РОРИ
НЯКОЛКО МЕСЕЦА СЛЕД ТОВА…
– Не е нужно да го правиш, знаеш ли? Не му дължиш нищо – промърмори ми Роза, а пръстите ѝ се увиха около моите и се стиснаха.
– Знам. Но майките ми искат това и след като ги видях, предполагам… Не знам, усещам разрива в семейството. Искам да го оправя, ако мога. Поне до момента, в който ще можем да бъдем цивилизовани.
– Не съм от хората, които дават втори шанс, но това е за твоя сметка – каза Кейн от другата ми страна.
– Ти си дал на Роза много шансове – казах аз, като му изкривих вежди.
– Това е различно. Това е правилото за размахване на пищова. След като члена ти е бит, всички правила са безсмислени. Убийства, грабежи, кражби – всичко това вече е свободна игра и закона не може да направи нищо по въпроса, стига да е в името на любовта – намеси се Син, поглеждайки назад от прозореца до входната врата, чието перде беше дръпнато настрани, откъдето беше надникнал към пътя ни. Къщата ни се намираше в имението на Оскура – технически. Искам да кажа, че беше на няколко мили оттам и имахме акри земя и гора около къщата във вилен стил, която беше пълна със светлина и слънце, така че със сигурност имахме свое лично пространство. Но можехме да посещаваме крепостта Оскура, когато пожелаем, и Бианка винаги се радваше да се върнем.
– Това е крайно неточно – изръмжа Кейн, но устата му леко се повдигна от забавление.
– Мисля, че това е добре – каза Итън от другата страна на Роза. – Семейството е всичко. Не е като да трябва да му простиш всичко, което е направил, но може би нещо може да се помири между вас.
– Може би – промълвих аз, а звука на автомобилен двигател привлече вниманието ми.
– Те са тук! – Изпищя Син, полускрит зад завесата, докато се взираше в шосето, като се провикваше и изпускаше пътя от поглед, а после притискаше цялото си лице към прозореца.
– Наистина изтънчено – засмя се Роза.
– Не искам да съм изтънчен, искам да съм изнервен – каза Син и размаха завесата като крило на птица. – Ще държа татко ти нащрек.
Усмихнах се, щастлив да разбера колко неспокоен може да направи Син баща ми.
Ярко розово Порше спря на пътя, следвано от лъскаво черно Фазерати. Леон излезе от първата кола с двете ни майки – Сафира с развяваща се руса грива и Мари с меки тъмни къдрици, а баща ми излезе от втората кола с майка ми Латиша по петите, чиято къса черна коса и тъмни черти бяха поразителни както винаги. Баща ми беше внушителен мъж със златиста грива, която падаше около широките му рамене във водопад от вълни; майките ми бяха слаби в сравнение с него, но сами по себе си бяха мощни лъвици. Слънчевата светлина се улавяше в гривата на баща ми, докато той мяташе глава, и косата му се развяваше и проблясваше. Изглеждаше по-възрастен от последния път, когато го бях видял, макар че в гривата му все още не беше попаднал нито един сребърен косъм, а всичко в него говореше за гордост.
Косата ми беше пораснала малко, откакто я бяха подстригали, и беше стилно прибрана назад. Очаквах, че като го видя в цялото му лъвско достойнство, ще събудя срам в себе си, но открих, че вече не ми пука. Бях това, което бях, заради всичко, което бях преживял, и ако баща ми не можеше да ме приеме такъв, какъвто бях сега, тогава нямаше нужда да бъде част от живота ми. Бях се подготвил, че това ще бъде последния път, когато го виждам.
Пръстите на Роза се затегнаха върху моите, когато Син отвори вратата и излезе спринтирайки, за да прегърне Леон, като двамата се завъртяха заедно с викове на радост.
Въпреки по-садистичните наклонности на Син, двамата с Леон сякаш бяха на една вълна, което ме накара да осъзная, че са доста сходни хора. Хаосът, който предизвикваха, когато бяха заедно, беше несравним, а леля Бианка неведнъж ги беше викала в дома на Оскура, че разбутват кученцата или предизвикват обща касапница. Веднъж ги беше хванала да правят балон с горещ въздух от голям брезент и плетена кошница, като изпратиха едно кученце в него с комбинация от огнена и въздушна магия. То беше успяло да се издигне на метър от земята, преди Бианка да излезе и да замахне с тиган към главите им, като ги ругаеше цветисто на феятонски. Сега те трябваше да бъдат наблюдавани всеки път, когато искаха да се занимават със „занаятчийски дейности“ с децата.
Майките ми се втурнаха вътре, сблъскаха се с мен, целуваха ме по бузите и се тюхкаха какъв голям и силен Лъв съм бил. Все още не им бях казал, че съм и вампир, но днес беше този ден и нямаше да се срамувам от истината за всичко, което ми се беше случило.
Леон влезе вътре, носейки Син на гърба си, брат ми се затича напред, за да ме прегърне, докато Син извика „йе-хах!“, а Розали пусна ръката ми със смях.
– Той те чака, братко – каза Леон. – Най-добре ще е да отидеш да го видиш на четири очи, според мен. – Той ме потупа смело по рамото. – Успех.
Излязох навън, слънцето ни напичаше и аромата на прах изпълваше атмосферата. Баща ми се изправи, когато ме видя, очите му попаднаха на късата ми коса и челюстта му пулсира в отговор.
– Леон ме предупреди, но аз… Не осъзнавах степента на това. Добре ли си, момчето ми?
Изпуснах пренебрежително дъх при този коментар, сгънах ръце и се облегнах на стълба на верандата, позволявайки му да дойде при мен, ако иска, но нямах намерение да скъсявам разстоянието между нас.
– Мислиш ли, че сега съм някаква крехка твар, татко? Счупен пъзел с отрязани краища?
– Не – каза той твърдо, приближи се с една крачка и после отново се поколеба. Той наведе глава, като прокара ръка по тила си през копринената си грива. – Всъщност мисля точно обратното. Направил си невъзможното, осъществил си най-голямото бягство от затвора, което кралството някога е виждало.
– Значи съм възвърнал гордостта ти, докато си прекарал десет години без нея – издекламирах аз. – Не съм сигурен какво съм си мислел, като съм те канил да дойдеш тук. Сега, когато те виждам, не мисля, че искам да гледам лицето ти.
Той ме погледна примирено, след което пристъпи все по-близо и по-бързо, докато не се озова точно пред мен. Беше едър мъж; винаги ми се е струвал великан, когато бях малък, но сега стоях очи в очи с него и изобщо не се чувствах малък. Изглеждаше, че всъщност той беше малкия.
– Много съжалявам за поведението си – изригна той. – Бях такъв горделив глупак. Срамувам се от себе си за това как постъпих, как те отрязах. Това беше начина на баща ми и на бащата на баща ми. Трябваше да знам по-добре, отколкото да следвам безмилостните им стъпки. Ти си моето момче. Моето младо момче. Отгледах те и те обичах и това е всичко, което има значение в крайна сметка. Изгубих толкова много време да бъда проклет глупак, има ли нещо, което мога да направя, за да спечеля прошката ти?
Замислих се, докато той посягаше към ръката ми, а очите му бяха пълни с отчаяние. Челюстта ми беше твърда и голяма част от мен искаше да му обърне гръб за това, което ми беше направил преди всички тези години.
– Няма действие, което можеш да предприемеш и което да отмени твоето отхвърляне. И ако сега идваш при мен, защото ме провъзгласяват за някакъв герой сред Найт, тогава не те искам на прага си. Това тук е моя дом. Моята гордост. Ти не си част от нея, освен ако не си тук за добро или за лошо.
– Разбирам – въздъхна той и очите му се спуснаха към обувките. – Ако ми дадеш още един шанс, сине, кълна се, със сигурност се кълна, че няма да те подведа отново. – Той протегна ръка, явно предлагайки ми звездна клетва на дело, но аз поклатих глава на предложението.
– Нямам нужда от заплахата на звездите, която да те кара да се върнеш. Ще го направиш сам или не това е.
– Тогава ще го направя, Рори – закле се той. – Майките ти през цялото време ми казваха да ти показвам благодат и милост. Те са по-добри, отколкото аз някога ще бъда, но сега съм тук и ако ме приемеш, ще остана. Ще бъда бащата, който трябваше да бъда.
Думите бяха изкусителни, дърпаха струните на сърцето ми и ми напомняха за моето детство. Този мъж ме беше носил на раменете си и ме беше люлял в прегръдките си. Беше си играл с мен, беше ме обичал неистово и ми беше показвал лоялност, както се полага на семейство. Но после не го направи. И това предателство остави върху мен белези, които никога нямаше да заздравеят. Но може би с времето щяха да избледнеят.
– Един шанс – измърморих аз. – Това е всичко. Обърни ми гръб отново и никога повече няма да произнеса името ти в този живот. Всички бъдещи малки, които бих могъл да имам, никога няма да научат за теб. Все едно, че никога не си съществувал.
Гърлото му се размърда, докато кимаше.
– Няма да позволя това да се случи.
Изпуснах тежък дъх и се отдръпнах от стълба на верандата, като плъзнах ръка около раменете му. Той ме сграбчи здраво, притисна ме в прегръдката си и ме гушна, докато в гърдите му се разнесе мъркане. И аз разбрах, че най-после всичко на света отново е наред.