Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 35

ДАРСИ

Събудих се от звук на блъскане, който сякаш се разнесе из цялата вътрешност на черепа ми. По инстинкт посегнах към магията си, за да ме защити, и изпитах безкрайно облекчение, когато тя дойде при мен от тъмнината, макар че Фениксът ми реагираше по-бавно.
Принудих се да отворя очи, докато сглобявах всичко, което се беше случило, и паниката ме обзе бързо, осъзнавайки, че сега се намирам в моята и на Орион стая.
– Тори – изпъшках, изтръсках се от мекото легло и открих, че Дариус е в стаята с мен, като хвърляше обхванатите си от пламъци юмруци по вратата отново и отново. Но вратата затрептя от силата на магията, която отекна в цялата стая, и явно му попречи да я пробие.
Бях облечена в мека синя пижама с къдрички по маншетите и яката, което веднага ме накара да се уверя, че е на Джералдин, и трябваше да предположа, че тя ме е преоблякла от бронята, докато съм спала.
– Какво става? – Втурнах се към Дариус, но когато стигнах до него, слабост ме притисна и коленете ми се удариха в пода.
Не, стани. Бори се за нея. Намери Тори.
Дариус изведнъж ме хвана за ръката, издърпа ме на крака с тревога в очите и внимателно ме притисна в силните си ръце.
– Добре ли си?
– Не знам – признах, изтръгнах се от хватката му и се обърнах към вратата с решителност, която изгаряше душата ми. – Но това няма значение. Трябва да се измъкнем оттук. Трябва да се върнем при Тори.
Той кимна, макар че очите му се задържаха върху мен с тревога, изписана в силните му черти, докато аз се обърнах към вратата и поставих ръце срещу нея, насърчавайки земния си елемент да се издигне. Той дойде тежко, сякаш го измъкваха от дупка, и аз изръмжах решително, докато го принуждавах да се подчини на заповедта ми.
Взривих вратата със силата на земетресение, опитвайки се да я счупя в пантите, но силовото поле, хвърлено около нея, не се поддаде.
– Ланс! – Изкрещях. – Ти там ли си?
– Тук съм, Блу – отвърна той мрачно. – Не ме моли да те пусна навън. Гейбриъл ни инструктира да направим това.
– Добре, тогава знам чия глава да откъсна първо, когато се освободя – изръмжах, докато Дариус се премести на моя страна, натискайки отново собствената си магия във вратата, докато работехме заедно, за да я разбием.
– Това е за добро, Дарси – долетя до мен гласът на Гейбриъл. – Наистина ли мислиш, че бих направил нещо, което да изложи на опасност някого от вас?
– Значи тя не е в опасност? – Попитах, а надеждата се завъртя в гърдите ми.
– Ами…- Колебанието му ме накара да изръмжа и юмрукът на Дариус отново се сблъска с вратата, а драконовият рев го напусна.
– Пусни ни навън! – Изкрещях.
– Ще съжаляваш за това. Всички вие – изплю се Дариус като животно.
– Кога съм ви заблуждавал? – Попита спокойно Гейбриъл, а на мен ми се искаше да го ударя заради този негов спокоен тон.
Знаех, че той няма да изложи Тори на пряка опасност, но тя все още беше сама там. И колкото и да беше издръжлива, нямаше да има значение, ако Лавиния се съюзи срещу нея с армията на нимфите.
– Моля те – помолих аз. – Моля те, позволи ми да отида при нея.
– Трябва да си починеш – изръмжа Орион като властен задник.
– Това, от което се нуждая, е сестра ми – изръмжах аз.
– Добре ли се чувстваш? – Попита ме Ланс, сякаш току-що не бях избухнала срещу него.
– Добре съм – измърморих аз.
– Тя отново припадна – каза Дариус, а аз го стрелнах с поглед, който го отбеляза като предател.
Той сви рамене, показвайки ми къде точно е лоялността му, и аз го ударих по ръката.
– Ти и сестра ти сте жени, които проявяват насилие – измърмори той, макар че не изглеждаше, че има проблем с това.
Обърнах се обратно към вратата, гневът се завъртя в мен като буен вихър.
– Нямате право да ни държите тук!
– Доверете се на Гейбриъл – призова Орион.
– Не – изсъсках аз, а във вените ми течеше отрова, докато в мен се надигаше диво и жестоко същество, готово да унищожи целия свят заради другата си половина.
Дариус отново блъсна вратата, изпадайки в безумие, докато се бореше да ни измъкне, а аз му помагах, колкото можех, преди слабостта отново да ме обземе.
Изведнъж паднах и Дариус ме вдигна на ръце, преди да съм паднала на пода, премести се до леглото и ме сложи на него, докато той седеше до мен, насочвайки лечебна магия в плътта ми.
– Имам те, малко момиче – промърмори успокоително той, като меко, плюшено мече на Дракон, което ме гледаше вместо разярено животно, докато усещах истинността на това твърдение.
– Какво не е наред с мен? – Прошепнах уплашено, без да искам да го изкажа пред никой друг, освен пред него. Не исках Орион или брат ми да си мислят, че не мога да се грижа за себе си. Не и когато Тори се нуждаеше от мен, а аз трябваше да ги убедя да ми позволят да отида при нея.
Дариус се намръщи, опипвайки челото ми за температура, след което пусна ръката си.
– Може би си болна – каза той слабо, но аз поклатих глава, знаейки какво е това дълбоко в себе си, но се страхувах да го призная.
– Какво е? – Попита той, явно виждайки нещо в изражението ми, което издаваше страховете ми. – Без глупости, хитрушо.
Преглътнах силно, като измъкнах думите от дълбините на гърдите си и ги пуснах навън.
– Проклятието на Лавиния.
Вратата се отвори и Орион се стрелна в стаята, преминавайки през силовото поле като през нищо. Дариус се втурна към вратата, блъсна се в хвърлената върху нея магия и се сгромоляса на пода с хъркане.
Гейбриъл го прескочи, бързайки към мен, и двамата с Орион се наведе над мен, явно чули какво съм казала. Орион хвана лицето ми в ръцете си и разгледа очите ми, търсейки нещо, което да го потвърди или отрече, но не бях сигурна какво намери.
– Не си прокълната, Блу – каза той по начин, който ми подсказваше колко абсолютно ужасен е от това, че може да съм. Сякаш изричането на тези думи щеше да попречи на това да бъде истина.
Положих ръцете си върху неговите с отзвук на болка в сърцето си.
– Но какво, ако съм?
Чертите му се изкривиха и аз се вгледах в този мрачен и забраняващ мъж, който би направил всичко, за да ме предпази от тази съдба.
– Тогава ще продам душата си, за да те спася – изръмжа той, а силата на тези думи падна в ямата на ужаса в мен. Защото не исках той да плаща каквато и да е цена за мен. Той вече се беше отказал от целия си свят заради мен, нямаше да му позволя да го направи отново.
– Не – казах през зъби. – Ще разберем това заедно.
Той кимна, макар че тъмното обещание в очите му ми говореше за жертвата, която е готов да направи за мен, и това ме накара да се разтревожа.
– Всички ние ще го направим – съгласи се Гейбриъл и аз го погледнах, когато Орион ме освободи, откривайки линия на тревога върху челото на брат ми. – Всяко проклятие има начин да бъде развалено – добави той тежко и аз се намръщих, отчаяно надявайки се, че има прост изход от това. Но кога ли сме имали такъв късмет?
– Виждаш ли нещо, което може да ни помогне? – Попитах.
– Ако Лавиния е направила това, то тя е ключът към отмяната му – каза тържествено Гейбриъл. – Не мога да видя нито нея, нито това проклятие.
– А какво става със съдбата на Блу? – Изръмжа Орион, стиснал здраво ръката на приятеля си, докато принуждаваше Гейбриъл да го погледне. – Трябва да можеш да видиш дали тя ще преживее това. Какво виждаш, братко? – Помоли той.
Гейбриъл преглътна, а в очите му се появи болка.
– Орио, трябва да разбереш, че сме във война. Виждам как всички вие умирате толкова редовно, че едва издържам. Има толкова много съдби, че не мога да предскажа със сигурност бъдещето на нито един от вас. – Очите му се насочиха към Дариус, когато той отново се присъедини към нас, гледайки ме със скърцаща челюст.
– Ами ако убием Лавиния? – Предложи Дариус и аз кимнах, харесвайки тази идея. Ако можех, сега бих се насочил към нея и бих забила ледено копие в гърдите и.
– Проклятията често не са толкова прости – каза Орион ядосано, а погледът му не се откъсваше от моя, сякаш отчаяно очакваше отговорът да се появи в очите ми.
– Вярно е – съгласи се Гейбриъл с въздишка, после очите му се заслепиха за миг и всички се вгледахме в него мълчаливо, очаквайки да ни разкрие нещо, което би могло да ни помогне. Когато се върна при нас, той посегна към ръката ми и я стисна силно. – Виждам, че ти и Ланс ще посетите Библиотеката на изгубените, не мога да видя много от книгите, които ще четете, нито какво ще намерите в тях, но съм сигурен, че това означава, че тези книги съдържат знания за сенките.
– Няма да отида никъде, докато сестра ми не е в безопасност – казах упорито и Гейбриъл кимна бавно, очите му отново се насълзиха, след което от гърдите му се изтръгна облекчен дъх.
– Тя ще се върне много скоро – каза той накрая и от мен падна тежест, сякаш цялото небе беше легнало на раменете ми.
Позата на Гейбриъл се отпусна и аз осъзнах колко ужасно трябва да е да виждаш как всички, които обичаш, умират около теб във виденията, да виждаш края им хиляди пъти и да можеш само да ги отблъснеш от смъртта, когато е възможно. Звучеше като ад.
– Сигурен ли си? – Попита Дариус, а между очите му се появи гънка на тревога.
– Да – обеща Гейбриъл. – Съдбата е определена.
– Благодарим ти за това. – Орион прокара ръка по лицето си, след което падна на леглото до мен с скърцаща челюст. – Разкажи ми всичко, което можеш, за това как се чувстваш, Блу. Трябва да знам колкото се може повече, за да мога да ти помогна да потърсиш правилните книги в онази библиотека.
Кимнах, а срамът се промъкна в мен от това, което щях да кажа. Защото изведнъж не исках светът да знае това, от което се страхувах, че се случва с мен. Това ме правеше слаба, а феите бяха точно обратното на това. Но не можех да запазя това от всички, трябваше да се боря с него, трябваше да намеря начин да го спра, а не можех да го направя сама.
– Сякаш има пропаст в мен – казах стегнато, като поставих ръка на гърдите си, където я усещах. – И от нея се изливат ярост, гняв и омраза. Но тя и отнема от мен. Изсмуква магията ми, храни се с нея като някое гладно животно и…- Задуших се в следващите си думи, а страхът, който ми причиниха, ме погълна в празнота. – То иска да вземе и моя Феникс. Когато споделих силата си с Тори, сякаш тази ярост ме завладя и силата избухна от мен, докато се опитвах да се боря. Но после, докато падах, изобщо не можех да усетя никаква своя магия. Усетих…- Сълзи натежаха в очите ми, но не им позволих да се разлеят, тъй като в гърдите ми се разрази ужас.
– Какво, Блу? – Попита Орион, а в очите му се отрази собственият ми страх.
– Смъртна – прошепнах и се кълна, че всички в стаята настръхнаха.
– Това не е възможно – отхвърли мигновено идеята Орион, но Дариус погледна към Гейбриъл, търсейки отговор от него, докато аз направих същото.
Гейбриъл поклати глава, като ме гледаше невярващо.
– Изобщо няма да мога да видя съдбата ти, ако загубиш магията си – изръмжа той. – Нямаше да е като при сенките, просто изобщо нямаше да ми дойде на ум.
– Но това не е възможно – настоя Орион, изправяйки се на крака, докато кътниците му се оголват, търсейки да насочи гнева си нанякъде, но в тази стая нямаше кого да обвинява. Той сграбчи Гейбриъл, като го повлече по-близо до мен. – Вгледай се по-внимателно в съдбата и, трябва да видиш отговор. Трябва да има такъв, който можеш да намериш.
– Ще потърся – закле се Гейбриъл пред него, пред мен.
Всички започнаха да обсъждат какво да правят, а дъхът ми натежа, когато звукът от гласовете им отскочи от ушите ми, и аз прибрах колене към гърдите си, прегръщайки ги силно. Не можех да стана смъртна, не можех да се върна към живота, от който бях дошла. Страхът ме завладя толкова бързо, че едва издържах. Приливът от спомени ме удави, когато си спомних, че съм живяла в бедност в свят, към който никога не съм чувствала, че принадлежа. За нощите, в които се увивах около сестра си, моята близначка, която беше единствената утеха в един толкова мрачен свят, че винаги ми беше трудно да намеря светлината. И дори беше по-лошо от това, защото ако трябваше да се върна там, трябваше да отида сама. А ако нямах магия във вените си, никога нямаше да мога да се върна в Солария. А хората, които обичах, рядко щяха да могат да ме посещават или с течение на времето щяха да се разболеят. Щеше да ми се наложи да бъда далеч от всички тях, от сестра ми, от Орион, от Габриел, от всичките ми приятели…
Знаех, че изпреварвам себе си, че точно тук и сега тази съдба все още не е определена. Но колко време ми оставаше? Какво щеше да стане, ако утре магията ми изчезнеше завинаги и започна да слабея от престоя си в света на феите? Ами ако единствената възможност беше да напусна Солария, да изоставя приятелите и семейството си във война, в която никога повече нямаше да имам възможност да се бия? Това беше немислимо. Непоносимо.
Поех си бавно дъх, като се насилих да не изпадам в паника. Аз бях Дарси Вега. Не се притеснявах за лошото, винаги се съсредоточавах върху доброто. И сега трябваше да го направя, защото ако не го направех, щях да бъда погълната от този ужас и той никога нямаше да ме пусне.
Все още не се беше случило нищо трайно, а бях заобиколена от хора, които можеха да ми помогнат да намеря отговора. Имах най-добрия ясновидец в Солария за брат и най-умния професор за гадже.
– Какво става? – Гласът на Тори ме изтръгна от мислите ми и аз изтръпнах, скочих и се затичах към нея, когато тя влезе в стаята. Блъснах се в нея и я прегърнах силно, докато в очите ми напираха сълзи. – Много съжалявам. Всичко беше по моя вина.
– Всичко е наред. – Тя ме притисна към себе си и сърцето ми се забави малко, защото се събрах с моята близначка.
Дариус я грабна от ръцете ми, целуна косата ѝ и изръмжа защитно. Тя трябваше да се освободи от ръцете му, за да стигне отново до мен.
– Какво стана?
– Нищо, с което не бих могла да се справя – каза тя твърдо и ме погледна загрижено, когато Гейбриъл се премести да я прегърне. – Какво се случва? Защо всички изглеждат толкова разтревожени?
Поех си дъх ѝ и казах истината, но вдигнах брадичка в знак на несъгласие с нея.
– Аз съм прокълната – казах, тези думи сякаш изпълниха цялата стая и сестра ми започна да клати глава в незабавен отказ.
– Не, ти каза, че си се преборила с него. Каза, че твоят Феникс се е справил с него – каза тя твърдо, сякаш искаше това да е вярно.
– Грешах – казах аз, а сърцето ме болеше повече за нея, отколкото за мене, защото виждах как страхът я обзема, а аз мразех да бъда причината за това.
Орион се приближи до мен, а ръката му се плъзна около раменете ми.
– Веднага ще тръгнем към библиотеката. – Той погледна към сестра ми. – Ще намеря отговор на този въпрос – закле се той и гърлото на Тори се размърда, докато се опитваше да му се довери.
Погледнах към Орион и бръчка смръщи челото ми, когато забелязах две сребристи следи от убождания на шията му.
– Какво е това? – Протегнах ръка нагоре, проследявайки ги с пръсти.
– Кейлъб и аз…- Той прочисти гърлото си и погледна към Гейбриъл, който го погледна многозначително. – Пихме един от друг още пред олтара и случайно създадохме нещо като… вампирски завет. Това е нещо, което е против Кодекса на вампирите, защото подтиква инстинкта ни да ловуваме. Сега той е мой sanguis frater, мой кръвен брат. Това е връзка, която ни накара да сключим съюз и сложи край на съперничеството ни.
– Връзка? – Изръмжах думата, мислейки си за връзката с Пазителя, която му беше причинила толкова страдания, но той поклати глава.
– Тази връзка не изисква нищо от мен, тя само ми осигурява някакво родство с Кейлъб – обясни той.
– Това е нещо повече – каза Дариус, а веждите му се вдигнаха изненадващо. – С него ще бъде по-зле, отколкото със скъпоценния си Нокси.
– Майната му, с никого не е по-зле от мен – изръмжа Гейбриъл, след което ни посочи вратата. – Хайде, да вървим. Ако тръгнете сега, ще се върнете преди падането на нощта… освен ако, о, по дяволите, няма значение. – Той избърса очите си. – Просто побързайте, добре? – Каза малко рязко и ние кимнахме бързо.
Втурнах се към гардероба и взех от него черна пола, бял пуловер и бельо, преоблякох се зад вратата и обух краката си в равни ботуши до коляното, след което последвах Гейбриъл и излязох от стаята заедно с останалите.
Тори се държеше настрани от мен, хвърляйки ми тревожни погледи, а аз се измъкнах от прегръдката на Орион и вместо това я хванах за ръка.
– Моля те, не ме гледай така. Не мога да го понеса.
Тя кимна, отвърна поглед и аз стиснах пръстите и, за да привлека отново вниманието и.
– Какво се случи с теб там? Беше ли в опасност?
– Малко – призна тя. – Но всъщност… видях майка ни. – Тя извади от джоба си малък талисман и ми го показа, а аз с изненада се възхитих на малката хидра.
– Наистина ли? – Попитах с болка в гърдите, че съм пропуснал това.
Тори започна да обяснява всичко, което е видяла, и останалите също се събраха по-близо, докато слушахме. Когато ни разказа за това, което беше направил Вард, и за гнусния ритуал, през който беше преминал, за да получи сенчестото си око, през мен премина тръпка на отвращение.
– Защо мислите, че ви е показала това? – Попита я Гейбриъл, докато Тори разглеждаше талисмана на Хидрата.
– Не знам, но мисля, че е важно.
Потънахме в замислено мълчание, докато се отправяхме навън от „Бъроуз“, а преди да излезем, Дариус се придвижи напред и ме прегърна, което накара веждите ми да се изстрелят нагоре.
– Ще отида да разкажа на другите за всичко това, малка сврака. Искам да знаеш, че разполагаш с теглото на драконовото злато, с което можеш да купиш всяко лекарство на този свят, от което се нуждаеш, и с пълния гняв на моя Орден, за да ти помогна да намериш отговор на това проклятие.
Той ме пусна и аз го погледнах със сърце, което се сви в гърлото ми.
– Благодаря ти, Дариус.
Той кимна, погледна към Орион и го потупа по рамото, когато между тях и Гейбриъл премина поглед, който обещаваше, че ще разкъсат света в името на отговора на това проклятие. След това Дариус целуна сестра ми за довиждане и се затича по коридорите.
– Поне не ми се налага да бъда там, когато Джералдин разбере – казах на Тори, като пуснах лек смях, но Тори не се усмихна.
– Винаги се усмихваш, дори когато вали – каза тя, а очите и блестяха от сълзи.
– Харесва ми дъждът – изтъкнах аз, но когато тя ме погледна така, сякаш сърцето и се късаше, я прегърнах силно. – Кълна се, че това ще отмине, както всеки друг дъжд, ще намерим начин да го преодолеем заедно.
Тя кимна срещу рамото ми.
– Ще се боря с всяка една дъждовна капка, ако се наложи. Една по една ще ги изрежа от въздуха.
– Знам, че ще го направиш – казах аз, обичайки колко много ме обича сестра ми.
Всички заедно излязохме навън и Орион държеше ръката си заключена около раменете ми, а изражението му подхождаше за лов на вещици, докато ме водеше след Гейбриъл, а Тори вървеше от другата ми страна.
Брат ми се обърна към мен, когато излязохме отвъд границата, и ме издърпа от ръцете на Орион, за да ме прегърне силно.
– Един мой приятел ще те посрещне там. Тя ще ти помогне да намериш това, от което се нуждаеш.
Кимнах срещу рамото му, стиснала го здраво, а той се отдръпна с намръщено лице, поглеждайки към Орион през рамо.
– Грижи се за нея, Орио – предупреди той.
– Винаги, Нокси – изръмжа Орион.
– Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб? – Попита тревожно Тори, докато ме придърпваше в собствената си свирепа прегръдка.
– Ще се погрижа за нея – отговори вместо мен Орион.
– Трябва да си починеш – казах и, като и се усмихнах широко. – Скоро ще се върнем.
– Ще се върнем, когато намерим начин да развалим проклятието – поправи ме Орион и Тори размаха пръст към лицето му.
– Намери отговора, Ланс Орион, или ще те накарам да съжаляваш за това. Направи си проучването и намери начин да поправиш това – заповяда тя и Орион протегна ръка към нея.
– Кълна се, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да разбия проклятието – обеща той и Тори удари дланта си в неговата, преди да успея да я спра, а между тях се разгоря пламък от магия, когато сделката беше сключена.
– Не е нужно да сключваш сделки със звездите – казах разтревожено аз.
– Не се притеснявай, той не е изложен на риск да наруши сделката, Дарси. Погледни го. Той би намерил начин да свали с ласо слънцето от небето и да докара гибел на всички ни, ако това те спаси от проклятието на Лавиния – каза Тори и му се усмихна мрачно.
– В това е проблемът – измърморих аз, но никой не ме слушаше, защото Орион ме хвана за ръката, а Гейбриъл извади от джоба си торбичка със звезден прах. Знаех, че трябва да я спестим, но погледът на лицето му казваше, че ще я използваме, независимо дали ми харесва или не. И аз погледнах между тези трима могъщи членове на моето семейство, сърцето ми се стопли от това, че те са около мен, връзката между нас беше толкова силна, че знаех, че нищо никога няма да я прекъсне.
– Тя те чака – каза Гейбриъл, после извади щипка звезден прах от торбичката и подаде полупразната торбичка на Орион.
Гейбриъл издуха звездния прах над нас, насочвайки ни към целта ни, докато се мятахме в искрящо море от светлина.

Назад към част 34                                                               Напред към част 36

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!