КЕЙН
Задънените улици на Калия ми напомниха твърде силно за онези, в които бях живял, докато растях под грижите на Бенджамин Акрукс. Спомените за приятеля ми Мерик бяха по-близки от всякога, преследваха ме и ми напомняха защо бях намерил извратен вид утеха в това да се посветя на работата си в затвора Даркмор. Там бях намерил цел, а на това място не открих нищо познато, което да звъни с камбаните на миналото. Поне когато бях буден. Сънят беше нещо различно. Мъртвата нощ беше мястото, където демоните процъфтяваха, а съжаленията се превръщаха в зверове с остри нокти. Може би заради тях бях толкова твърдо решен да видя как Розали ще се измъкне от лапите на този ад.
Сърцето ми не се беше привързвало към никого от Мерик насам, но сега тя го държеше по начин, по който никой никога не го е държал. Но докъде ме беше довело следването на този обвит в лудост път? Прокълнат и издирван от FIB. Макар че в момента изглежда вярваха, че Джак и аз сме били отвлечени, един обикновен разпит на циклопите щеше да изясни случая, ако ни хванеха. Така че изглеждаше, че живота ми е на път да се самоунищожи с една потенциална възможност за изкупление, която ми оставаше.
Погледнах към Син Уайлдър, който вървеше на няколко крачки пред мен, размахвайки се покрай Розали, а заглушаващия балон около всички нас поддържаше приближаването ни тихо. На левия ѝ фланг Итън Шадоубрук крачеше, с мускули, подготвени за всяка атака, която ни сполети, а знака на приятеля зад ухото му блестеше в сребристо, когато лунната светлина го докоснеше. Той беше забранен заради връзката си с Розали. Но Син… Той беше честна игра. Ако успеех да го окова и върна на FIB, може би щях да бъда помилван и да избегна разпита на циклопите за акт на явна лоялност.
Хейстингс беше останал обратно в скривалището, получил инструкции от Розали да го пази за нас, макар че докато се промъквахме в тъмното като преследваща сянка, трябваше да си мисля, че тя наистина го е оставила, за да не бъде замесен в каквото и да се случи, след като намерим Пайк. Беше предложила и на мен да ме остави с него, но аз не бях удостоил това с отговор, а тя само се усмихна на мълчанието ми, хвана ме за ръка и ме измъкна през вратата. Мразех сътресението, което сърцето ми направи при докосването на ръката ѝ, мразех начина, по който очите ми останаха приковани в нея, въпреки че тя отдавна ме беше пуснала, мразех истината за това, в което се беше превърнала за мен, защото не можех да понеса мисълта да я загубя, докато знаех, че не е моя за губене.
– Старият дългогодишен Джонсън имаше ферма – прошепна Син и запя под този дъх. – Е-И-Е-И-О. И в тази ферма той имаше Кейн. – Той хвърли поглед през рамо към мен, а в очите му се появи злокобен блясък. – Е-И-Е-И-О. С една кучка тук и една кучка там. Тук кучка, там кучка, навсякъде малки кучки.
– Замълчи – изръмжах аз, а той се ухили. Да, връщането му на властите нямаше да предизвика у мен никакви угризения на съвестта. Но когато Розали обърна една развеселена усмивка по негов адрес, проклятието засърбя под кожата ми, предупреждавайки ме, че тя може да не се чувства толкова снизходителна, ако и отнема лудото гадже.
Бях попаднал между камък и твърдост, но въпреки това краката ми продължаваха да следват Розали, където и да отидеше. Тази вечер беше изпитание за границите на лоялността ми към нея. Ако надзирателката Пайк ме видеше сред нейната група, то утре новините щяха да съобщят за това и да ме изкарат истински предател, какъвто бях.
Някак си, въпреки това знание, което ме човъркаше, не забавих темпото си, дори не си помислих да се обърна назад. Бях проклет глупак, следвайки жена, за която знаех, че никога няма да ме избере, но предаността ми към нея беше по-дълбока, отколкото някога съм си позволявал да призная на глас.
– Ето – обяви Розали, завивайки по тясна алея между две високи сгради, които се простираха към блестящото нощно небе.
Тримата я последвахме в сенките, а Син се отдръпна малко назад, за да се ръкува с мен.
– Тя ще познае лицето ти, тази Пайк – прошепна той, предлагайки ми изкривен вид усмивка. – Или пък ще познае по-добре задника ти от всички тези удари с камшик, които е направила върху него, за да те държи в подчинение? Обзалагам се, че те е карала да си сваляш гащите и да се навеждаш като непослушна ученичка всеки път, когато си се прецакал. Какво ще направи, когато види, че нейната малка ученичка си играе с местните лоши момчета?
– Затваряй си устата – изсъсках аз.
– Ти си двукрако пони, единственото, което можеш да направиш, е да кажеш „млъкни“ и да ръмжиш като мърмореща мечка. Нищо друго не правиш? Хубав си, но си мисля, че на моята сексуална банка ѝ трябва нещо повече от красота, за да те пусне да се присъединиш към главната банда. Така че може би тя просто е взела твоето Д, за да си купи твоята лоялност, за да и помогне да излети на свобода от клетката си. Предполагам, че е проработило, ако случая е такъв. Той ме удари по бицепса и аз се хвърлих, а кътниците ми се насочиха към гърлото му, докато го блъсках към тухлената стена.
Преди да успея да го захапя, юмрука му се свърза с челюстта ми, но аз бях напълно див, хвърлих тежестта си срещу него и забих предмишницата си в гърдите му, за да го притисна там. Той се наведе напред, като силата му принуди ръката ми да поддаде, преди да постави твърда целувка на устните ми. Отдръпнах се гневно и той отскочи по алеята с лай на маниакален смях. Останах с Розали, която ми изкриви вежди, докато Итън продължи по алеята след Син.
– Проблем? – Попита тя.
– Той ме подлудява – промълвих, чувствайки се като глупак под нейния поглед.
– Той подлудява всички – каза тя, приближавайки се до мен.
От бягството насам не бяхме прекарвали нито миг насаме и аз усетих как напрежението между нас се разклаща в атмосферата. Всичко, което исках да направя, беше да я сграбча и да я придърпам към себе си, да ѝ кажа, че я искам по всякакъв начин, по който мога да я имам. Но гордостта ми не позволяваше на думите да излязат навън, а и те така или иначе бяха глупава надежда. Тя имаше двама лунни другари и един див инкубус, които я задоволяваха. Едва ли внасях нещо повече в тази ситуация и не виждах точно как бих могъл някога да приема, че трима други мъже имат претенции към нея. Не бяхме предопределени един за друг и това, което Син беше казал, беше истина, която ме остави разярен. Аз бях ключа на Розали за бягство, нищо повече. Но ето ме тук, все още следващ я като бездомно куче, което се надява на остатъци. Беше жалко.
– Мейсън… – Гласът ѝ омекна, веждите ѝ се смръщиха, докато се приближаваше, а ръката ѝ се протягаше към мен. – Защо все още ме следваш в хаоса? Знаеш какво ще означава това за теб тази вечер.
Мислите ѝ явно съвпадаха с моите. Тя виждаше глупостта ми такава, каквато е, и сега нямаше как да се скрие от нея.
– Не мога да те напусна, докато не развалиш това проклятие. – Глупав шибан отговор. Отговорът на страхливеца. Докоснах китката си, където около нея се извиваше розовата лиана – белега на лунното проклятие, обещаващо смъртта ми. Не знаех кога и как, но се съмнявах, че ми остава още много време. Някак си това вече не изглеждаше като най-належащия въпрос на душата ми. Вместо това бяха нейните нужди и желания и да извървя този път, за да ѝ помогна да ги изпълни, беше единствения, по който исках да вървя.
Очите ѝ потъмняха и тя изведнъж стана студена, затваряйки се в себе си.
– Мм. – Тя ми обърна гръб, тръгвайки след останалите, а аз се проклех под носа си.
Стоях там две дълги секунди, преди да ги последвам, решението ми вече беше взето. Нямаше да се откажа от това.
Итън чакаше в долната част на пожарната стълба, но Син беше започнал да се изкачва по нея, пеейки отново фермерската си песен и поклащайки дупето си настрани, докато се изкачваше. Заглушителният мехур не позволяваше налудничавите му глупости да бъдат чути от никого извън групата ни, но аз имах нещастието да бъда вътре в него.
– …и в тази ферма той имаше Итън, Е-И-Е-И-О. С един задник тук и един задник там. Тук има гроздова, там има гроздова, навсякъде има задна гроздова.
– Ще замълчиш ли и ще се съсредоточиш ли? – Обърна се към него Итън, стиснал устни.
Розали се качи на стълбата, като се промуши покрай Итън и го погледна съблазнително, докато вървеше. Той постави ръце на бедрата ѝ, сякаш ѝ помагаше да се качи на стълбата, въпреки че тя очевидно нямаше нужда от помощ, а пръстите му се спуснаха към дупето ѝ, галеха го, преди да го пусне и да се усмихне, докато тя се изкачваше от него. Той тръгна следващ и аз го последвах, изкачвайки сградата през целия път, докато стигнахме до пентхауса на върха.
Син вече беше отворил прозореца и изчезваше вътре, а Розали беше плътно зад него. Когато Итън успя да влезе, аз се метнах след него от стълбата и се приземих в тъмен коридор, като единствения звук между нас беше далечното бръмчене на хладилник.
Син най-сетне млъкна, с насилствен вид, докато клатеше глава и се промъкваше по коридора.
– Излез, излез, малка надзирателке.
Това беше момента, в който трябваше да скрия лицето си, да работя върху заклинания, за да се прикрия от разпознаване. Но когато Розали срещна погледа ми, някаква тъмна закрила обгърна душата ми и открих, че искам да се видя тук с нея. Колкото и безумна да беше тази мисъл, тя не позволи на ръката ми да се скрие и вместо това се приближих до нея в знак на единение.
Очите ѝ ме проследиха с любопитство, преди да тръгне след Син, а рамото на Итън докосна моето, когато го последвахме като едно цяло.
Погледнах го и между нас се получи мълчаливо разбирателство. Тя беше нашия приоритет. Каквото и да се случи тук тази вечер, нямаше да я сполети лоша съдба.
Син бутна вратите, надникна в стаите и не можех да не забележа луксозния дом, който Пайк беше обявила за свой. Заплатата на началник на Даркмор трябваше да е добра, но толкова добра? Съмнявам се. Розали ми беше разказала за хартиената следа от пари, която Джером беше открил, идваща направо от „Драв Ентърпрайсис“ към банковата сметка на Пайк, и трябваше да призная, че да си безмилостна кучка, която безмилостно жертва феи на съдба, по-лоша от смъртта, явно се заплаща добре. Колкото повече си мислех за това, толкова повече се разбунваше агресията в мен, която молеше да бъде изпусната.
Хора като нея бяха пиявици, точно като мъжа, който ме беше отгледал. Те процъфтяваха, когато контролираха ситуацията, и успяваха да вкусят от величието на живота само благодарение на постиженията на другите. Те нямаха никаква почтеност, нито истински собствен талант, но ето че Пайк стоеше на гърба на онези, които се изпречваха на пътя ѝ, за да изгради своята малка красива империя. Ръката ми се сви в юмрук отстрани и Итън отбеляза промяната, странно настроен към мен в този момент.
– Какво ти е направила? – Промълви той.
– Не на мен – казах тихо. – Но на други.
– Под тази желязна външност имаш истинско сърце, нали Кейн? – Каза той, като в гласа му се долавяше лека подигравка, но сякаш това беше приятелска шега, а не неприятна закачка.
– Не много.
– Мисля, че е от онези, които са покрити с белези. Това е, което те кара да се вписваш сред нас. Всички ние сме разбити отвътре. – Той продължи напред с по-бърза крачка, без да ми даде време да отговоря на това, и една бръчка смръщи челото ми, докато бързах след него. Наистина ли си мислеше, че си пасвам с тях? Бях един от офицерите, които бяха държали всички тях в подчинение, такива гадости не се забравяха просто така. И по дяволите, защо изобщо си мислех за надеждата, че той може да го поиска?
Стиснах зъби, изтласках заблуждаващата мисъл и се съсредоточих върху причината, поради която бяхме тук.
Син изскочи в друга стая с „аха!“ и Розали се хвърли след него. Избухна суматоха и аз започнах да тичам, преследвах Итън в стаята и открих Син да стои над Пайк в леглото ѝ, държейки я с въздушната си магия, докато подпалваше възглавниците ѝ и ги караше да я бият по главата.
– Стига – каза спокойно Розали и Син потуши пламъците, макар че остави възглавниците да ударят Пайк още няколко пъти, преди да паднат неподвижно до нея. Обикновено съвършената ѝ ледено-руса коса беше изпепелена от нападението и беше загубила половината си вежда от пламъците, но освен това беше почти невредима. Забелязах, че устата ѝ е отворена за вик, но Син беше хвърлил около нея балон за заглушаване, за да я накара да млъкне.
Розали пое управлението, пристъпи отстрани на леглото и погледна надолу към старата ми шефка. Не ми се струваше, че може да ме види от този затънтен ъгъл на стаята, но имаше време още да ме забележи. Инкубусът разшири нашия заглушителен балон над нея, освобождавайки този, който беше задържал вика ѝ.
– Здравей, надзирателко – промърмори Розали. – Помниш ли ни? Съществата, които държахте в клетки, вярвайки, че никога няма да намерят изход и ще дойдат да се промъкнат в стаята ви през нощта като жив кошмар. Но така е с арогантните стронзоси в кулите им от слонова кост – те никога не очакват кучетата, които ритат, да им отвърнат с захапка. – Тя кимна на Син, когато Пайк започна да ѝ отговаря.
– Нямаш представа какво ще ти се случи, ако ме убиеш – заекна Пайк и за пръв път, откакто се запознах с нея, изглеждаше съсипана. Това не беше онази жена, която изпитваше удоволствие да държи под контрол както пазачите, така и затворниците. Това беше изплашената нещастница в леглото ѝ, която най-накрая бе осъзнала, че не може да избяга от кармата завинаги.
– Можеш да продължиш да дишаш, ако ми кажеш къде държат Рори Найт – предложи Розали. – Знам, че той не е в Даркмор. По новините съобщават, че е избягал. Но аз видях как го вкарват в хеликоптер, обозначен с емблемата на „Драв Ентърпрайсис“. Така че къде е бил отведен?
Гърлото на Пайк се сви при думите ѝ, сякаш името на тази компания беше нейната гибел в толкова много отношения. Ако пресата се добереше до тази информация, тя самата вероятно щеше да се озове в Даркмор заедно с хората, над които бе властвала толкова години. Посрещането им нямаше да е топло.
– Откъде знаете за Драв Ентърпрайсис? – Попита с ужас Пайк.
Син отново я зашлеви с възглавница, използвайки въздушната си магия.
– Тук не се задават въпроси, рибена кучко!
Тя се отдръпна от него с хленчене. – А-добре. Ще ти кажа какво знам. Мисля, че е бил отведен на остров Гримолда. Получих покана за бала на контрабандистите – това е нещо като черен пазар, където се сключват неофициални сделки между видове организации, които не се съобразяват точно със закона. Драв Ентърпрайсис ще представят най-новите си проекти. Поканата е в нощното ми шкафче.
– И защо изобщо са го взели? – Изръмжа Розали, като накара Пайк да се свие.
– Не знам какво правят със затворниците, които отвеждат в Психея. На мен просто ми плащат, за да си затварям очите или да правя необходимите прикрития.
– Тя пее като малка синя синигерка – каза Син развълнувано.
– Да, всъщност това беше адски лесно – коментира Розали, като посегна към чекмеджето на нощното си шкафче и извади блестяща сребърна покана, поглеждайки към нас.
– Готова ли си да тръгваме, любов? – Попита Итън.
Тя кимна и ни изведе от стаята. Тръгнах към вратата, но откъм Пайк се чу задъхване и името ми се изля от устните ѝ.
– Мейсън? – Изръмжа тя, от което пулсът ми заби хаотично. – Какво… Какво правиш с тях?
Обърнах се към нея, когато Итън замълча, поглеждайки от мен към Пайк с повдигнати вежди. Син скочи от леглото, прегледа някакви бижута на тоалетката на Пайк и прибра парчета от тях в джоба си, като същевременно започна отново да си напява фермерската си песен.
Вдигнах брадичката си, приемайки съдбата, която ми поднасяха звездите, и погледнах Пайк в очите. Знаех какво ще означава това. Знаех тежестта на това, което щеше да се случи, ако тя отиде в FIB с новината за моето местонахождение.
– Какво искаш да направиш по този въпрос? – Промърмори Итън, като ме погледна с поглед, който казваше, че ще ме подкрепи, ако реша да я убия, но не знаех защо този задник изведнъж толкова много искаше да ме направи свой малък приятел.
Не знаех дали лудостта или милосърдието бяха тези, които взеха решението ми, но излязох от стаята, оставяйки Пайк да прави каквото си иска, че ме е видяла тук. Итън продължаваше да ме поглежда, но аз не казах нищо по темата, като може би избора ми бе спечелил някакви чувства от негова страна. Доверие? Съмнително. Може би просто му беше интересно защо продължавам да правя глупави избори.
Когато стигнахме до прозореца, където Розали се беше покатерила на перваза, Син се спусна по коридора, покрит с кръв, а от устните му кънтеше песен.
– С удар тук и удар там, тук удар, там удар, навсякъде удар. – Той ме плесна по бузата, отбелязвайки ме с кървавия отпечатък на дланта си, и аз се отдръпнах от него в шок. – Тя е мъртва.
– Син – изпъшка Розали. – Ти я уби?
– Не трябваше ли да го правя? – Той я погледна невинно. – Тя щеше да каже на всички, че сме се измъкнали от Даркмор.
– Но всички знаят, че сме избягали от Даркмор – объркано каза Итън.
– Точно така. – Син ме погледна, погледа му беше напрегнат и непоколебим. – Ами така или иначе, мъртвите рибки не шепнат на акулите. – Той рязко се обърна от мен, но ме остави с озадачаващото усещане, че е убил Пайк, за да ме прикрие. – Както и да е, сложих главата ѝ в една саксия. Тя ще порасне отново. Ако има време, вода и нужното количество слънчева светлина. Тя ще бъде като нова! – Той се хвърли към Розали и от нея се откъсна вик, когато я изхвърли през прозореца.
– Роза! – Изръмжа Итън, хвърляйки се към ръба, и аз направих същото, пулса ми се покачи в ушите, докато гледах навън, откривайки Син, увит около нея, насочвайки ги надолу към земята с въздушната си магия.
– Шибан психопат – издишах, облекчен, че тя е добре, но по дяволите, трябваше ли да бъде толкова непредсказуем?
– След известно време ти става симпатичен – каза Итън и ми се усмихна, но аз само се намръщих в отговор, объркан от поведението му.
Когато той преметна крак през перваза и започна да слиза по стълбата, открих, че краката ми се движат обратно към спалнята, където Син беше убил надзирателката Пайк. Хвърлих поглед към касапницата – тялото ѝ беше разкъсано на парчета, а главата ѝ седеше уютно в саксия, чиито папрат беше изкопан, за да ѝ направи място. Беше направил това за по-малко от минута и тази мисъл накара адреналина да прониже вените ми. Но докато се взирах в ужасения поглед на безжизнените очи на Пайк, почувствах към негодника Инкубус нещо, което никога не съм предполагал, че ще почувствам. Благодарност.