ОРИОН
Двамата с Кейлъб бяхме приклекнали на клона на огромен бор и гледахме към билото на хълма, където черна каменна пирамида се издигаше между дърветата като прокълната планина. Безкрайни стълби се спускаха нагоре по най-близката страна на храма и по тях се тълпяха на тълпи нимфи. Но когато изпълнените с болка писъци се понесоха във въздуха откъм гърба ни, Нимфите се втурнаха към тях като една.
Останахме в сянката на короната на дърветата, без да помръднем нито един мускул, докато Нимфите се втурваха под нас през поляната, а моята хватка се затегна върху дръжката на меча Феникс на бедрото ми. Тези задници се насочваха право към момичето, което обичах. Но като си помислих за Блу, си спомних за чудовищните пламъци на разрушение, които тя беше способна да хвърли с огъня на Феникса. Това момиче можеше да предизвика апокалипсис на този свят, а аз знаех в сърцето си, че тя може да се защити. Тя беше природна сила, шибан ураган. А между нея, Тори, Дариус и останалите знаех, че могат да се справят с това. Нимфите тичаха към някои от най-могъщите феи, които някога са ходили по тази земя, и беше жалко само, че аз нямаше да съм там, за да се включа в битката.
Споделих поглед с Кейлъб, когато последните Нимфи се изнизаха под нас, тежките им стъпки избледняха в далечината и те напуснаха храма без нито един пазач на стъпалата му. Състезателна усмивка изкриви устните ми, а в очите му пламна предизвикателство, когато той кимна в отговор на въпроса в ума ми.
Изскочихме от дървото, което използвахме за укритие, и се стрелнахме напред в един и същи момент, като спринтирахме към храма с цялата сила на дарбите си, а краката ми едва докосваха земята от това колко бързо се движех. Въздухът се блъскаше в лицето ми, а напрежението от предстоящата война витаеше навсякъде около мен.
Стигнахме до черните стъпала на храма, рамото ми се удари в рамото на Кейлъб, когато се обърнахме към тях и се втурнахме нагоре по стълбите с бясна скорост. И двамата се борехме да докажем бързината си, съперничеството ни пламна между нас, докато тичахме толкова бързо, че черепът ми дрънчеше, а сърцето ми се блъскаше, за да не изоставам.
Светът беше сиво петно, докато насочвах погледа си към зловещия отвор на върха на пирамидата и се напъвах до абсолютния си предел. Обхвана ме дива тръпка, когато стигнахме до входа и се втурнахме в мрака вътре, погълнати веднага.
Втурнахме се надолу по наклонения под и грапавите гласове на нимфите се понесоха от вътрешността на корема на пирамидата под нас. Когато стигнахме дъното на рампата, с разтуптяно сърце се вгледах в тълпите Нимфи пред нас.
Не забавихме ход, не можехме. Ако пропуснем и една крачка, ще ни забележат, затова с всички сили се устремихме към отворените врати в края на тъмната стая. Нимфите се обърнаха, щом ни усетиха да минаваме, и разбраха, че сме там, но бяхме твърде бързи, за да ни хванат, а дрънкалките им се чупеха в ушите ми, докато се бореха да блокират магията ни.
Писъците им се чуваха, докато се впускаха в преследване, а аз се провирах наляво и надясно, за да ги избегна, докато Кейлъб правеше същото от другата ми страна. Изстреляхме се заедно през вратата отвъд враговете ни и от устните ми се изтръгна възклицание. Двамата се обърнахме като един, затръшнахме я и я укрепихме с комбинация от моята ледена магия и земната на Кейлъб, но не знаех колко дълго ще издържи, щом нимфите я настигнат.
Тръгнахме нататък в тъмното, спринтирайки през криволичещи коридори, по чиито стени висяха паяжини, а ароматът на прах ме удари в гърлото.
Когато най-накрая стигнахме до голяма зала, забавихме ход и по гръбнака ми премина тръпка, а краката ни се плъзгаха по хлъзгавия камък, когато енергията около нас се промени.
Изхвърлих във въздуха светлина на Фейлик и се вгледах в гледката пред нас, докато се успокоявахме.
Огромният каменен олтар стоеше в сърцето на залата, по камъка бяха изпити петна от стара кръв, а горната му част беше покрита с артефакти. Бижута, огърлици, скъпоценни камъни, всички те бръмчаха с някаква тъмна сила, която затрудняваше дишането тук.
Самият олтар и стените бяха покрити с древни на вид дърворезби, изобразяващи истории за нимфите, като на много от тях се виждаше жена, която подозрително приличаше на Лавиния, но не можех да разчета значението им, още повече че бях разсеян от най-задушаващото нещо в това пространство.
Над олтара имаше пролука, прорязана във въздуха, като врата към абсолютното нищо. Вътре бяха сенките, които се въртяха и пулсираха, сякаш жадуваха да бъдат освободени, и когато направих крачка по-близо, усетих, че ме призовават, сякаш се бях порязал с източващ кинжал, и ме молеха да се подчиня на силата им.
Кейлъб също се придвижи напред, явно изкушен към тях, и за миг се зачудих какво ли би било просто да премина през тази смъртоносна порта и да попадна в пълната им прегръдка.
– Какво е това? – Въздъхна Кейлъб, звучейки в страхопочитание, когато стигна до олтара и пръстите му опипаха кинжал с черна дръжка.
Той въздъхна, вдигна го и го завъртя между пръстите си, очите му се присвиха, когато веднага го обърна срещу собствената си ръка и по лицето му се разля изкривена усмивка.
Замайването на сенките беше толкова силно, че почти му позволих да го направи, но тогава усетих ехото от ръката на баща ми върху рамото ми, предупрежденията му за тъмната магия. Трябваше да намеря доброто, за което да се хвана, трябваше да запазя светлината в съзнанието си, за да не може да се промъкне мрак.
Помислих си за момента, в който бях издърпал Дарси под водата в басейна на „Акрукс“ и си бях откраднал целувката, за която копнеех толкова дълго, че почти бях полудял от желание. А след това и за това как тя се появи на вратата ми в бурята, с прясно боядисана коса, всяка част от нея мокра и с думата „синьо“ на устните. Тя беше моята разруха и моето съзидание едновременно. Тя ми се беше предложила в този момент, макар че аз бях предявил тайни претенции към нея много преди това. Но това беше нощта, в която това стана реалност.
С нея на преден план в съзнанието си се измъкнах от притискащото ме умопомрачение, стрелнах се напред и изтръгнах острието от ръката на Кейлъб.
Той помръкна, поглеждайки ме с ярост в очите, но когато срещна погледа ми, раменете му леко се отпуснаха и той се измъкна от транса.
– Майната му, едва не си прерязах проклетите звездни вени? – Прокле той, пъхна ръка в русите си къдрици, докато гледаше кинжала на пода с отвращение. – Твърде красив съм, за да умра в някаква грозна пещера на сенките.
– Не бива да се режеш на това място – казах бързо, като гледах разлома със загриженост, докато усещах как увереността на тези думи минава през устните ми. – Това шибано нещо ще изтръгне душата от тялото ти, за да бъде погълната в него, ако го направиш. Съсредоточи ума си и му се противопостави – трябва да измислиш за нещо добро.
– Като какво? – Изсумтя той, сенките явно все още му въздействаха, докато отново се взираше с копнеж в пукнатината, движейки се към нея с намерение.
Хванах го за ръката, като го принудих да се върне една крачка назад и го държах здраво.
– Кейлъб – изръмжах аз. – Помисли за най-хубавия спомен, който имаш, и се дръж за него с всички сили.
– За какво говориш? – Измърмори той, опитвайки се отново да се освободи, очите му отново се върнаха към острието, но аз се вкопчих в него, изправих се пред лицето му, така че той трябваше да гледа мен, а не този портал или оръжието, което искаше да използва срещу себе си. Макар че не му бях много полезен, като се има предвид, че ме мразеше.
– Помисли за наследниците – опитах се аз. – За Дариус, Макс, Сет.
Очите му омекнаха, когато произнесох последното име, и напрежението от позата му спадна.
– Помисли за Сет – забелязах промяната в него и той кимна, бавно се отпусна и направи крачка встрани от пукнатината.
– Имаш ли добър спомен, който да запазиш? – Попитах, като не исках да го пускам, в случай че реши да използва скоростта си, за да се гмурне с главата напред в този портал.
– Да, да, Дрънкалка – промълви той. – Имам си щастлив шибан спомен. Вече можеш да ме пуснеш. – Той ме отблъсна и аз оголих кътници към него в знак на раздразнение, което само го накара да оголи зъби към мен, а съперничеството между нас се разпали. Но нямахме време за тези глупости, трябваше да затворим портала и да се махнем оттук.
– Това място е омърсено от Принцесата на сенките – казах твърдо, като погледнах към пукнатината, която сигурно се беше врязала директно в Царството на сенките.
Писъкът на нимфата накара и двамата да се озърнем по посока на изхода и ние се стрелнахме напред, работейки заедно, за да затворим вратата, а Кейлъб вдигна огромния дървен прът до нея, промушвайки го на място през ключалката, за да я заключи. Вратата се разтресе от тежестта на нимфите, които се сблъскаха с нея, и Кейлъб използва земната си магия, за да запечата вратата по-здраво, като изсъска проклятие.
– Тогава побързай, задник – каза той. – Аз ще държа тази врата затворена, а ти затвори този шибан сенчест портал.
– Започвам – изръмжах, приближих се към вихрещата се пукнатина във въздуха и извадих от джоба си омагьосаната игла за връзване, която щеше да ми помогне да го запечатам. Но огромната сила на това място подсказваше, че това щеше да ми отнеме много сили.
Все пак щях да се справя някак си. Защото ми се струваше, че това е удар право в сърцето на самата Лавиния, кучката, която беше убила сестра ми, която се беше опитала да прокълне Блу. И макар да не разбирах за какво точно се използва това място, беше ясно, че през годините тук са били поставяни някакви жертвоприношения за принцесата на сенките. Тъмната сила в тези артефакти върху олтара несъмнено захранваше със сила Царството на сенките и самата сенчеста кучка.
– Здравей, Лавиния. – Усмихнах се на тъмния портал, вдигнах ръце и се приготвих да започна заклинанието, което щеше да я откъсне от този източник на сила. – Просто дойдох тук, за да ти кажа „майната ти“.
Назад към част 29 Напред към част 31