РОЗАЛИ
Бурният смях и необуздания вой на вълчите кученца ме посрещнаха, когато отново пристъпих през широката входна врата на къщата на леля Бианка, а от кухнята ме извика аромата на нещо вкусно.
Син преметна ръка през раменете ми, голямото му тяло обгърна моето и ме накара да се почувствам сигурна по начин, който нямаше нищо общо с това, че той ме защитаваше, а с начина, по който сърцето му биеше в такт с моето.
Погледнах към него и срещнах тъмните му очи.
– Добре дошъл у дома – промълвих малко преди да настъпи хаос и братовчеди, лели, чичовци и всички смътно свързани членове на моята фамилия да се появят, за да ни поздравят.
– Винаги ли е толкова шумно тук? – Попита Син, като се усмихваше широко.
– Обикновено малко по-малко от това – признах аз. – Но често е и по-шумно.
Усмивката му само се разшири, а ръката му остана здраво притисната около мен, докато се придвижвахме по-навътре в къщата. Гейбриъл беше предвидил, че утре FIB ще нахлуе в имението в търсене на нас, така че щеше да се наложи да си тръгнем тази вечер. Разбира се, в моята фамилия това беше идеалното извинение за парти, така че към нас щеше да се присъедини всяка Оскура оттук до планината Лупа и по-нататък.
Членовете на моята глутница протегнаха ръце, за да прокарат пръсти по мишниците и ръцете ми, докато минавахме покрай тях, всички ми се радваха, явно доволни, че най-сетне съм си у дома. Но колкото повече широки усмивки подминавах, толкова по-трудно ми ставаше да си поемам дъх, толкова по-тежко ми ставаше в гърдите. Докато не издържах повече и се запътих към къщата толкова бързо, че хората едва ме разпознаваха, преди да изчезна отново.
– Ще се състезаваме ли? – Попита Син, като вървеше в крак с бързите ми стъпки и ми позволи да ни водя.
– Не. Ще се измъкнем оттук – казах аз.
Намерих Кейн да седи в ъгъла на огромната стая с телевизор и да гледа документален филм за акулите. Хейстингс седеше до него и се гърчеше, когато една акула се нахвърли върху камерата, докато пълнеше лицето си с пуканки от огромната купа, която подозирах, че леля Бианка му е осигурила. До Кейн седеше малка дървена купа – пълна само наполовина и съставена предимно от неизпукани царевици. Забавлението накара устните ми да потрепнат за миг – леля ми винаги даваше ясно да се разбере, когато беше недоволна от някого, и имах чувството, че е правила преценки за новите гости на къщата. Каквото и да беше направил Кейн, за да я обиди, не беше ясно – но без съмнение тя съвсем скоро щеше да заговори за това на висок глас от съседната стая, за да ме осведоми. Изтънчеността не беше нещо, с което се славеха жените на Оскура.
– Трябва да планираме следващия си ход – казах на двамата. – Къде са Итън и останалите?
– Защо да знам? – Попита Кейн, като сведените му очи се движеха по татуираната ръка на Син, която все още беше увита около мен. Инкубусът се усмихна провокативно, когато забеляза, че вниманието на Кейн е насочено към него, и се наведе близо, за да ми говори на ухото.
– Битото момче не знае дали иска да ми наръга задника за това, че те докоснах, или да поиска да гледа, докато се чукаме отново. Той е разкъсан от това – прошепна той достатъчно силно, за да го чуят кученцата в двора.
Хейстингс започна да се задушава с пуканките си, обърна се на цвекло и се удвои, докато Кейн раздразнено го потупваше по гърба. Той обаче не отрече твърденията на Син.
– Почакай тук, Син – казах аз, като свалих ръката му от раменете си и го запратих на седалката от другата страна на Хейстингс.
– Но… – Той се опита да се изправи отново, но аз притиснах ръката си към гърдите му и го бутнах обратно на дивана с тихо ръмжене.
– Остани – предупредих го аз.
Син се подчини с повдигнато чело, поглеждайки към Кейн.
– Мисля, че всички трябва да играем заместници на нашето момиче, след като си върнем Рори – каза той. – Тя може да ни върже и да ни използва за свое удоволствие, както си иска. Да ни превърне в харем от секс играчки. Мисля, че това ще и хареса.
– Не би ми харесало – признах аз, като го погледнах предупредително, преди да се изправя и да изляза от стаята.
На Плунгер беше дадена стая в избата – макар че леля Бианка се притесняваше да не докосне колекцията от вина, затова вместо това му беше дадено място при хранителните запаси – нямах сърце да ѝ кажа, че вероятно трябва да се притеснява повече какво може да прави с кореноплодните зеленчуци.
Беше се съгласил да остане на това място с идеята, че това е добро място, където може да се скрие от FIB, но в действителност просто не исках да е близо до кученцата.
Излязох навън през кухнята, заобикаляйки през напечения от слънцето двор, където гордо стоеше прочутото лимоново дърво на леля ми. Спуснах се по добре износените каменни стълби към мазето, почуках на старата дървена врата и тя се отвори широко, разкривайки хладното пространство под къщата, където рафтовете, пълни с консерви, почистващи препарати и тоалетна хартия, лежаха подредени в спретнати редици. Веднъж се пошегувах, че леля Бианка държи това място готово за апокалипсиса, но тя ми отговори, че това едва ли е достатъчно, за да се поддържат Оскурите нахранени и чисти за един месец. Вероятно е била права, макар че това място наистина приличаше на магазин, в който се продават дълготрайни неща.
– Плунгер? – Обадих се, чудейки се дали сега да използвам истинското му име, или не.
Нямаше отговор и аз се придвижих по-навътре в слабо осветената стая, хладния въздух ме обгърна. Вървях по дългото пространство и спрях до широка дупка, която беше издълбана в него, плочник, поставен настрани до купчина пръст.
– Сериозно? – Измърморих.
– Вярвам, че си е помислил, че е време да тръгне сам. – Гласът на Пудинг ме накара да изскоча от кожата си и аз се завъртях към огромния мечкар, откривайки го седнал в малка ниша между буркани с кисели краставички и купчини тоалетна хартия.
– Какво става, Пудинг? – Изпъшках. – Как изобщо правиш това?
– Винаги бързаш толкова много, гонче – отвърна той, отхапвайки от цял черешов пай, който балансираше на едно коляно. – Не се оглеждаш за това кой, какво и защо. Пропускаш най-дребните детайли.
– Освен теб никога не съм пропускала да видя страшен ебач, който да се спотайва в сенките.
– Знам как да бъда едно цяло със света такъв, какъвто е. Това е всичко. Не можеш да останеш неподвижна достатъчно дълго, за да разбереш. Нито пък къртицата – между другото, тя ти остави подарък.
Пудинг насочи покритата си с пай вилица към другата страна на дупката, която Плунгер беше направил в пода, където седяха малка купчинка картофи и един доста жалко изглеждащ морков с лист хартия.
Сбърчих нос от „подаръка“ и погледнах бележката. Тя не беше дълга.
Реших, че е време да се измъкна. Благодаря ви любезно за свободата, госпожо, и ви желая успех в бъдещите ви начинания. Ще останете завинаги в дълбините на моята дупка за потапяне – Плунгер.
– Ех – измърморих аз, изправих се отново и погледнах към вратата. – Все още не разбирам защо е изкопал дупка оттук – вратата дори не беше заключена.
– Това е главоблъсканица. Да – съгласи се Пудинг и отхапа още една хапка от пая.
– Точно така. Е, затова бях дошла да го търся, а и теб – време е да се раздвижим. Утре FIB ще нахлуе на това място и трябва да сме си тръгнали.
– Заминаваме – съгласи се Пудинг и отхапа още една хапка от пая.
– Да… Имаш ли план къде да отидем? – Преместих се малко неудобно.
Плунгер можеше да прави каквото си иска и на мен не ми пукаше, но Пудинг беше добър човек. Нямаше да успея да организирам каквото и да било относно промяната в плановете за бягството ни, след като бунта започна, ако не беше той, и не исках да видя как го залавят и затварят отново, но и не можех да го държа с нас.
– Имам семейство, което живее в Пустите планини. Обичаме да прекарваме там седмици или дори месеци, бродейки из дивата природа в орденските си форми. Там има хубави пещери. И хубави реки.
Усмихнах се, ни най-малко изненадана, че Пудинг обича да прекарва продължителни периоди от време във формата си на орден. А и сериозно се съмнявах, че FIB би имала големи шансове да открие мечка в гората.
– Това звучи като страхотна идея – казах му, предлагайки му ръка за ръкостискане и осъзнавайки, че това ще бъде сбогуване.
Пудинг ми се усмихна бавно, остави настрана съсипаната си чиния с пай и се изправи на крака, така че да се извисява над мен.
Той пренебрегна ръката ми и вместо това ме прегърна, обгърна ме с огромното си тяло и ме потупа грубо по главата.
– Ти си добро куче – каза той, като привлече усмивка към устните ми. – Няма да забравя това благодеяние, което ми предостави. И ще бъда твой верен приятел, ако някога имаш нужда от такъв.
– Данте може да ти даде малко звезден прах, за да можеш да си тръгнеш, щом преминеш през защитите – казах му аз. Бяха ги свалили в нощта на бягството, за да можем да пристигнем бързо тук, но сега Данте ги беше върнал всички на мястото им, като се беше погрижил никой да не може да пристигне тук без предупреждение, както обикновено.
– Да – съгласи се той. – Сбогом, куче.
– Сбогом, Пад. – Стиснах го за последен път и се разделихме, като излязохме обратно от избата и си разменихме последен поглед, преди той да се отдалечи към лозята, където Данте се забавляваше с глутницата, а аз се обърнах обратно към къщата.
Намерих Есме да се спотайва в кухнята, очите ѝ бяха широко отворени, когато се приближих, а в гърлото ѝ се чуваше тихо хленчене.
– Изпращаш ли ме? – Попита тя, приличайки на ритнато кученце и карайки ме да се чувствам като гад. Аз бях нейния Алфа и я бях изоставила. Но да я държа с мен само щеше да я приближи до опасността.
– Само за малко – обещах ѝ аз. – Имаме ваканционен дом в Тукана, в североизточната част на кралството – чувала ли си за него?
– Това не е ли онова луксозно градче близо до Академията „Зодиак“, където всички префърцунени задници ходят да пият през уикендите? – Попита тя, изглеждайки напълно неентусиазирана от мястото.
– Така е. Имаме някакъв бизнес там – в крайна сметка там, където има задници, има много пари. А и глутницата там е доста готина – правят лунни бягания по плажа и всяка проклета вечер се забавляват така, сякаш е последната им нощ на земята. Там има планини и гори, а небето е толкова тъмно там, далеч от големите градове, че се кълна, че луната свети по-ярко, отколкото в която и да е друга част на Солария. Мисля, че ще ти хареса.
Изражението ѝ се проясни при описанието ми и тя кимна бавно.
– Ако това ще те направи щастлива, Алфа – каза тя.
– Да знам, че си в безопасност и свободна, ще ме направи щастлива – съгласих се аз. – А Луи каза, че ще отиде с теб, ще ти покаже нещата и ще остане там горе също няколко месеца. – Не ми беше убягнало, че Есме гледаше с големи очи братовчед ми Луи, откакто се върнахме тук, и реших, че обещанието за неговата компания ще подслади сделката за нея.
Както и предположих, очите ѝ значително просветнаха при това съобщение и тя се хвърли към мен, като нададе тих вой, докато ме прегръщаше силно за сбогом.
Намерих Итън в центъра на партито, което се провеждаше край лозята, много от моите братовчеди, втори братовчеди, трети братовчеди и разни семейни приятели – всички те пърхаха с мигли по него и се стараеха да спечелят вниманието на този нов и интересен Алфа.
Той пиеше бира с Данте и сякаш не забелязваше никого от почитателите си, но се изправи на крака при вида на приближаващата се към него жена.
– Намери ли това, от което се нуждаем, любов? Знаеш ли къде е? – Попита ме той, пристъпвайки, за да скъси разстоянието помежду ни, и част от напрежението в мен се разля, когато стисна челюстта ми в грубата си длан.
– Работя върху това – отвърнах, като взех ръката му в своята. – Събрала съм останалите в телевизионната зала, за да можем да разберем накъде да вървим оттук нататък.
– Не искаш ли да останеш и да се забавляваш с нас, Лупа? – Попита ме Данте, като познавателния му поглед обходи изражението ми. Разбира се, че глутницата се беше появило в пълен състав, за да ме изпроводи отново, но не можех да понасям нощно парти, докато Рори все още беше затворен някъде, и двамата го знаехме.
– Мисля, че ще е по-добре да си тръгнем сега – казах му, макар да признах, че сърцето ме боли да се разделя с това място и с моята фамилия толкова скоро. Но това не беше дом без Рори и не заслужавах да му се наслаждавам, докато не го имах тук, с нас.
Данте кимна.
– Леон иска да помогне, но FIB го следят, докато сами търсят Рори. Мисля, че за него ще е по-добре да отвлече вниманието и да държи погледа им далеч от това, което правите, отколкото да дойде с вас и евентуално да привлече повече топлина по ваш адрес.
– Да – съгласих се аз. – Той трябва да държи FIB да гледа в друга посока, докато ние ловуваме. Ще върна Рори и тогава всички ще можем отново да бъдем заедно, така както трябва да бъдем. – Заклех се мощно и Данте кимна в знак на съгласие, подавайки ми торбичка със звезден прах.
– Знам, че ще го направиш. A morte e ritorno, Rosa.
– A morte e ritorno – отговорих аз.
Данте сложи ръка на рамото на Итън.
– Поправи се, стронзо. Иначе може да се окаже, че ми се иска все още да нямам представа кой си.
Итън вдигна брадичка към това предизвикателство, но не се съгласи с него.
– Ще го направя – каза той. – Ще видиш.
Държейки ръката на Итън, го поведох далеч от музиката и партито, връщайки се към телевизионната зала, където ни чакаха Кейн, Хейстингс и Син.
– Джак – казах, когато се преместих, за да застана отново пред тях, а Хейстингс вдигна глава, за да ме погледне, целия пухкав като агне и все още леко обсебен. Въздъхнах. – Трябва да се върнеш в FIB. Не е нужно да се връщаш в Даркмор – сигурна съм, че ще приемат оставката ти. Можем да изтрием спомените ти за това място, така че да не могат да кажат, че някога си идвал тук…
– Не – каза Хейстингс, по-твърдо, отколкото някога съм го чувала да се обръща към мен. – Аз не съм този, който бях преди. Аз съм… Мисля, че сега съм престъпник. Душата ми е потъмняла и никога повече няма да се превърне в чиста.
Погледнах към Кейн, който безпомощно извъртя очи.
– Не си нарушил нито един закон – казах бавно. – Ти не си престъпник…
– Това е в душата ми – отвърна Хейстингс, прокара ръце през русата си коса и дръпна кичур, така че той падна напред, за да засенчи очите му. – Погледни ме. Сега съм съвсем различен човек.
Наистина го погледнах. Погледнах и видях моето момче от хора с разрошена коса и купчина травми, които, надявам се, щяха да намалеят, щом преодолее шока от всичко, на което беше станал свидетел. Но закоравял престъпник не видях.
– Добре…
– Ооо, можем ли да го задържим? – Изръкопляска Син, прегърна Хейстингс с ръка и го притисна до себе си. – Виж го колко е сладък. И иска да си играе на обличане с нас. Обзалагам се, че бихме могли да го обучим да бъде и наш подчинен – той вече има лунни очи за теб, котенце, и е доста приятен за гледане.
– Престани да го оценяваш, сякаш е крава, дошла на пазар – измърмори Итън и бузите на Джак почервеняха.
– Наистина мисля, че трябва да се прибереш вкъщи, Джак – подканих аз.
– Остави го – измърмори Кейн. – Отворили са му се очите за това място и за истината за него. Ако за гадостите, които се случваха долу в Психея, може да се съди по нещо, тогава може би това е по-добрата страна на закона, на която да бъдеш.
Извих вежди към бастарда на вампирите, след което се предадох.
– Добре. Трябва да се движим, а този разговор губи време. В Калия има сигурна къща, в която по случайност се намира и пентхауса на Пайк, така че можем да се насочим към нея, преди да предприемем следващия си ход. Можеш да останеш с нас, Джак, и да видиш дали наистина ти харесва от тази страна на закона – просто ми кажи, когато ти е достатъчно, и аз мога да те изпратя обратно у дома на мига.
Хейстингс се изправи, сякаш приемаше предизвикателството, и аз поклатих глава на сладкия глупак, преди да го изведа от къщата.
Разбира се, не можех просто да се измъкна тихомълком; безброй Оскури, включително леля ми, ни пресрещнаха и ме прегърнаха или ни подхвърлиха запаси, талисмани за късмет и отправиха добри пожелания.
Скръбният вой ни следваше по дългия път, когато най-накрая излязохме извън къщата и аз поведох нашата група пакостници към ръба на магическата ограда, която пазеше това място от външно влияние. Утре FIB щяха да се появят с блестящата си заповед и Данте и леля Бианка любезно щяха да ги пуснат през огражденията, за да претърсват, колкото им душа иска. Дотогава ние отдавна щяхме да сме си тръгнали.
Магията бръмчеше във вените ми, когато стражите ме разпознаха и аз ги разделих за петимата, като пристъпих в тъмната алея отвъд лозето и извадих звездния прах от джоба си.
Хвърлих го върху нас и оставих света да се отдалечи, докато звездите ни приеха за свои. Опитах се да не се замислям за това колко часа бяха изминали, откакто Рори беше изтръгната от ръцете ми. Бях на път да си го върна. И нищо в това кралство или извън него нямаше да ме спре.