ДИЕГО
Вървя с войнствения устрем във вените ми, без сърце да бие в гърдите ми, а вместо това с чиста звездна светлина, преминаваща през всяка част на новооткритото ми тяло. Бях тук, обратно в света на живите, борейки се за справедливостта, която така и не успях да пожъна през живота си. Но тук и сега можех да направя нещо различно. Puedo cambiar las estrellas. (Мога да сменя звездите.)
Тръгнах по склона на планината с рев, който се лееше от дробовете ми, а омразата ми към Лайънъл Акрукс и Ла Принцеса де Лас Сомбрас изпълваше този звук. Днес щях да бъда някой важен. Щях да сложа отпечатък върху света, какъвто не бях успял да оставя през живота си. Щях да бъда воин за моите кралици, моите най-скъпи приятели, и щях да се боря, докато не се превърна в прах.
Това тяло се чувстваше по-реално, отколкото някога можех да си представя, вятърът по лицето ми и слънцето по бузите ми бяха като балсам за изгубената ми душа. Вече не бях натъжен от смъртта си; бях намерил покой отвъд Завесата заедно с моята абуела, след като сенките бяха изчистени, душите ни освободени от мрака и пуснати на законните си места на смъртта заедно с всички други изгубени души на нимфите. Но бях забравил колко добре се чувствах в стихиите на живото царство, колко свеж беше вкусът на мразовития въздух.
Стигнахме до подножието на планината и аз се втурнах към битката в гърба на Дивия крал и неговата кралица. Верни на природата си, те се впуснаха предизвикателно в битката на страната на дъщеря си, готови да променят хода на съдбата.
Тези от съюзническата армия, които бяха най-близо, се огледаха, за да видят каква е бурята от шум зад тях, очите им се разшириха и страхопочитание докосна лицата им, когато откриха, че мъртвият крал се е върнал от отвъдното.
Ние се втурнахме в намаляващото пространство, където армията на Лайънъл се стремеше да удари нашата по източния фланг, като се блъснахме във воините му и ги разкъсахме с брутална сила и кървава ефективност.
Не усещах умора в костите си, нито болка в краката си. Може и да бях тук, душа, поставена във временно тяло, но не бях истински тук. Съмнявах се, че изобщо мога да усещам болка или да страдам на този свят, но със сигурност можех да владея меч и непременно щях да изпратя на смърт колкото се може повече от тези пендеховци.
– Para las verdaderas reinas!(За истинските кралици!) – Изръмжах, когато се сблъсках с първия си враг, поваляйки го с един удар на светещия си като звезда меч. За Дарси, за Тори, за София и за всички онези, които бях оставил зад гърба си в живота. Тяхното бъдеще все още беше възможно и аз щях да направя всичко, за да го осигуря за приятелите си.