РОЗАЛИ
След като Син уби Пайк, не се мотахме в Калиа, а последвахме следата, която тя ни даде, и се отправихме към ивицата земя, която беше най-близо до далечния остров Гримолда. Къщичката, която бяхме обявили за наше скривалище от света, беше сгушена на скала на западния бряг на Солария с изглед към залив, в който великолепното синьо море се плискаше върху златистия пясък на лениви, знойни вълни.
Оскурите притежаваха много скривалища като това, всяко от които се използваше в случай на нужда от различни членове на глутницата или просто като място за спокойна почивка за някои членове на вътрешния ни кръг. Те бяха нерегистрирани места, закупени в брой, без никаква документална следа, която да доведе FIB до вратите им, и, подобно на тази, повечето бяха разположени далеч от други къщи. Това означаваше, че можем да идваме и да си тръгваме около къщата, без да се притесняваме, че ще бъдем забелязани, въпреки ширещата се слава.
Вместо новината за нашето бягство от най-смъртоносния и уж най-непроницаем затвор на Солария да затихне през дните, изминали след като бяхме постигнали смятаното за невъзможно, историята само набираше скорост. Всеки изминал ден предизвикваше все по-яростни критики към FIB, владетелите на нашето кралство и дори към хората, които не бяха успели да забележат и косъм на главата на някой от избягалите затворници. Надявах се, че интереса към нас ще отшуми по-бързо, но нямаше какво да направя, за да се преборя с него. Може би след няколко седмици щяхме да им омръзнем, но засега трябваше да останем бдителни по всяко време.
Новината за смъртта на надзирателя Пайк също беше широко разгласена, а новинарите предполагаха, че и Кейн, и Хейстингс вероятно са загинали от ръцете на „невменяемите и психотични бегълци“.
Което вероятно правеше плана, който бяхме измислили, напълно идиотски. Но аз не намерих сили да се загрижа за това.
Остров Гримолда беше предполагаемо незает остров далеч от западния бряг на нашето кралство, заобиколен от океан на километри наоколо и очевидно дом на застрашена колония от морски таралежи, което означаваше, че на никого от феите не е позволено да се приближава до него.
Поканата, която ни беше дала Пайк, твърдеше друго.
– Мислите ли, че морските таралежи са преместени? – Попита Хейстингс, а на челото му се появи загриженост.
– Съмнявам се, че някога е имало морски таралежи – измърмори в отговор Кейн, облегнат на рамката на вратата и загледан в океана точно както аз от позицията си, стояща на дървената веранда, която обграждаше малката бяла къщичка.
Погледнах към двамата, после обратно към морето.
– Луната ми шепне – казах им, защото тук, край океана, където силата на най-обожаваното от мен небесно същество предизвикваше движението на самото море, винаги чувах по-ясно нейното мърморене.
– Ами да? – Попита Кейн, като се оживи. Разбира се, че стронзо щеше да се заинтересува от онова, което Луната имаше да каже – белега от розова лоза на ръката му се открояваше ясно на фона на голата му кожа, докато стоеше там в сив анцуг. Както винаги, той се надяваше, че може би ще насоча усилията си към това да му осигуря лек за нея. – Какво казва?
– Тя – поправих се, защото същество, толкова могъщо като Луната, очевидно е жена. – Предупреждава ме за това, което ни очаква на това място. – Поклатих брадичка по посока на острова, въпреки че никой от нас не можеше да го види оттук.
– И какво е това? – Попита Хейстингс, като придърпа къдрицата си над очите и се загледа през нея.
– Смъртта – отвърнах с вдигане на рамене. – От този остров духа мръсен вятър, който омърсява всички, които го вдишват.
– Е, това не е ли направо успокояващо като гад – измърмори Кейн, сгъвайки ръце, така че бицепсите му да изпъкнат.
– Поне сме предупредени – мърморех аз, докато Хейстингс пребледня толкова много, че се смеси с боята.
Промуших се покрай Кейн и се прибрах в малката къща. Тя миришеше на дървото, от което беше построена, резбовани украшения висяха по стените, гредите бяха изложени над главата. В едната стая, която водеше към тази, имаше голямо легло, кухненски бокс и баня, която изискваше водна магия, за да функционира пълноценно. За наш късмет, Итън и Хейстингс ни помагаха в това отношение.
– Това е интригантска физиономия, ако някога съм виждал такава – коментира Син, докато се придвижваше към кухненския плот и придърпваше към себе си химикалка и бележник.
– Кога не интригантства? – Репликира Итън и ъгълчето на устните ми се повдигна леко.
– Тя пече торта в ума си и аз искам парче от нея, сочно, изпълнено с крем парче. – Той облиза устните си. Понякога момчето беше обсебено от тортата, заклевам се.
– Има ли Джером някаква информация? – Попитах Син, който поклати глава.
– Нищо. Каза само, че разполага с пълния план на комплекса, входните точки към острова и движението на около шестдесет лодки, които наскоро са акостирали на острова – заедно с преброяване на това колко феи са ги напуснали. Сякаш дори не се е опитал.
Извих вежди, разменяйки поглед с Итън, който извъртя очи.
– Има ли шанс да си записал тези цифри? – Попитах.
Син въздъхна.
– Твоят малък Вълчо слушаше и си записа едно-две неща – каза той, посегна към плота и обърна тетрадката ми, за да разкрие шест пълни страници с бележки и една адски добра скица, която Итън беше направил въз основа на информацията на Джером.
– И това е… Разочароващо за теб? – Попитах объркано, сканирайки подробната информация, която включваше бележки за ротациите на охраната, които Джером бе успял да проследи с помощта на хакнат от него сателит, както и четири различни предложени изходни точки, които бе забелязал, че не се наблюдават достатъчно добре.
– Виждаш ли някакви бележки за убийство там, котенце? – Попита Син. – Има ли едно зелено флагче до някое от тези имена със звездичка, на която пише „този-пич е-някакво-същество, чиято-глава-ще-изглежда-по-добре-в-сапун“?
– Няма – съгласих се аз.
– И знаеш ли точно колко време мина, откакто убих заслужаващ си маймун, диво момиче? – Притисна ме Син.
– Като… Осемнайсет часа. Почти съм сигурна, че все още имаш кръвта на Пайк под ноктите си.
Итън изхърка, а Син въздъхна драматично.
– Това едва ли се брои – беше убийство от съжаление за стария въжеиграч вампир там. Отдавна не са ме пускали на свобода, а в мен се крие всичкото това затаено убийство, което трябва да се изпълни.
Погледнах в отчаяните очи на Син и поклатих глава.
– Добре. Като се има предвид, че всеки задник на това място явно е парче говно, готово да се занимава с най-мръсните договори, и трябва най-малкото да се съобразява с каквото и да се случва с Рори там – ще ти дам зелена светлина да убиеш когото си поискаш…
Син отвори широко уста, радостта озари чертите му и аз вдигнах един пръст, за да го спра, преди да успее да избухне в празненство.
– Но – казах твърдо, прекъсвайки тези глупости, преди да са започнали. – Чакаш да ти кажа кога е време. Ако убиеш и една бълха, преди да ти кажа, че съм готова за твоята марка касапница, тогава, кълна се в звездите, Син, ще те изхвърля обратно на прага на Джером и повече няма да ме видиш. Нищо няма да прецака това. Ще измъкнем Рори или ще умрем при опит.
– Ще го върнем, любов – закле се Итън, премести се около плота, за да застане зад мен, ръцете му паднаха върху раменете ми и се разтриха здраво. – Още една нощ и ще можем да отидем при него. Кълна се, че няма да провалим нито теб, нито него.
Кимнах, но въпреки усилията му да масажира напрежението от раменете ми, не можех дори да се преструвам, че се отпускам.
– Спри – изръмжах, отблъсквайки го, но той се хвана за ръба на стола и ме завъртя с лице към себе си, като ръмженето му съвпадна с моето, докато потапяше лицето си към моето.
– Рори не би искала да живееш в болка, любов – изръмжа той. – И не ми обяснявай глупости за изгубено момиченце, защото те познавам достатъчно добре, за да знам, че отчаянието просто не е в твоя стил.
– Ами да? – Предизвиках го. – И какъв е моя стил, Стронзо?
Изправям се на крака, преобръщам табуретката зад себе си и удрям гърдите си в тези на Итън в опит да го принудя да се върне една крачка назад. Разбира се, гадината не помръдна, не се огъна, просто ме гледаше с искрящите си сини очи, сякаш точно тази реакция искаше от мен.
– Гняв – каза той просто. – Горещ, вулканичен, изгарящ шибания свят гняв. Така че ме удари, ако това ще ти помогне. Удряй ме, ритай ме, хапи ме, мога да го понеса.
– Това напрежение в мен няма да се освободи така, Стронзо – изръмжах, избутах го настрани и се опитах да се отдалеча, но той хвана китката ми и ме дръпна обратно към себе си, приближавайки се толкова близо, че устата му беше на един дъх от устните ми, а челото му се притискаше към моето.
– Ще го върнем – изръмжа той отново, като се взираше в очите ми, предизвиквайки ме да отрека.
– Тази болка, която изпитваш заради загубата му, е нищо – изсъсках в отговор. – Прекарах десет години, потъвайки в тази агония, търсейки начин да отменя съдбата му. Планирах, замислях, интригантствах и продадох шибаната си душа на всички участници в търга в отчаянието си да го освободя от това място. По моя вина го вкараха там и каквото и да му се случва сега, също е по моя вина – той беше взет, опитвайки се да си тръгне с мен, следвайки ме, доверявайки ми се. – Гласът ми се пречупи при тези думи, но Итън не се поколеба от тях, хвана ме за кръста и ме придърпа по-близо.
– Това не е за твоя сметка, Розали – закле се той толкова яростно, че може би дори щях да му повярвам, ако вината ми вече не беше пронизала всяка частица от мен. – Искам да го чуеш, да го знаеш и да го почувстваш. Но най-вече искам да повярваш, че ще си го върнем. Този страх, тази болка и страдание, които изпитваш, не му помагат и той не би искал да мисли, че се чувстваш по този начин.
– Половината от живота ми е бил потопен в болка и страдание – отвърнах мрачно аз. – Вече съм повече от свикнала да я понасям.
– Но ти заслужаваш повече от това, диво момиче – каза Син, а очите му ни гледаха от другия край на стаята. – Искаме да имаш повече.
Итън ме целуна, преди да успея да протестирам повече, и гнева ми рязко се повиши от топлината на устните му върху моите.
Вкарах езика си в устата му, избутах го обратно към плота, а юмруците ми се вкопчиха в блузата му.
Итън изстена в целувката ни, а ръцете му намериха подгъва на тениската ми и я дръпнаха нагоре.
Оставих го да я издърпа от мен, оголвайки тялото си пред него на топлата светлина на залязващото слънце, което грееше ярко през отворените прозорци. Ръката му се спусна по татуировките и белезите от лявата страна на тялото ми, докато той ме целуваше отново, а аз впих зъби в долната му устна.
Пръстите му се преместиха към копчето на дънките ми и го разкопчаха, преди да ги запрати надолу.
Хванах раменете му и го избутах за тях на колене, като му позволих да свали обувките и чорапите от краката ми, преди да изляза от дънките.
Сплетох ръка в русата му коса, докато той ме гледаше от коленете си, а сърцето ми биеше силно в гърдите, дробовете ми се разширяваха на накъсани, болезнени вдишвания.
Итън разтвори устни, за да ми каже нещо, но аз не исках да го чуя. Исках само да почувствам нещо различно от тази болка.
Очите на Син бяха вперени в нас, докато аз теглех Итън напред, насочвайки устата му към сърцевината ми през дантелата на черните ми гащички и издавайки груб стон, когато той прокара зъби по клитора ми.
Итън се хвана за задната част на бедрата ми, накланяйки тялото ми, за да може да ме обожава по-добре. Завъртях бедрата си срещу устата му, а захапката на наболата му брада галеше вътрешната част на бедрата ми и караше кожата ми да настръхва от райското усещане.
Той дръпна бикините ми настрани с пръсти, а устата му се сблъска със сърцевината ми, докато го дърпах за косата.
Итън ръмжеше срещу клитора ми, облизваше ме и ме целуваше, карайки сърцето ми да се разтупти от желание, докато удоволствието започна да се натрупва в мен.
Син не направи никакво движение, за да се присъедини към нас, просто наблюдаваше с разгорещено изражение, а челюстта му тиктакаше, когато обърнах глава и срещнах тъмните му очи.
– Спокойно, котенце – промърмори той, приближи се с една крачка и протегна ръка към мен през плота.
Позволих му да ме хване за ръката, стабилизирайки се със силата му, докато езика на Итън потъваше в мен, преди да се изкачи нагоре и да премине през клитора ми.
Тялото ми гореше от напрежение, това свито кълбо от безпокойство, което искаше да се освободи, но дори когато Итън правеше чудеса между бедрата ми, а устата му беше гореща и изискваща от мен, не можех да преодолея тази стена.
Дишах по-трудно, гърлото ми се сгъстяваше, а хватката ми върху ръката на Син се затягаше толкова силно, че трябваше да ме боли.
– Стига толкова – изръмжа Син. – Пусни се, диво момиче.
Тялото ми бръмчеше в очакване, блаженството се криеше съвсем наблизо, но когато погледнах в тъмния поглед на Син, открих, че собствените ми очи горят, а сълзите замъгляват зрението ми.
– Майната му – проклех, избутах Итън назад и се спънах от него. – Не мога да направя това – изпъшках, гърдите ми се издигаха и спускаха тежко, паниката се разнасяше по вените ми, докато се препъвах отново. – Не мога. Аз просто… Имам нужда…
– Рори – довърши Итън вместо мен, избутвайки се на крака, а аз избухнах в сълзи, които бяха толкова силни, че бях сигурна, че ще ме погълнат изцяло.
Опитах се да се измъкна, но двамата бяха до мен, преди да успея да направя и крачка, обгърнали ме със силни ръце, държаха ме близо до себе си и мърмореха в ушите ми тихи уговорки.
– Още няколко часа, любов – каза Итън. – Само няколко часа и ще можем да тръгнем след него. Не ме интересува какво стои между нас и него, защото каквото и да е то, няма да е достатъчно, за да ни задържи надалеч. Ние сме глутница. И тази вечер ще се съберем отново, независимо дали е ад или вода.
– Ебати да на това – съгласи се Син.
И докато риданията ми стихваха и сълзите ми пресъхваха в ръцете им, установих, че най-сетне вярвам в тези думи. Бяхме глутница и бяхме с един член по-малко, но тази вечер всичко това щеше да се промени.