СИН
– Какво правиш? – Поиска Розали.
Беше съвсем очевидно. Бях на колене, прегърбен като улична котка с нос в мръсотията, подсмърчайки.
– Син. – Ритна ме по задника Розали, но нямаше време за прелюдия.
– Вдишвам за ботуши на FIB, секс трева. Мога да усетя нектара от пчелен восък в тях. Ако са били някъде тук наскоро, ще го разбера.
– Защо FIB да са били някъде наблизо, стронзо? Това е прашна гора около изоставена гара, която не е виждала клиент от трийсет години.
Направих превъртане напред и скочих на крака пред нея.
– Справедливо, мила питка. Но никога не можеш да бъдеш прекалено внимателен, когато става въпрос за любопитни служители на закона.
– Ти и предпазливост не са в едно изречение. – Тя ме погледна с вдигнати вежди, а аз отвърнах с моите на нейните в малка мълчалива демонстрация на вежди.
– Веднъж ме хванаха и изпързаляха, бейби кейк, не планирам да ме хванат два пъти. Особено сега, когато имам теб, с която да танцувам динго. – Хванах брадичката ѝ. – Целуни ме, сякаш света е на път да свърши. – Наведох се, но тя отблъсна ръката ми като малък дивак и усмивката ми се разрасна. – Ще играем ли на слапси-фъки?
– Не – каза тя, хвана брадичката ми и вместо това пое контрол над мен, като насочи главата ми към ръждясалите влакови релси, които излизаха от дърветата до старата гара. – Джером може да има отговори за местоположението на Рори. Фокус. За мен, добре?
– Мога да го направя, захарче – обещах, като взех ръката ѝ от гърлото си и захапах последователно всеки от пръстите ѝ. – Джером ще знае… – Излетях от дърветата, развълнуван да се събера с приемния си брат. По дяволите, отдавна не бях го виждал с тези очи. Щях да го прегърна толкова силно, че може би щях да си пробия белия дроб.
Обхванах устата си с ръце и изревах като пълноценна оскура – каквато вече бях, много ви благодаря. Бях тичала с Вълците, бях гушнал кученцата и бях разигравал весели пакости в задния им двор. Да, това вече ме правеше един от тях. Щях да си направя татуировка „Оскура“, когато се върна там по-късно, само не можех да реша дали искам да е на бузата на дупето ми или точно там, в средата на челото ми, да свети като фар за славата на Оскура.
Така или иначе щях да изненадам Розали с нея.
– Какво стана с грижата? – Изръмжа Розали, когато воя ми се превърна в песен за морска жаба и нерешителен бухал.
– Обезопасих периметъра – казах с вдигане на рамене, а песента ми замря по средата. Така или иначе не можех да си спомня повечето от текстовете – което беше странно, като се има предвид, че ги измислях на място.
Розали почти се усмихна и аз пристъпих по-близо до нея, докато наближавахме гарата. Откакто бяхме избягали от Даркмор, усмивките ѝ си играеха на криеница с мен и се бяхме впуснали в една ожесточена игра, която се мъчех да спечеля. Тя беше адски добра, но аз бях по-добрия играч. Ловък, хитър и готин – бях страхотен и в кунилингуса, което нямаше чак такова значение за играта, но винаги си струваше да се отбележи, когато думите „С“ затанцуваха в ума ми.
– Маркирана – това си ти! – Ударих Розали по ръката и се втурнах с пълна сила по последните няколко крачки до гарата, като избутах широко една разнебитена дървена врата и се разсмях, докато се втурвах през прашното пространство. Човече, хубаво беше да си свободен. Беше като да имаш крила, само че крилата не можеха да се размахват и да ме карат да летя, но все пак ме отвеждаха на различни места. Места, на които не бях успявал да отида толкова години. Позволяваха ми да използвам магията си, когато пожелая, позволяваха на Ордена ми да бъде без окови, а и усмивките ми бяха по-големи тук. Бяха от онези, които се протягат, стигат до ушите ми и се опитват да ги гъделичкат.
– Син?
Извърнах се от мъжкия глас, толкова познат, като крясъка на малко орле, с което бях делил гнездо.
– Джером? – Задъхах се, погледа ми падна върху него, докато стоеше от старата желязна пейка до очукания прозорец. Наполовина се хвърлих, наполовина се втурнах към него като газела, блъснах се в него и обгърнах с ръце голямото му тяло, стиснах го здраво и чаках белия му дроб да се пръсне. Обичах този мъж, а любовта беше непостоянна фея, която обичаше да идва и да си отива, да си вдига полата, за да ми слага дребни гадинки на главата, но когато се стигна до Джером, вместо това беше снесла яйце, а в това яйце имаше дъга.
Целунах го по лицето и най-накрая го пуснах, като все още го стисках за врата.
– Ето те – въздъхнах, а очите ми обходиха чертите му точно когато Розали влезе. Той не беше висок колкото мен, очите му бяха кафяви и листни, челюстта му беше квадратна като кутия, балансираща върху тотемен стълб, а къдравата му тъмна коса беше прибрана, отпусната назад, но малко се клатушкаше като надигаща се вълна.
– По дяволите, радвам се да те видя – въздъхна Джером, след което погледна към Розали. – Направила си невъзможното.
Розали сви рамене, момичето ми бръмчеше като хумболт.
– Имаш ли парите ми?
Знаех, че всъщност не ѝ пука за парите, но моята медена питка умееше да танцува танц, а предполагах, че е време за танго.
Джером пусна смях, после се премести на пейката, на която беше седнал, взе една чанта и ѝ я подхвърли. Тя я хвана, сложи я на масата и я разчупи достатъчно, за да зърне купчините аури вътре.
– Изглеждаш добре за човек, който от години е затворен в ада. – Джером ме изгледа нагоре-надолу.
– Какво да кажа? – Измърморих. – Добре се чувствам на тъмно.
Брат ми отново се усмихна и аз силно го щипнах по бузата, като му поклатих глава, докато приемах един от любимите си хора на света.
– Животът беше доста скучен без теб наоколо – каза той, когато пуснах ръката си. – Отдавна чаках да си те върна.
– Имаме много време да наваксваме. – Кимнах. – Все още ли се виждаш с госпожа Пигълс?
Джером изхърка.
– За това ли искаш да знаеш първо?
– Коя е госпожа Пигълс? – Попита Розали, като погледна любопитно между нас.
– Само най-добрата свиня в конкурса – казах аз, ужасен, че тя не е чувала за нея.
– Какъв конкурс? – Джером се изсмя, а забавлението оцвети лицето му, докато гледаше към моето момиче.
– Тя живееше диво в гората откъм гърба на стария ни приемен дом. И не, не я виждам много, сигурно вече е мъртва.
Въздъхнах.
– Недей да говориш такива неща. Тя е някъде там и си живее най-добрия свински живот.
– Разбира се. – Сви рамене Джером и се пресегна да разроши косата ми.
– Колкото и да е стоплящо това малко надлъгване, имам нужда от информация – каза Розали, делова и гореща като бонбон, който е бил пъхнат между устните на дракон – от рода на устата, не на путката. Тя беше класен вид гореща, груба, остра, с най-добрите цици в града и – о, по дяволите, трябваше да се концентрирам.
– …помогни ми да намеря Рори Найт. Имаше достъп до записите от камерите в нощта, когато избягахме, така че със сигурност си видял нещо, което би могло да ни подскаже къде са го отвели и каква охрана са поставили около него сега.
Джером заби ръка в брадичката си в размисъл, нахлузвайки скучната си делова шапка, а аз въздъхнах от завоя, който бе взел този разговор. Не че не исках стария Рори да се върне в лодката, но тук ставаше сериозно като зърнена култура, а това не беше моето настроение.
– Не си спомням – каза Джером.
Опитах се да го разбера, чудейки се дали не знае повече, отколкото дава да се разбере. Беше добър в този вид игри, подли, с големи пари. Но аз винаги съм бил по-подходящ за танцуване, отколкото за игра на зарове.
– Ами помисли по-усилено – изръмжа Розали. – Отвлякоха го, а после излъгаха, че е избягал от Даркмор с нас. Така че където и да е, не искат да го открият.
– Значи това е някакъв вид прикритие – издиша Джером и на челото му се образува бръчка.
– Като салфетка върху малка вила – съгласих се сериозно аз. – Скрита на видно място.
– Е, ще погледна вместо теб, но не мога да ти обещая… – Започна Джером, но моята любима дама се нахвърли, хвана го за гърлото и изръмжа в лицето му.
– Ще обещаеш – изсъска тя. – И ще изпълниш това. Посочи цената си. Намери ми място и ще платя каквото искаш за него. Явно си добър за пари, така че какво желаеш, Джером?
Очите му се плъзнаха от нея към мен, после отново обратно, но аз не се намесих. Така или иначе беше нефейско, но независимо от това се радвах, че се сближават толкова бързо. Погледни я как стиска врата му така. Моето секс гърне и моето братче, това беше най-сладкото приятелство в процес на създаване, което разцъфтяваше точно пред мен.
– Махни ръката си от мен – предупреди Джером, а грапавата яма на опасност в гласа му накара Розали да спре. Да, брат ми беше лош човек. От онези, на които не се пресичаше или се озоваваш мъртъв някъде в канавката. Или поне някои от вас го правиха. Останалата част можеше да се озове в канализацията, да бъде изгорена във Фейзин или може би да нахранят няколко бездомни кучета.
Розали бавно спусна ръка, сама по себе си звяр, но при това умен.
– Цена. Посочи я – повтори тя.
– Ще помисля за цената – каза той накрая. – Междувременно нека видя какво мога да намеря за теб. Ще се прибера вкъщи със звезден прах и ще се върна тук след час.
– Ще дойдем с теб. – Пристъпих към него.
– Не – каза той бързо. – FIB пълзят по всички улици да те търсят. Тук е по-безопасно. Ще бъда след час, може и по-малко, ако мога да работя бързо.
– Ще броя – предупреди Розали, докато Джером вадеше от джоба си малка торбичка със звезден прах. Веществото може и да беше рядко, но приемния ми брат знаеше начини да се сдобие с неща, които повечето феи не умееха дори да помиришат в ежедневния си скучен живот.
Махнах му с пръсти за довиждане, когато той изчезна в блестяща мъгла, а аз останах с моята медена питка. Усмихнах ѝ се широко, но усмивката ѝ отново се скри и тя се насочи през една врата към стария перон до релсите. Тръгнах след нея, усещайки, че нещо не е наред. Но всъщност не знаех какво. Сигурно Рори се беше изгубил и имаше нещо общо с онова момче Лъв, но навън беше слънчево и тревата беше толкова зелена. Никога не бях виждала такава трева, някак си ми се искаше да съм крава, за да мога да се наслаждавам на сочните луци от нея, но те имаха четири стомаха – щастливи майкопродавци – а аз държах само един, тъп стомах, който вършеше само основните неща. Храносмилането на трева не беше за мен. Разбира се, винаги можех да я пробвам и да видя какво ще стане, но получаването на похлупаци не беше на дневен ред днес.
Розали падна на ръба на платформата, краката ѝ увиснаха над ръждясалите релси. Вървях зад нея, като ту се мръщех, ту се усмихвах, докато мислите ми прелитаха от една идея към друга, докато се опитвах да разбера какво настроение я мъчи. Тези неща винаги са предизвикателство. Настроения и други подобни. Моето се движеше като вятъра, ту по един, ту по друг начин, но никой метеоролог не можеше да ме предскаже. Розали беше различна, но не така, както повечето хора бяха различни за мен. Тя беше уникално клонче от глухарче. Синьо или розово, или какъвто и да е друг цвят, какъвто глухарчетата не трябваше да имат. И когато листенцата ѝ се превърнаха в семена, тя заслужаваше да дойде правилният човек и да ги разпръсне на вятъра, освобождавайки я. Тя имаше своите приятели на Луната, но имаше и мен. Аз поне бях добър за разпръскване на семена, така че ако това и трябваше сега, щях да напълня дробовете си и да и дам всичко, което имах да дам.
– Тъжно, това е тя, нали? Мисля, че съм попаднал на нея, листенце – промърморих, приближавайки се. – Ще ти помогна да се превърнеш в семе и да отлетиш на вятъра.
Тя ме погледна назад и аз най-сетне я видях – суровата болка в очите ѝ, която тя толкова добре беше успяла да прикрие. Или може би понякога просто бях сляп, сляп човек. Трудно беше да видиш нещата през ясна леща, когато съзнанието ти е пълно с подскачащи зайци и избягали щурци, но сега имах поглед и се държах за него, докато можех.
– Тази болка в теб няма да свърши работа – казах с гняв, бурята се разрази в мен от нея. – Не мога да я имам. Всъщност няма да я понасям.
Тя си пое дъх, след което върна поглед към релсите, които вече не водеха наникъде. На тази гара не идваха повече влакове и може би така се чувстваше моята медена питка. Сякаш нямаше път напред без нейния Рори.
– Виждате ли, аз съм човек с много кутии. Всички те се съхраняват в мен, някои пълни с клоуни, а други натъпкани с ножове. Но тази тук, която току-що разчупи, тази е най-тъмната ми сделка, диво момиче. Отварям я само когато съм на път да убия, разбираш ли? Ще ги обезкървя за теб, ще посека всеки враг, който застане по пътя към твоя Лъв. Защото ще водя войни и ще изравня със земята ада, за да те видя отново усмихната.
Преместих се да седна до нея, краката ми се люлееха, когато взех ръката ѝ в своята, а тя ми намигна, вгледана в очите ми и търсеща там нещо, което не смеех да скрия. Нека ме види, защо не? Нека обере кожата от костите ми и да прерови всяка кутийка, докато не открие, че съм чудовище, съставено от много злокобни неща. Нека намери сред всички тях и моето изхабено сърце, изхвърлено като боклук, за какъвто често съм го смятал, и да го вземе в дланта си, да го погали, да подклажда живот в прогнилата му сърцевина. Тя го направи там и тогава, само този поглед беше достатъчен, за да излекува нещо разбито в мен, макар че аз бях този, който трябваше да я излекува.
Вдигнах ръката ѝ, целунах я по гърба, сякаш бях принц, който я моли да стане моя принцеса, но ние бяхме точно обратното на това. Дяволът и неговата красавица-разбойничка. Да, тя и аз имахме мрачен романс. Бяхме напукани на всички болезнени места, но заедно запълвахме раните си и зашивахме белезите си в блаженство.
– Целуни ме сега, красавице – подканих я аз. – Позволи ми да разпръсна семената ти на вятъра. Поне за миг.
– Мисля, че понякога ме виждаш така, както никой друг не ме вижда – прошепна тя. – Виждаш пораженията върху сърцето ми, Син Уайлдър.
– Там те обичам най-дълбоко, Роза – изръмжах аз и тя най-сетне се наведе към мен.
Вдишах аромата ѝ, преди да уловя устните ѝ с моите, вкусвайки агонията ѝ и позволявайки ѝ да ме привърже към нея по-дълбоко. Клетвите ми бяха нерушими, когато ставаше дума за нея. Щях да чупя кости и да прерязвам гърла само с нейната дума. Знаеше ли тя как успокояваше демоните в главата ми? Как света се успокояваше, когато устата ѝ беше върху моята?
Целувах я, докато горчивината на тъгата ѝ не се подслади достатъчно, за да знам, че съм постъпил правилно с нея. След това се разделихме и аз се вгледах в моя свят, в причината да се боря за здрав разум, и знаех, че никое лице никога няма да се сравни с това. Щях да го зашия в задната част на клепачите си, за да го виждам и когато съм далеч от нея.
Тя положи глава на рамото ми.
– Кажи ми нещо хубаво. Нещо, което да ме откъсне от всичко.
Така и направих. Разказах ѝ за първия път, когато видях госпожа Пигълс, и за втория път, после за третия. Разказах и за шала, който бях вързал около врата и – откраднат от една нахална жена, която ме беше нарекла неук балък или нещо подобно, после и разказах за наниза перли, който бях взел за госпожа Пигълс от една стара дама, на която бях помогнал отсреща. После и разказах за времето, когато с Джером бяхме тръгнали на приключения заедно; за първите ни кражби, за първите ни убийства. Разказах и всичко, което знаех, докато Джером най-накрая се появи отново и се запъти към нас с лист хартия в ръка.
И двамата подскочихме и аз погледнах развълнувано бележката.
– Това рецепта за гъба „Виктория“ ли е, сега много бих искал да я изям.
– Нямаш късмет, Син. – Той се усмихна и подаде бележката на Розали. – Това е адрес. По точно адреса на дома на надзирателката Пайк. Не видях много на записа от камерата, освен очевидния факт, че феите, които са заловили Рори, не са били от FIB. Бяха маркирани със символа на компанията, която проследих, наречена „Драв Ентърпрайсис“. Бърз и много незаконен хак на сметките им показа номер на акаунт, който се отбеляза в моята база данни. Изглежда, че надзирателката Пайк е получавала пари от тях от дълго време. Тя ще има отговори, сигурен съм.
– Това не е близо до приключване – предупреди Розали. – Щом намеря Рори, ще ни помогнеш да стигнем до него.
– Срещу заплащане – напомни и Джером. Вече бях виждал един или двама мъже, които обещаваха на брат ми несметна цена за помощ, а после не се справяха с изплащането. Не беше най-добрия ход във всички отношения, но знаех, че моето диво момиче е добро за това. Каквото и да беше.
– Ще платя с кисели краставички и круши – пошегувах се аз, но никой от тях не се усмихна. Гледаха се един друг, може би състезание по гледане, и моето момиче спечели трофея, когато Джером примигна и се отдръпна.
– Свържи се с мен, когато имаш повече информация. – Той ме потупа по рамото. – Хайде, Син, имам работа, за която ми трябваш, и съм ти приготвил убежище…
Изтръгнах се от прегръдката му, направих крачка встрани и поклатих глава.
– Няма да тръгна с теб, Джером – казах аз, намръщен от объркване, защото със сигурност той можеше да види това – със сигурност любовта ми към тази красавица до мен грееше навсякъде, осветяваше пространството и крещеше като клаксон, който пееше името ѝ с крясъци, които беше невъзможно да се пренебрегнат. – Това диво момиче открадна сърцето ми, когато ме открадна от онзи затвор. Сега аз съм нейното чудовище. Само нейно.
Джером изхриптя, сякаш се шегувах, и отново посегна към мен, но когато отново се измъкнах настрани, поклащайки се и преплитайки се като кит в реактивна струя, той падна толкова много неподвижен.
Страшно неподвижен.
Психопат убиец на лов.
Отбих се встрани, за да се озова пред моето бейби, и вдигнах брадичка.
– Кажи го – изръмжах аз, лошотията в мен загрубя гласа ми, защото усещах предизвикателството във въздуха, докато минаваше по гръбнака ми.
– Не можеш да говориш сериозно? – Изхили се Джером. – Мислиш, че… Я обичаш?
– Мисленето е за шапки и котки с монокли – напомних му аз. – В нея се влюби не моя мислител, а моя гръмовержец. – Поставих демонстративно ръка върху сърцето си, чието силно биене свидетелстваше за тази истина.
– По-скоро е твоята пишка – отвърна пренебрежително Джером, а на мен не ми хареса как устните му се свиха съвсем леко – подигравка в моя посока, каквато никога досега не ми беше предлагал. – Хайде, Син, знаеш как става това. Колко феи са твърдели, че те обичат само защото са обсебени от желанието да те чукат? Винаги обаче е едно и също, нали? Никой всъщност не те иска. Искат само фантазията, която им рисуваш, и усещането за твоето съ….
Болката, яростта и ослепителните писъци изпълваха черепа ми до пръсване, но не те първи се хвърлиха към него – това беше моето диво вълче момиче, което ме избута настрани и заобиколи Джером с диво ръмжене.
– Кажи още една гнусна дума за моя човек и ще изтръгна този гноясал език от устата ти, преди да те удуша с него, бастардо – изсъска Розали с яд, който накара сърцето ми да се забави, после да се затича, след което да направи тройно салто, подгъване, извиване, вихрушка и пламък. Току-що свой ли ме нарече??
Джером се изправи, в очите му пламна огън, защото никой никога не му е говорил с тон, дори близък до този, и да е жив. Никой никога не го е заплашвал и не е успявал да излезе от стаята – но тя би го направила. Някак си, докато срещах грубия му и разрушителен поглед, знаех, че и той го знае.
– Кажи ми тогава – каза той, онази насмешка все още беше на мястото си, докато гледаше от нея към мен, където аз се задържах на гърба ѝ, девойката, която тя трябваше да защитава. – Каква форма приема той, за да удовлетвори желанията ти, о, велика кралице на клана Оскура? В какво трябва да се превърне, за да гори любовта ти толкова силно?
Розали се усмихна мрачно, предлагайки му да види всички тези перлени бели зъби, докато ми подаваше ръката си.
– Покажи му, Син – мърмореше тя и аз също мърморех, отвътре и отвън, докато приемах ръката ѝ и гледах право в Джером, докато се пренасях в съвършеното ѝ желание – и нищо не се случваше.
Секундите минаваха, а Джером се взираше от нея към мен, като объркването се превръщаше в пресметливо разбиране. Този огън се разгоря по-силно, по-ярко, по-яростно за няколко мига, а след това той мигна и пуф, изчезна.
Джером се изправи, по тъмните му черти най-сетне избухна усмивка, когато я видя.
– Тя те иска като… Теб.
– Само мен – съгласих се аз. – И тя ме има.
– А аз си мислех, че нямаш сърце – каза Джером, малко ужилен в опашката си, защото очевидно беше разстроен, че съм си намерил ново место.
– Така че той остава с мен – повтори Розали, а аз свих рамене, пешка за нейното владичество.
Джером кимна бавно.
– Предполагам, че скоро ще се видим, братко.
Кимнах.
– Скоро като лъжица в лагуна.
Той хвърли звезден прах над главата си и изчезна точно така, оставяйки мен и Розали с адреса, който изтръгнах от ръката ѝ, за да проверя дали на гърба няма рецепта за торта. Никаква радост. Но скоро щях да разбера дали надзирателката Пайк умее да пече.