ХЕЙСТИНГС
Извиках с всички сили, ръцете ми се плъзгаха по гънките на кожата, Плунгер виеше възбудено, докато вратите се клатеха диво под напора на каквото и да беше отвъд тях.
Изкрещях, когато паднах назад, а тежестта на Плунгер се сгромоляса върху мен, когато най-накрая се освободи от оковите, които го държаха на масата. Но виковете ми бяха заглушени, когато той падна върху мен, задника му се стовари върху лицето ми, носа ми се впи между омазнените му бузи, топките му се удариха в гърлото ми, когато попаднаха между разтворените ми устни.
Плунгер се преобърна настрани, търкаляйки се по плочките на пода с триумфален вик, оставяйки ме да се гърча и да хлипам след него.
Ужасът ме обгърна, когато реалността на това, което бях преживял, се разля през всички тъмни части на душата ми, опетни всичко, до което се докоснеше, и ги обагри с този спомен.
Никога вече нямаше да бъда същия.
Сега вече бях видял неща. Преживях неизказани ужаси. Усетих мириса на най-лошото, което живота можеше да предложи. Вкусвах неща.
Отново се надигнах, повърнах по пода и се отдръпнах, докато Плунгер ме потупваше по главата, сякаш бях добро куче.
– Вече е така – изръмжа той. – Знаех си, че ще постъпиш добре.
– Ах! – Вдигнах се на крака и се запътих към него през петно от собственото ми повръщано, а очите ми се насълзиха, когато в тях капна маслото от плътта му.
– Все още ли ще преследваш Инкубуса? – Попита Плунгер, като се преобрази отново във формата си на фея, макар че не бях сигурен коя е по-лоша, тъй като малкия му член се поклащаше, докато той подскачаше на петите си.
– Да – изсумтях, отвърнах поглед и погледнах към вратата, която най-накрая беше паднала неподвижно.
Отвъд нея цареше тишина. Дали онова нещо, което така отчаяно се опитваше да влезе на това място, си беше отишло, или все още беше там?
– Натам, господине – обади се Плунгер и ме подкани да тръгна след него, докато прекосяваше помещението, отваряйки врата, която дори не бях забелязал отвъд шкафовете, които се намираха на задната стена.
Плънгър се вмъкна през нея и на мен не ми остана нищо друго, освен да го последвам.
Излязохме в ярко осветен коридор, в който редица от врати бяха осеяни с цифри, които обаче не можеха да се различат.
Плунгер сякаш знаеше точно накъде да тръгне, забързано се движеше, а стъпките му се прекъсваха от пляскането, пляскането, пляскането на подскачащия му член.
Отново се задавих, като притиснах задната част на ръката си към устните си, за да заглуша шума, докато го следвах толкова близо, колкото можех да понеса.
Плунгер забърза чак до края на коридора, след което посочи една врата, обозначена с числото 12, което изглеждаше странно подходящо след всичко, което бяхме изтърпели, за да стигнем дотук.
Събрах сили, хвърлих ледено острие в ръцете си и кимнах на Плунгер да отвори вратата.
Нададох боен вик, докато нахлувах в стаята, а гледката на Син и брат му на две маси ме накара да спра само за половин секунда.
Около тях имаше феи в медицински престилки, с окървавени остриета над гърдите, които бяха разрязани точно пред мен.
Вард извика и се хвърли към мен, стиснал в ръцете си буркан, който блестеше със златна светлина. Той ме удари с юмрук, но звука на Син, който изрева името ми, гледката на отворения му гръден кош и групата феи, доволни да се съгласят с това шоу на ужасите, ме погълнаха точно когато спомена за топките на Плунгер, гъделичкащи гърлото ми, отново се надигна и аз повърнах право в лицето му.
Вард изкрещя, хвърляйки се назад, докато Плунгер се захвана с най-близката медицинска сестра, поваляйки я на земята.
– Ела тук, кученце! – Извика Син, като широката му усмивка беше насочена към мен въпреки скобите, които в момента държаха гръдната му кухина отворена. Вкопчих се в тази усмивка, тази единствена светла точка в това море от отвратителна поквара.
Замахнах с ръка назад и хвърлих леденото острие към него с възможно най-голяма сила, като годините ми на тренировки на игрището за питбол ми послужиха добре, тъй като целта ми остана вярна. Острието прекъсна кожената каишка, която крепеше китката на Сина, и Инкубуса извика името ми към небесата в прослава.
– Хойтингс, ти си човека чудо! – Изкрещя той и добре, беше объркал малко името ми, но аз го бях направил! Бях го намерил, бях го освободил и бях последвал съдбата, която Розали ми беше определила, и…
Едва регистрирах мъжа, който ме връхлетя от ъгъла на стаята, и разбрах, че е в гърба ми, едва когато един каменен юмрук се сблъска с черепа ми. И всичко потъна в мрак.