълпата.
Най-накрая тесния проход се отвори и над нас се разнесе ревяща шумотевица, докато стигнахме до издълбан балкон, който обикаляше около огромна пещера и гледаше към смразяваща стомаха капка.
Син се втурна напред, избута една фея настрани и дръпна Розали за ръка, а останалите се запътиха след тях и стигнаха до самия край на балкона. Далеч долу се откриваше гледка към мрежа от проходи, издълбани в червена скала в криволичещ лабиринт. Някои от пътеките водеха под земята или към скритите отвъд външните стени стаи, но изглеждаше, че повечето от ловните полета могат да се наблюдават оттук.
По-надолу имаше и балкони, по-малки, по-особени пространства, където подобни на тронове места бяха заети от онези, които вероятно бяха платили за тази привилегия.
Розали опря лакти на каменния парапет и се загледа надолу към ямата, където предстоеше да се разиграе всякакво клане.
– И така, как става това? – Погледна тя Кейн, когато той се приближи до нея.
– Ловът на хелиони се провежда там – обясни Кейн. – Но частните ловни излети се провеждат и в частни стаи. Основният лов става все по-жесток през нощта. Във всеки кръг ще има по петима доброволци, които искат да бъдат ловувани, и до двадесет вампира ще ги преследват едновременно.
– Майната му, двадесет? – Измърмори Итън. – Да не би някой от тях да се увлече и да убие доброволците?
– Понякога – мрачно каза Кейн. – Това е риска, който поемат доброволците. Той е част от това, което ги привлича тук. Страхът от смъртта често е най-добрия начин да се почувстваш най-жив.
– Свято гуакамоле – промърмори Хейстингс, очите му обходиха арената уплашено, а аз го потупах по гърба.
– Предполагам, че тогава трябва да се преструвам, че никога не съм виждал нищо от тази гадост? – Измърмори раздразнено Макс и аз си отдъхнах със смях.
Син се изкачи, за да седне на парапета, като размахваше небрежно крака. Може и да притежаваше въздушна магия, но тази глупост все още ме караше да се чувствам неудобно.
– Може ли някой да играе? Аз искам да играя!
– Ако искаш да се включиш доброволно, бъди мой гост – каза Кейн, а в гласа му се появи усмивка.
– О, ти просто би искал да имаш повод да смучеш врата ми, нали Кейни баб? – Син увисна с ръка около врата му и Кейн я отблъсна.
– И какъв е плана? – Попитах. – Как това ще ми помогне да се справя с ролята на вампир? Не е ли точно това, което вампирите не би трябвало да правят? – Стрелнах Кейн с поглед и той срещна погледа ми над главата на Розали.
– Да, и точно затова това е идеалния начин да усъвършенстваш уменията си. Ако успееш да запазиш главата си там долу и да ме следваш, тази вечер ще научиш повече за това да бъдеш вампир, отколкото бих могъл да те науча за цяла година.
– Това звучи шибано опасно – каза Итън и се придвижи, за да се облегне на парапета, но това не беше предупреждение, а звучеше дяволски развълнувано. – Само на вампирите ли е позволено да ловуват?
– По-късно тази вечер ще има свободен лов за всички – отговори Кейн. – Вампирите ловуват сами, защото са склонни да се движат толкова бързо, че няма смисъл други ордени да тичат с тях. Няма никакъв шанс да хванат плячката преди тях. Това е безсмислено.
– Жертвата – мърмореше Розали. – Dalle stelle, трябва да си луд, за да се запишеш доброволец. – Тя погледна към Син, но не успях да уловя погледа, който премина между тях.
Кейн се премести, за да застане до мен.
– Хайде, трябва да се регистрираме. Ако побързаме, ще можем да се присъединим към първия лов.
– Успех – каза Итън, хвана ме за рамото, а в очите му имаше ярък блясък. – Ще те наблюдаваме.
Кимнах му, а Розали измърмори добри пожелания на феятонски, размахвайки пръсти към нас за довиждане, преди петимата да се групират по-близо един до друг. Кейн ме насочи към едно стълбище и заобиколихме безкрайно надолу към дъното на пещерата, където опашка от вампири се редеше до каменна будка, за да се регистрира за лова. Когато се присъединихме към редицата, между тях се разнасяше ръмжене, във въздуха се носеше усещане за съперничество, а аз усетих как същото съперничество изгаря и мен. Кътниците ми се удължиха и аз изръмжах към задниците, които се приближаваха зад нас. Кейн изглеждаше изненадващо спокоен в тази ситуация, изглеждаше твърде естествен в тази среда.
– Колко пъти си ловувал тук? – Попитах.
– Загубих бройката.
– Защо го направи? – Намръщих се. – Рискуваш много, като дойдохме тук. Ако FIB някога те хване, чистата ти съвест ще е доста опетнена. Можеш да се окажеш рамо до рамо с осъдените в Даркмор, а се съмнявам, че те биха били благосклонни към бивш охранител.
– Мм – измърмори той, все така хитроумно копеле.
Помислих си, че няма намерение да ми се разкрива, затова бях особено изненадан, когато го направи.
– Може би тук трябва да нося маска, но винаги ми се е искало да я свалям, когато съм влизал в Лов на хелиони. На това място бях свободен. Свободен да бъда чудовището, което винаги съм знаел, че съм. Бях възпитан да се бия, да отприщвам най-жестоките части от същността си и независимо колко презирам Бенджамин Акрукс за възпитанието, което ми даде, му дължа едно нещо. В неговата компания научих колко далеч мога да стигна, разбрах колко силен мога да бъда, колко жесток. И в това има нещо, за което все още жадувам, въпреки че прекарах много години в опити да го потисна. Това е, което ме привлича в Розали, онази проклета дивост, която не познава граници. Тя никога не е променяла това, което е, за да отговори на нечии изисквания, особено на обществото. Толкова дълго се опитвах да бъда някой друг, че понякога дори сега не знам точно кой съм. Знам само, че колкото повече време прекарвам в нейната компания, толкова повече го разкривам.
Пристъпих по-близо до него, забелязвайки, че съперничеството между нас е налице, но не го усещах толкова остро, колкото към другите вампири около нас. И бях почти сигурен, че е така, защото го уважавах. Не бях сигурен кога се е случило това, но беше невъзможно да го отрека сега, когато ме гледаше в очите.
– Тогава това е твоето място, Мейсън. Никой не бива да бъде принуждаван да бъде нещо друго, освен това, което е, нито от себе си, нито от когото и да било на този свят. Ти имаш право на избор, не забравяй това.
– Мм – отново измърмори Кейн, но нещо ми подсказа, че ме е чул.
Придвижихме се по линията и най-накрая стигнахме до кабинката, осигурявайки си места в първия лов под кодовите си имена.
– Добре, Законодател и Нощник, всички сте записани. Ще трябва да носите тези. – Жената ни подаде две обикновени бели маски, които щяха да покрият горната половина на лицата ни. – Сложете ги непосредствено преди лова. Те ще останат прикрепени към лицето ви до края на лова и ще оставят достатъчно място за захапване на плячката. – Тя хвана ръцете на всеки от нас и произнесе заклинание, което накара сребърен зъб да заблести на гърба на китките ни заедно с цифрата едно. – Вървете през портата вдясно от мен и се насочете към началната точка, където частните стаи ще ви позволят да смените маските си в тайна.
Последвахме указанията ѝ, минахме през желязната порта, като по пътя показахме знаците си със зъби на един едър пазач и поехме по криволичещ коридор нататък.
– Дръж се близо до мен по време на лова – каза твърдо Кейн. – Съсредоточи се върху указанията ми. Ако почувстваш, че започваш да губиш ума си, кажи ми и аз ще те насоча как да се съсредоточиш отново.
Кимнах, а пулса ми се ускори, когато вика на тълпата се разнесе през стените от пясъчник.
– А ако се прецакам и изгубя главата си напълно?
– Няма да се случи – каза той твърдо. – Помисли за Розали, за брат си. За всички причини, поради които трябва да останеш вкоренен в собствения си ум.
Отново кимнах, докато завивахме към една зала, в която вратите водеха към частни стаи. Вампирите влизаха и излизаха от тях, след което си проправяха път по друг коридор с белите си маски, поставени за лов.
Не ни отне много време да ги разменим с нашите, да оставим маските си и следвайки указанията на друг пазач, да се насочим към началната точка.
Пристигнахме пред дълга редица железни порти, вградени в стената, като всички те водеха към широк, ярко осветен коридор, където шума на тълпата беше най-силен. Пред много от портите вече стояха вампири и една жена, облечена в кожен комбинезон, ни махна с маска на пантера с блестящи кристали около очите. Тя провери знаците ни, след което ни насочи да застанем пред две порти, които бяха една до друга.
Кейн ми кимна, докато заставах пред своята. Погледнах към вампира вляво от мен. Златистите къдрици падаха около челото на бялата му маска и той небрежно ги отметна назад, докато ме поглеждаше.
– За пръв път? – Попита той плавно, като се премести да облегне рамо на стената между моята и неговата порта, сякаш имаше да убива цялото време на света.
– Как можеш да кажеш? – Изръмжах, преценявайки го и опитвайки се да разбера дали представлява заплаха. Беше облечен в ежедневни дрехи, подходящи за тичане, точно като останалите от нас, но гласа му подсказваше, че е по-висшестоящ от повечето кретени тук.
– Имаш този нервен вид – подиграваше се той и устните му се повдигнаха в усмивка.
– Остави го, Хорнрайдър – изръмжа Кейн и аз се обърнах към него изненадано.
– Ти познаваш този задник?
– Той се подвизава тук през последната година или нещо подобно – каза Кейн с вдигане на рамене. – Смята, че може да заеме мястото ми на Елитен ловец, но аз ръководя този лов, откакто той е бил само ученик с надежди и мечти, които са се разбивали и изгаряли.
– Просто си огорчен, че в наши дни имаш истинско предизвикателство, старче. Аз съм по-бърз от теб с цяла миля – каза Хорнрайдър.
– По-бърз може би, но скоростта не е равна на умение – отсече Кейн.
– Звучиш като стария ми професор, а и той винаги беше такъв неудачник – каза Хорнрайдър и усмивката му само се разшири.
– Между другото, хубаво име – коментирах аз и непринудената му усмивка малко спадна.
– Някой друг ме записа, когато дойдох тук за първи път, а не можеш да го промениш, след като веднъж е присвоено – измърмори той.
– Разбира се – казах аз, сякаш не му вярвах, и той отвори уста да ме закълне, но гласа му заглъхна.
– Заемете позициите си! – Изкрещя жената с маската на пантера и Хорнрайдър се отдръпна пред собствената си порта, готвейки се да бяга.
Погледнах към Кейн, подготвяйки се за това, което предстоеше да се случи, но как всъщност трябваше да го направя? Нямах представа какво да очаквам отвъд тази порта.
– Следвай ме – каза твърдо Кейн. – Не се отклонявай. Доброволците вече ще са се скрили в лабиринта. Нашата задача е да намерим и ухапем колкото се може повече от тях, без да ги убиваме.
– Разбрах – изръмжах аз, подпрях крака, а енергията в кръвта ми се натрупваше и натрупваше.
– Ловът на хелиони – започва! – Разнесе се гласа из цялата пещера и портите се отвориха всички наведнъж.
Потеглих с прилив на адреналин, който ме караше да се движа в размазано движение. Кейн беше на крачка пред мен, а Хорнрайдър потвърди думите си за скоростта му, тъй като поддържаше темпото на няколко метра пред двама ни. Тримата бяхме най-бързи, набирайки скорост с всяка секунда, докато се втурвахме в лабиринта, криволичейки наляво и надясно през десетметровите пясъчникови стени. Един поглед нагоре показваше ревящата тълпа, която ни гледаше от огромния балкон високо горе, и макар да търсех Роза сред масите, нямаше как да я различа в тълпата от лица.
Кейн направи рязък десен завой, като ме дръпна за ръката след себе си, и ние погнахме Хорнрайдър, който спринтираше с привидна лекота, хвърляйки ни усмивка през рамо, преди да замахне с рязък ляв завой. Кейн също направи този завой и аз го последвах бързо, като едва не се спънах, когато поредица от каменни стъпала водеше надолу към подземна камера. Вътре беше черно и очите ми се адаптираха за секунда, преди да се блъсна с главата напред в стената. Запътих се надясно и забелязах Кейн да спринтира през камерата, все още по петите на Хорнрайдер.
– Вслушай се в промяната на вятъра, във вибрациите на камъка, забрави да разчиташ първо на очите си. Те са на второ място – обади ми се Кейн.
Втурнах се да го настигна, опитвайки се да направя това, което ми беше казал, и чух как стъпките му удрят още стълби, подсказвайки ми къде се намират. Изобщо не се запънах, докато го следвах надолу по тях, като се заслушах отново и чух стъпките на Хорнрайдър да правят завой надясно в основата на стълбите. Обърнах се, преди да видя стената, която този път се очертаваше пред мен, и ме напусна възторжено хлипане, докато Кейн ускоряваше темпото.
Спринтирахме през тъмнината, докато най-накрая излязохме отново на светлите коридори горе, където тълпата изръмжа окуражително при вида ни.
– Лорънс, Лорънс, Лорънс! – Изкрещя една група и аз погледнах към Кейн, когато се изправих рамо до рамо с него.
– Ти си известен тук – пошегувах се аз.
– Аз съм просто елитен ловец – отвърна той, като се държеше, както винаги, но беше ясно, че има повече от малка фенска маса. Имаше много феи, които също викаха Хорнрайдър, и златокосия мъж отдели време, за да им помаха.
Отдясно се разнесе вой, който сякаш идваше от човек, и когато всички се обърнахме натам, той се появи в края на дълъг проход. Дългата му тъмна коса се разпиля настрани, докато се обръщаше и спринтираше, за да се изгуби от погледа, а Хорнрайдър извика:
– Мина! – Набра скорост и се насочи към целта си.
Кейн ме сграбчи за рамото, скръсти ризата ми в юмрука си и ме дръпна по пътеката наляво. Чух свистенето на острие и се скрих в същия момент, в който Кейн направи това, когато гигантски трион замахна хоризонтално над главата ми.
– Майната му – изпъшках и погледнах към Кейн. – Не си споменал за тази гадост.
– Помислих си, че може да те отблъсне, затворнико. – Той се усмихна широко, изглеждайки по-уютно на това място, отколкото би трябвало да бъде за всеки човек, след което спринтира надолу по коридора, прескачайки яма с шипове и избягвайки друг размахващ се нож. Последвах го бързо, като преминах през пътеката на смъртта и го преследвах по една, където пода беше покрит с лед. Вдигнах ръка, за да го разтопя, но Кейн се забави и удари ръката ми обратно встрани.
– Никаква магия. Това е против правилата.
Подхлъзнах се по леда, проклинайки, докато се борех да запазя равновесие, но Кейн само ме погледна с поглед, който казваше, че това не го смущава, след което се затича към стената, изкачи я със спринт, прескочи до отсрещната стена и направи това още два пъти, преди да застане на върха ѝ. Тълпата полудя по това движение и можех да кажа, че той се кефи, дори и да не поглеждаше към тях. Приготвих се да опитам същото движение, като се надявах да не падна по задник и да не се направя на глупак пред Роза и останалите.
Все пак успях и се разсмях, когато се приземих до Кейн и той ме подпря.
– Сега да видим дали ще успеем да открием някаква плячка – каза той с нисък и гладен тон, докато оглеждаше многобройните коридори, които се простираха около нас.
– Ехoooo! – Един женски глас накара главата ми да се завърти и сърцето ми се сви в гърдите.. Самата Розали се беше изправила на една стена и гледаше право към нас с вълчата си маска, която все още беше на мястото си.
– Какво, по дяволите, прави тук? – Изригнах, когато забелязах няколко вампира да се въртят в коридорите и да се насочват към нея с жадни движения.
– Това шибано момиче – изръмжа Кейн в ярост.
– Това е нашето шибано момиче – изсъсках аз. – И е по-добре да стигнем до нея, преди да са го направили тези гадове.
Розали отскочи от стената, когато един вампир се изкачи от коридора долу и я нападна.
Скочих до следващата стена, после до следващата, движейки се бързо, докато Кейн ме следваше отляво, а пулса ми се разкъсваше от страх. Ако я хванат, ако я докоснат…
Всичко се размиваше в главата ми, съзнанието ми се вкопчи в лова толкова силно, че нямаше как да избягам. Аз щях да я хвана пръв. Тя беше моя.
Стигнах до прохода, по който тя тичаше, а една жена-вампир се движеше зад нея, само на секунди от това да я достигне. Хвърлих се от стената с рев на ярост, приземих се върху вампирката и я притиснах под себе си, като я накарах да изкрещи, докато някои кости се счупиха от удара на тежестта ми.
Кейн се приземи пред мен, преследвайки Розали, която се беше стрелнала по друг проход. Изправих се на крака с прилив на съперничество в гърдите си.
– Кейн! – Излаях. – Махни се от нея!
Този път той не забави темпото си, без да си прави труда да провери дали вече не изоставам, докато се втурваше по няколко стъпала след моето момиче.
Преследвах го под земята в тъмнината, чувах го как се движи, звука беше като смяната на вятъра. Слухът ми беше жив от него, от начина, по който въздуха се извиваше пред мен, показвайки ми пътя през потискащата чернота.
Кейн беше прав. Нямаше нужда да разчитам на очите си толкова много, колкото досега. Чувах пътя си много по-добре, отколкото го виждах, и вече не се препъвах в краката си, не се съмнявах в себе си, докато се движех. Този орден толкова не приличаше на моя Лъв, но аз започвах да процъфтявам в неговата обвивка. Предлагаше ми неподозирана ловкост, сетивата ми се изостряха по начин, който не беше нищо друго освен дар, и за първи път, откакто този странен орден ме бе завладял, се наслаждавах на силата му.
Чух Кейн да спира един удар на сърцето, преди да се сблъскам с него, и спрях зад него. Запратих го към стената и го притиснах с ръмжене.
– Тя е моя.
– Слушай – изсъска той, без да обръща внимание на думите ми.
Бавно успях да се съсредоточа, воюващото желание за лов все още беше остро, а ума ми – замъглен от нуждата от него, но все още се владеех. Затворих очи и се заслушах в тихото поклащане на тяло някъде наблизо, точно над нас.
– Тя е там горе – издиша той. – Трябва да има пълзящо пространство в каменния таван.
– Тогава аз ще я извадя. – Опитах се да се отскубна, тъй като нуждата да ловувам отново се надигна в мен, но беше ред на Кейн да ме хване и да ме избута към отсрещната стена.
– Съпротивлявай се – изръмжа той. – Противопостави се на призива му и се обърни оттук. Така ще разбереш, че си овладял желанието, Рори Найт. Ако можеш да се обърнеш от нейната кръв, можеш да се обърнеш от кръвта на всяка фея.
– И да те оставя да претендираш за наградата от нея? Никога – изплюх се, а кътниците ми горяха от нуждата да ги забия в кожата на Розали, да я обявя за своя.
– Няма по-добро изпитание от това – поиска той. – Съсредоточи се и се обърни оттук. Не я търси.
– Аз… Не мога – казах задъхано, но той ме пусна, сякаш бях казал обратното.
Погледнах към каменния таван, чувах я как се движи там, толкова близо, че можех да я държа в ръцете си за секунди, да впия кътници в нея и да поискам това, което толкова отчаяно желаех.
Но имаше и друга алтернатива. Можех да се отвърна. Да си тръгна и да не следвам тази болезнена жажда. Щеше да е болезнено, мъчително, но не и невъзможно.
Кейн ме хвана за бузата.
– Ти си достатъчно силен, за да го направиш.
Кимнах и някак си успях да се накарам да отстъпя, да се отдръпна, докато тази смазваща нужда не намалее. Малко по малко, докато това вече не беше необходимост, а възможност.
– Направих го – издишах. – Контролирах го.
– Първият път е най-труден – каза Кейн. – Оттук нататък ще става все по-лесно.
Чу се стържене на камък, след което Розали се спусна литнала в прохода, хвърляйки светлина на Фейлийт, за да се вижда.
– Това е против правилата – отсече Кейн, но тя само сви рамене.
– Никой не може да ни види тук долу. Живей малко опасно, Мейсън – мърмореше тя, навлезе в личното му пространство и целуна ъгълчето на устата му. – Благодаря ти, че го научи на начините на твоя вид.
– Не трябваше да слизаш тук – изръмжа Кейн, макар че я придърпа по-близо до себе си за талията притежателно.
– Какво по-голямо изпитание от това Рори да устои на лова, когато става въпрос за неговата половинка? – Тя погледна към мен, очите ѝ се присвиха съблазнително, когато се измъкна от ръцете му и тръгна в моята посока. – Заслужаваш малка награда. – Тя смъкна косата от шията си, разкривайки татуировката с розовата лоза, която се извиваше по нея, докато ми предлагаше питие. – Сигурно си огладнял след целия този лов.
Някой изкрещя в лабиринта над нас и звука засили момента, а косъмчетата по тила ми се надигнаха.
– Розали – предупреди Кейн. – Той току-що е успял да устои на лова.
– Да, а ти каза, че оттук нататък ще е по-лесно.
– Да, но… – Изръмжа той и Розали се завъртя към него.
– Какво наистина си мислиш? – Поиска тя. – Защото не мисля, че притеснението ти вече е свързано със силата на волята му.
Кейн се приближи до нея, ръката му се плъзна около ръката ѝ и я стисна здраво. Гледката накара мускулите ми да се напрегнат и дълбоко ръмжене се проточи в гърдите ми.
– А – каза Розали с разбиране, като погледна между нас двамата. – Ти притежаваш кръвта ми.
– Искам да предявя претенции към теб като мой Източник – обяви Кейн и тези думи щракнаха с превключвател в главата ми. Изгубих я, изтръгнах се към него с яростно ръмжене и се сблъсках с него, като го изтласках от Роза и му нанесох удар в корема. Той ме отблъсна със същата ярост, а гнева ни се засилваше, докато се биехме, нанасяйки яростни удари и ръмжейки от пълна ярост.
– Стига! – Заповяда Розали, като си проправи път между нас и сложи ръка на гърдите на всеки от нас. – Стига толкова. Ще ме разделите. Ще бъда Източник и за двама ви или за никой от вас. Това е моето предложение и няма да позволя на нито един от вас изобщо да пие от мен никога повече, ако избора е нито един от двамата.
– Розали – изръмжа Кейн. – Не можеш да го направиш. Това не е естествено. Вампирите избират един-единствен Източник и никой друг вампир не може да пие от тях, освен ако сам не се пребори за правото на този Източник. Това е начина на нашия Орден.
– Ще споделяте или и двамата ще се откажете завинаги от претенциите си за моята кръв. – Тя вдигна брадичката си нагоре и аз срещнах погледа на Кейн над рамото ѝ. И двамата изръмжахме от гняв.
– Ти предизвикваш самите ни инстинкти – изпъшка Кейн.
– Продължавай да изтъкваш очевидното, ако искаш. Но това е моята кръв, така че това са моите правила. Отиди да си намериш друг Източник, ако искаш, но ако желаеш това да съм аз, ще го направиш при моите условия – твърдо заяви Розали. – Това е моето предложение. Приеми го или го остави. Пет – четири…
– Чакай – изпъшка Кейн.
– Три – две- още една секунда и предложението вече не е на масата – изпя Розали.
– Съгласен съм – казах бързо аз.
– Едно – каза Розали, след което Кейн изригна.
– Съгласен съм.
– Добре. – Тя прокара пръст под брадичката на Кейн, след което ме подкани да се приближа с него. – А сега елате тук и ми покажете колко добре можете да играете заедно.