РОЗАЛИ
Луната висеше в дълбок полумесец близо до хоризонта в далечината, далеч отвъд морето, почти като че ли ни приканваше да се приближим.
Проверих малката раница, която бях напълнила при подготовката за заминаването ни, като преброих съдържанието за трети път, сякаш можеше да се е променило по някакъв начин. Не знаехме към какво точно се насочваме и това оставяше твърде много въпроси без отговор за моя вкус. Това беше работа, която не бих приела, ако ми предложеха. Твърде много променливи, твърде много неизвестни. Харесвах предизвикателствата и тръпката от странните изненади, но това беше риск и високи залози, които надхвърляха всякаква форма на предвиждане. Бях свикнала да променям тактиката и да се изправям срещу лоши шансове, но острова, към който се бяхме насочили, беше почти изцяло непредвидим.
Не можехме да стигнем дотам със звезден прах – никой от нас не беше ходил там преди, за да може да ни насочи към мястото, но дори и да го знаехме, не можехме да научим достатъчно за местоположението, за да се опитаме да го направим, тъй като поканата ясно предупреждаваше, че там има защити срещу подобно пристигане. Това беше и причината да не успеем да се маскираме магически. Джером беше сигурен, че ще има защити и срещу всички форми на илюзии, така че трябваше да минем по старомодния път на боята за коса и смелостта.
Несъмнено целия остров щеше да е пълен с мерки за сигурност, които имаха за цел да държат властите настрана от гнусните дела, които се извършваха в уединената яма на престъпниците, но те щяха да действат също толкова сигурно и срещу нас.
Не се страхувах от това, което можеше да се наложи да направим, но бях твърдо решена да успеем, така че трябваше да сме подготвени.
На тавана на тази малка колиба на Оскура бях открила скривалището за оръжие и извадих от дълбините му шепа огнестрелни бутилки. Малките метални бомби бяха създадени с жестока смес от магията на Фейзин и огъня – вечен пламък, заключен зад малко стъклено прозорче в металното приспособление, който само чакаше да бъде пуснат на свобода върху невероятно запалимата течност. Те се разбиваха лесно при сблъсък с всяка твърда повърхност и се взривяваха мигновено, но бяха темпераментни малки гадинки и носенето им беше свързано с доста голяма вероятност да избухнат случайно.
Очевидно нямаше да позволя на Син да се доближи до тях.
Заедно с моите гадни малки приятели бях опаковал и малко храна, бутилка вода и отвара от отварата, която прадядо ми Марко наричаше „джази очи“. Определено беше нелегална, но той се кълнеше в нея за всяка работа, която вършеше. Бях виждала „джази очи“ в действие и, честно казано, инжекцията му с луда отвара действаше добре на всеки, който имаше нужда от нея. Това беше нещо, което Данте наричаше тактика от последна инстанция – по принцип отвара от шибано нещо, която можеше да даде тласък дори на феи на смъртното им легло. Тя им даваше достатъчно енергия, за да бягат, ако се окажат в ситуация, в която магията им е изчерпана и трябва да се лекуват и да избягат. Магически не лекуваше нищо, но блокираше болката и даваше адреналин, който можеше да съперничи на шок от буреносен дракон, макар че страничните ефекти включваха халюцинации, истерия и възможност за сериозен пристъп на гадене – и това бяха само някои от тях. Братовчед ми Луиджи веднъж беше пробягал три мили със счупен глезен, за да избяга от FIB, докато се беше надрусал с джазови очи, така че знаех, че действа – но все пак не исках да слушам историите за страничните ефекти. Безопасно е да кажа, че се надявах, че няма да имаме нужда от него, но все пак бях събрала по една инжекция за всеки от нас.
– Готова ли си, любов? – Попита Итън, носейки на рамо собствения си пакет с принадлежности, когато влезе в стаята.
Погледнах го, разглеждайки новия, тъмен цвят на косата му, точно както той се вгледа в наситено червеното на моята. Той все още беше лесен за разпознаване, ако ме попитате, но това ме накара да се огледам два пъти и предположих, че някой, който не е толкова запознат с извивката на устните му, острата линия на челюстта му или дълбочината на сините му очи, може да не разбере кой е той.
Не казах нищо. Сърцето ми биеше толкова бързо, че единственото, което можех да направя, беше да се съсредоточа да го успокоя. Всичко зависеше от това. Трябваше да се получи. Итън се приближи до мен, вдигна между пръстите си кичур от боядисаната ми коса и го разгледа.
– Подхожда ти – каза той, когато вдигнах очи към него.
Той прокара върховете на пръстите си по челюстта ми, разглеждайки грима, който носех, а краищата на устата му се повдигнаха. Бях сложила силна очна линия и бях боядисала устните си в наситено червено, а по носа и бузите ми бяха разпръснати лунички. Отново не беше перфектно, но беше адски далеч от обичайния ми стил и от голото лице на тъмнокосото диво момиче от всички снимки.
– Изглеждаш толкова… Изтънчено – подигра се Итън и аз се ухилих. – Останалите чакат отвън.
Издишах и взех от масичката за кафе добре износено тесте карти таро, разбърках ги бавно и оставих очите си да се затворят, докато започнах да ги раздавам на масата пред мен. Пръстите ми изтръпваха при всеки избор, който правех, докато не изложих десет карти пред себе си.
Погледът ми обикаляше по картите, докато ги четях, а сянката на Итън ме обгръщаше, докато той се навеждаше над рамото ми и също възприемаше значението им.
Първата карта, която изтеглих, беше „Отшелник“ в обратен ред, представляваща изолация и загуба на ориентация. Следващите няколко сякаш нашепваха за затвора на Рори, Деветте меча, обърнатото правосъдие, обърнатото колело на късмета – общо взето цяла купчина неща. Но след това преместих погледа си върху следващите карти, тези, които показваха до какво може да доведе плана, който бях съставила; Петицата на жезлите, която нашепваше за борба, Обесеният, който показваше жертва, Кулата, която съскаше и предупреждаваше за катастрофа, Петицата на мечовете, която според мен показваше ескалация на насилието, но накрая, предлагайки ми надеждата, от която толкова много се нуждаех, погледа ми се спря на Дявола, който беше благословено, красиво обърнат. Свобода. Освобождаване.
Надеждата беше опасно нещо, но аз живеех заради трептящото и пламъче твърде дълго, за да се откажа сега, и този малък огън пламна по-силно, докато се успокоявах с посланието, което бях получила от картите.
– Картите носят добри знамения – каза грубо Итън и стисна рамото ми, за да ме успокои.
Кимнах мълчаливо, без да искам да заклеймя нещо, като го наруша, и пристегнах внимателно раницата си, преди да я вдигна на гърба. Адреналинът се покачи във вените ми при мисълта за запалителните вещества, които сега носех, но аз вдигнах брадичка и тръгнах от вратата, сякаш нямаше за какво да се притеснявам.
Кейн ме гледаше, докато минавах покрай него, и аз потърсих очите му, очаквайки да открия в тях неохотно приемане, но вместо това открих пламтяща загриженост. Той не ми беше казал нищо за начина, по който явно се бях побъркала заради това, но начина, по който ме гледаше, ме накара да си помисля, че има нещо, което крие.
– Не е нужно да идваш – казах аз, поглеждайки към Хейстингс и включвайки и него в това изказване.
Моят малък хорист беше боядисал косата си в черно и беше оформил бретона си така, че да виси над очите му. Носеше обърната назад бейзболна шапка и кожено яке с чифт дънки, които изглеждаха така, сякаш могат да паднат от задника му. Не бях съвсем сигурна как изглежда, но все пак предположих, че не е първичния и коректен охранител с фино изгладената си униформа. Не е изненадващо, че Кейн бе отказал изобщо да промени външния си вид.
Намръщих се.
– Знам, че си мислиш, че проклятието изисква от теб да се придържаш към мен и да ми помагаш или каквото и да било друго, но не мисля, че това има нещо общо с начина, по който е нарушено. А и не искам никой да ме следва в тази бъркотия, ако не е изцяло в нея. Може да умрем там. Готова съм да умра, ако това е необходимо, за да спася Рори. И не мога да те взема със себе си, ако ще трябва да се притеснявам, че ще ме хванеш и ще се опиташ да ме отмъкнеш оттам, ако нещата започнат да се объркват.
– Очакваш от мен да остана тук като някакво страхливо парче лайно? – Изръмжа Кейн.
– Не. Мисля, че си много неща, Мейсън Кейн, но не мисля, че си се страхувал от бой и един ден в живота си. Това обаче не означава, че няма да извадиш същата глупост, която направи в Даркмор, и да се опиташ да ме спасиш отново. Затова искам думата ти, че няма да го направиш, и ще искам и звезден обет за това – от всички вас – добавих, поглеждайки към Итън и Син, за да се уверя, че са разбрали това. Нямаше да напусна този остров без Рори. – Не мога да го изоставя за трети път. Ако това означава, че трябва да отида сама, за да свърша това, ще го направя. Влязох в Даркмор сама, така че не е като да не съм го правила и преди.
Протегнах ръка и зачаках да видя кой от тях ще я поеме.
Син не ме изненада, когато пръв стисна дланта ми.
– Ще те последвам в смъртта, преди да те открадна от твоя Лъв, диво момиче – закле се той. – Тръгваме с Рори на буксир или преминаваме през Завесата при него – повече няма да бягаме.
Усмихнах се мрачно на това обещание и магията пламна между дланите ни, обвързвайки ни с него. Очите на Син просветнаха при мисълта за смъртта. Ни най-малко не ме изненада, че той не се страхува от нея.
След това се обърнах към Итън, изчаквайки го да ме огледа, а челюстта му бе скована от напрежение. Той срещна очите ми, а синьото в тях изглеждаше по-ярко тук, под небето, сякаш свободата от този подземен ад беше събудила нова искра живот в него. Знаех, че е противно на всички негови инстинкти да ми даде този обет. Вълкът защитаваше половинката си преди всичко, но това беше и причината да го направи. И Рори беше мой приятел. И Итън трябваше да знае, че не мога да продължавам повече без него.
– Каквото и да е, любов – закле се той, пляскайки с ръка в моята, а магията зазвуча между нас. – Той се връща у дома.
Кимнах твърдо, тази клетва се прилепи към сърцето ми и ми даде силата, от която се нуждаех, за да посрещна каквото и да беше това, срещу което щяхме да се изправим. Рори се нуждаеше от мен в най-добрата ми форма, ако искаше да се справи с това, и точно това щеше да получи.
Обърнах се към Кейн последен, Син и Итън ме подкрепяха от двете страни, а мъжа, който беше мой пазач, мъчител, враг и спасител, ме огледа с толкова силен поглед, че усетих как тежестта му ме пронизва.
– Това е лудост – каза той грубо. – Разбираш това, нали?
– Не е по-безумно от това да се затворя в Даркмор с намерението да избягам – отвърнах с поклащане на раменете.
Той измърмори, че е съгласен, но сякаш не знаеше какво да отговори на това.
– Ти си сила на шибаната природа, Розали Оскура. Спомням си всеки миг с теб и се чудя в кой момент можех да се спася от безумието ти. Но не мога да открия нито един. От секундата, в която те доведоха в затвора, ръмжейки и усмихвайки се с еднакъв финес, мисля, че ме държиш в плен. Така че мога и да призная, че в този момент съм изгубен за теб. Съдбата ми е в твоите ръце. И ако тази съдба изисква тази клетва от мен, тогава добре. Можеш да я получиш. Няма да те накарам да бягаш от него втори път. Ще бъда до теб, за да доведа това докрай, независимо дали ще дойде смъртта или зората.
Той хвана ръката ми, запечатвайки обещанието с плясък на магия, а аз му предложих усмивка, напълно лишена от глупости за първи път.
– A morte e ritorno – промърморих и устните му се повдигнаха леко, което ми подсказа, че е доловил смисъла на девиза на моята фамилия.
– A morte e ritorno – повтори Кейн, след което Син го изкрещя, а Итън изръмжа от смях, преди също да го повтори.
Обърнах се към пътеката, която водеше надолу към океана. Джером ни беше дал информация за пристанище в един град на няколко мили южно оттук, където щяхме да можем да си осигурим лодка, преди да се отправим към морето, за да проследим този прокълнат остров.
Ботушите ми се плъзнаха по чакъла, когато Хейстингс застана пред мен, вдигна брадичката си и изпусна тежък дъх.
– Ще направя каквото е необходимо, за да изпълня целите ти, Розали – каза той, предлагайки ми ръката си, а аз му премигнах изненадано.
Всъщност не бях очаквала някакво обещание от него – в най-добрия случай беше бета, всъщност по-скоро делта – нещо като пич от средното ниво на глутницата, точки за физическа сила, но удръжки за това, че нямаше захапка, която да върви с тази сила. Не се нуждаех от обещания от него, защото просто предположих, че ще последва примера ни, а дори и да не го направи, нямах притеснения, че ще може да ме спре да направя това, което трябва, ако се наложи.
– Знаех, че така или иначе мога да разчитам на теб, ragazzo del coro – казах му, потупах го по ръката и отказах да го хвана за ръка. Не бих изтръгнала звезден обет от Хейстингс. Ако трябваше да бяга, за да оцелее в тази бъркотия, тогава беше свободен да го направи.
Започнах да слизам по хълма, като водех, но се върнах обратно, когато тревожен вик проряза въздуха. Магията се натрупа в пръстите ми, адреналина се покачи в мен, но открих само Кейн и Син да се борят в калта.
– Дръж се спокойно и го приеми, бебе. Ще ти хареса, щом свърша – изпъшка Син, докато Кейн го удряше толкова силно в ребрата, че чух как костите се чупят.
Върнах се обратно при тях, като изръмжах заповед Син да слезе от Кейн, докато той коленичи над него, използвайки въздуха, за да го притисне.
Хванах Син за рамото, когато стигнах до тях, но той скочи, без да ме накара да го сваля от Кейн.
– Ето – триумфално обяви Син, а аз се отдръпнах, докато Кейн се изтласкваше на крака, махайки с ръка през устата си.
– Ти целуна ли го? – Обвини го Итън, а Син изръмжа от смях.
– Не – момчето Кейн иска само езика на нашата Роза в устата си. Просто го накарах да се съгласи с плана инкогнито, тъй като не играеше на воля. Не мога да го накарам да изложи всички ни с разпознаваемото си лице“ – каза Син.
– Какво, по дяволите, си ми направил? – Поиска Кейн и от мен се изтръгна изненадан смях, когато той пусна ръката си, разкривайки тънките като молив мустаци, които Син беше надраскал с химикал върху горната му устна. Имаше малки трептения в края и всичко останало. Майната му на това, че го беше нарисувал толкова спретнато, докато Кейн се мяташе.
– Изглеждаш… Дебеличък – обяви Син и се засмя на себе си, докато небрежно лекуваше спуканите си ребра.
Кейн оголи зъбите си и ефекта беше толкова комичен с малките мустачки, които се извиваха над тях, че се засмях още по-силно.
– Това е безотказно – съгласих се аз, взех бейзболната шапка от главата на Хейстингс и я сложих на Кейн вместо него, като дръпнах върха надолу, за да засенча убийствените му очи.
– Покажи ми – изръмжа Кейн.
– Ето. – Посочи Итън към прозореца на малката колиба, който хвърляше прилично отражение на лунната светлина.
Кейн се запъти към него, за да огледа новия си вид, като от него се изля дивашко ръмжене, докато се опитваше да изтрие мустаците.
– Не бих се занимавал с това, котенце. Това тук е перманентна писалка. Никакви пожелания няма да премахнат тази издънка поне за седмица – каза Син.
– Ти, шибан лицемер – изръмжа му Кейн. – Ти също не си направил никакъв опит да се маскираш.
– Това е, защото аз мога да го направя – отвърна Син, премести се пред нас и се превърна в изключително блед, едър пич с дълга бяла коса, която се спускаше до задника му, и белег през веждата. – Свих и члена си – защото все пак това е най-разпознаваемата част от мен – добави Син с веселия си глас, който нямаше нищо общо с обичайния му груб тон.
– Каква възможна причина може да имаш, за да извадиш члена си по време на това? – Изсъска Кейн, поемайки водачеството по пътеката, а аз го оставих, защото не бях сигурна, че ще мога да спра да се смея, ако трябваше да продължавам да гледам този мустак през целия път до града.
– Точно заради това, скъпо ми, подло, лишено от власт глухарче, си толкова наперен. Мога да се сетя за осемдесет и шест различни сценария, в които разкриването на члена ми би било неразделна част от тази наша малка мисия, без дори да се опитвам. Ами ако в дъното на лодката ни има дупка с размерите на член, която трябва да се запуши? Ами ако трябва да ударя едно куче, но и двете ми ръце са заети по друг начин? Какво ще стане, ако съм се изчерпал и имам нужда от бърза силова ебавка с моето диво момиче в храстите – което, между другото, мисля, че ще ми се наложи да направя седем пъти, преди да стигнем до това място в лодъчното село. Ами ако…
Кейн нанася удар, който Син избегна, след което го удря в отговор и с див кикот тръгва по пътеката със спринт.
Кейн се стрелна яростно след него и аз ги гледах как си тръгват, докато Итън ме хвана за ръка и вървеше до мен, а Хейстингс вървеше след нас като послушно кученце.
– Хубаво е, когато децата се забавляват за малко, нали? – Мърмореше Итън, а усмивката, която ме беше намерила, откакто видях онзи мустак на горната устна на Кейн, остана на мястото си, докато вървяхме.
Луната проблясваше над главите ни и по някаква причина се чувствах по-сигурна от всякога, че сме на пътя, който ще ни върне обратно при Рори и ще доведе глутницата ни най-сетне заедно у дома.