СИН
НЯКОЛКО СЕДМИЦИ СЛЕД ТОВА
Бях прекарал цял уикенд с баща ми и Максимус, на къмпинг, където седяхме около огъня. Аз пеех песни и палех глупости, което си беше точно моето забавление. На татко изглежда му харесваше да гаси моите огньове и ми беше задал милиарди въпроси за живота ми, а аз му бях задал милиарди въпроси в отговор. Бяхме се превърнали в нещо наистина специално, нещо, което никога преди не бях имал. Той дори поиска да се виждаме всяка седмица, защото искаше да се увери, че сме изградили истинска връзка, и аз бях замаян от това, докато прескачах по алеята към дома на Оскура.
Розали беше излязла на верандата заедно с Хейстингс, Кейн и няколко от кученцата и играеше на игра, която караше младежите да реват от смях. Когато се приближих, разбрах, че Розали караше от верандата да лети нещо извън обсега, когато се появяваше снап и всички кученца скачаха, за да се опитат да го хванат от хвърлената от нея лоза.
Използвах въздуха, за да я уловя за себе си, пляскайки с ръка по верандата.
– Щрак!
– Син! – Вик на въодушевление се разнесе от кученцата и всички се втурнаха към мен, като малките се катереха по краката ми, а другите ме подтикваха и дърпаха. Дадох на всички целувки и прегръдки, след което изтичах нагоре по стъпалата на верандата и хванах моето диво момиче с целувка, от която Хейстингс се изчерви.
Малкият ни домашен пазач прочисти гърлото си, а Кейн извъртя очи, когато пуснах нашето момиче.
– Забавлявахте ли се? – Попита ме Розали, докато свалях раницата си на дъските и кученцата се спускаха към нея, търсейки подаръци. А там имаше много такива. Красиви камъни и лъскави листа, които бях събрал по време на разходките ни по пътеката, плюс куп причудливи клонки.
– Беше най-хубавото, захарни устни – мърморех аз. – Но нищо не е по-хубаво от това да се върнеш у дома.
– Не мисля, че можем да наричаме този дом още дълго наш – каза Кейн. – Бианка е правила много нескромни коментари за това, че трябва да си намерим собствено жилище.
– Това е така, защото и е омръзнало кученцата да питат защо в стаята на Роза живее един гул, който започва да стене през нощта. – Усмихнах се и Розали ме блъсна с лакът.
– Тя има право. Колкото и да ми харесва тук, мисля, че бихме могли да се възползваме от собственото си пространство – каза тя.
– Би било хубаво да си имам собствена спалня – коментира Хейстингс, а Розали го погледна отстрани.
– Можем да ти купим собствена купичка за вода с твоето име – казах весело аз.
– Ами, е, мога да използвам само една чаша – застрахова се Хейстингс.
– Е, Джак… – Започна Кейн.
– Джак Хейстингс! – Изкрещя една жена и ние се обърнахме, за да открием руса дама, която крачеше по пътя, а леля Бианка се суетеше до нея.
– О, звезди мои – прошепна Хейстингс, като свали клепачите си над очите. – Това е майка ми.
– Ти липсваш от седмици! – Изкрещя майка му. – Нито едно обаждане. Нито съобщение. Нищо! И сега те проследявам, а ти си тук и се мотаеш на чуждата веранда с усмивка на лицето. Ами ти си в голяма беда.
– Моето място е тук, мамо. Вече съм един от тях – настояваше Хейстингс и повдигаше брадичката си.
– Ами така ли? – Изсумтя тя, запретвайки ръкави, докато стигаше до верандата, а Хейстингс заставаше странично зад Кейн. Майка му го издърпа за ухото и го удари по главата. – Ти ме накара да се притеснявам до болка. Аз и баща ти повяхваше от загриженост. Ще се прибереш у дома в този миг!
– Но мамо – изсъска той, ушите му станаха червенозелени, а аз се ухилих.
– Никакви но – изръмжа тя, показвайки вътрешния си звяр. – Вкъщи. Сега. – Тя посочи назад по пътя.
– Простете ми, госпожо Хейстингс – каза искрено Бианка. – Ако знаех, че мястото му е другаде, щях да го изпратя по-рано по вашия път.
– О, добри звезди, това не е твоя вина – изсумтя майката на Хейстингс, след което отново насочи острите си очи към сина си. – Върви.
Хейстингс наведе глава, промълви ни довиждане и се запъти по алеята, а майка му го ругаеше през цялото време.
– Толкова за него, че е тъмнината в мъртвата нощ – каза Кейн с тих смях.
– Все пак ще дойде на гости, нали? – Попитах с надежда. Харесваше ми да го имам наблизо. Враната-животно също го харесваше, макар че птицата ми харесваше всички тук. Винаги беше заета да лети наоколо с кученцата, дори гонеше Данте в небето във формата си на дракон като безстрашно малко Враново нещо.
– Както и да е, имам среща с едно опасно макаронче. Ще се видим след малко. – Целунах Розали по бузата, после се хвърлих към Кейн, за да целуна и неговата буза, но той ме отклони, като ме повали препъвайки се към входната врата.
– Опасен макарон? – Промърмори Кейн, а усмивката ми се разшири, когато се отправих към вътрешността, за да се срещна с един от Оскурите, който умееше да мастилява кожата. Официално щях да стана един от тях и бях решил да сложа знака си на място, което не беше бузата на дупето ми или средата на челото ми. Това беше изненада за Роза, доказателство, че съм част от нейното семейство и че никога няма да си тръгна, защото в никакъв случай нямаше да се ожесточа, че съм единствения без белег на другар. Нищо подобно. Не правех това само за да си направя собствен белег. Абсолютно не. Освен може би донякъде. Само малко. Малко.
***
– Това е твърде сладко, Син – мърмореше Розали, когато пристигна в градината, където бях сложил няколко одеяла и възглавници за нас под звездите. Итън беше заминал на гости на семейството си, а Рори и Кейн се бяха усамотили като вампири. Обичаха да седят заедно в тиха стая и просто… Да се разхлаждат. На мен ми се струваше скучновато, но на тях това им доставяше удоволствие. На мен ми харесваше да бъда в суматохата на къщата, да играя на криеница или на таг с вълчетата.
Няколко от тях надничаха към нас през лозите в края на моравата и аз ги отблъсквах с усмивка.
– Искаш ли малко от тези? – Попитах, докато хващах Розали за ръка и я повеждах към одеялата, като надувах възглавница за главата ѝ, докато лягахме.
– Какво, грозде?
– Грозде – казах, когато децата се разбягаха из лозето с вой от вълнение.
Тя замълча и аз се намръщих, несигурен дали не съм казал нещо погрешно. Понякога ми се случваше така. Казвах неща, които звучаха правилно в главата ми, но излизаха наяве с шипове и изкривени. С всеки изминал ден ставах все по-добър в разчитането на бръчките на моята медена питка.
– Може би – каза тя накрая. – Още не. И не съм сигурна по какъв начин искам да изглежда всичко това. Но може би.
– Харесва ми „може би“. Те имат вкус на промяна, а промяната винаги е вълнуваща.
– Някои биха казали, че е ужасяваща – контрира тя и аз се засмях.
– Не и аз.
– Не, не ти, Уайлдър. – Тя се наведе и целуна ъгълчето на устата ми, а жеста беше сладък като бонбон.
– Направих нещо. – Вдигнах ризата си и ѝ показах знака на Оскура Вълк, който се извиваше нагоре и около бедрената ми кост.
– Син – въздъхна тя, докосна го и изпрати електрическа струя в мен. – Перфектно е.
– И от тази страна също имах мастило с луна. Само за теб. За моя див, див лунен вълк. – Посочих към другата си бедрена кост, където бе прясно татуирана луна.
Тя се наведе, за да я целуне, и аз изръмжах от желание, когато топлите ѝ устни оставиха топлина да капе по кожата ми. Тя се задъха и когато вдигна глава, веждите ми се свлякоха при гледката, която ме очакваше. Мастилената ми луна светеше в сребристо, ярко като блестяща монета. Лунната светлина ни обливаше отгоре и докато гледах нагоре към небесното същество, което имаше толкова много тайни, скрити в шапката си, истината за това, което току-що ни беше предложила, стана пределно ясна. Татуировката ми се променяше и Розали дръпна ризата си, разкривайки същия знак, който се извиваше около бедрената ѝ кост.
Събрахме се в гладна целувка, ръцете ми бяха в косата ѝ, а пръстите ѝ се впиваха в раменете ми. Беше чисто, фино и съвършено. Орденът ми беше толкова заплетен от желанието и секса, че луната ни беше сродила толкова просто, както това, между сладостта на устните ни.
Аз бях неин и тя беше моя. Не искахме нищо повече един от друг, такива, каквито бяхме. Мозък, пълен с пчели, и всичко останало.