ВАРД
Запътих се надолу по стълбите, като ги вземах по две, три, четири наведнъж, скачах до площадката и се втурвах надолу по следващия етаж. Коленете ми изскърцаха в знак на протест срещу грубото отношение, а дланите ми се опряха в студените нефритени стени на замъка, за да се успокоя.
Бумтящи вибрации отекнаха в стените, а по косата ми се изсипаха прашинки, които полепнаха по сплъстените кичури.
– Съкровищницата! – Изръмжа Лайънъл зад гърба ми, стъпките му се втурнаха към моите, а останалите му съветници се втурнаха в мрака зад него.
Една фея се залюля пред мен, блъскайки се в стените на тясното тайно стълбище, и аз изтръпнах, когато той затрептя, заплашвайки да се провали в такт с безразсъдното биене на сърцето ми.
Натрупани тела пред трон от черепи на хидра, две славни кралици, които ме гледаха от трона, който си бяха възвърнали.
– Смърт – техните обединени гласове изрекоха съдбата ми и аз се свих.
Видението ме накара да се спъна и ръката на Лайънъл се заби в гръбнака ми, докато ме избутваше настрани.
Задъхах се, притиснах се до стената и го оставих да се втурне покрай мен, останалите му съветници също се изнизаха, само мадам Монита ми хвърли поглед, в чийто поглед бе издълбана ужасната реалност на нашето положение.
– Какво видяхте? – Изсъска тя към мен.
– По изражението на лицето ти бих казал, че съвпада с това, което ти казаха костите – отвърнах аз, ноктите ми се впиваха в каменната стена на гърба ми, докато се мъчех да измисля изход от тази съдба.
Имаше един. Трябваше да има такъв.
– Костите говореха само за предстоящия край – отвърна тя. – Край на всичко, което е.
Тя се отдръпна от мен, сякаш искаше да остави тези думи там, където бяха, да висят във въздуха между нас, изоставени, докато тя бягаше. И може би можеше да ги изпревари, ако се движеше достатъчно бързо, но аз не исках да поставям съдбата си в зависимост от нещо толкова слабо като способността ми да изпреварвам враговете си. Не, щях да пренапиша съдбата си, както бях правил толкова много пъти досега.
Тръгнах напред, спускайки се по стълбите все по-бързо и по-бързо, а неповторимият звук от пропукващите се около мен стени караше червата ми да се свиват от ужас. Те трябваше да издържат. Трябваше да издържат. Само още малко.
Лайънъл извика пред мен и аз едва не се блъснах с главата напред в мадам Монита, която се беше спряла на една тясна площадка заедно с всички останали, загледана в Краля Дракон.
– Какво става, господарю? – Помоли Хорас, докато краля се отпусна назад към стената, стиснал предмишницата си над пънчето, където някога беше ръката му.
– Моите Обвързани – изпъшка Лайънъл, а русата му коса вече не беше лъскава до съвършенство, а лежеше накъсана и полепнала по зачервеното му чело. – Всички те са мъртви.
– А какво става с кралицата? – Изпъшка мадам Монита, а той я удари в гърба толкова жестоко, че черепът ѝ се счупи в стената, преди да се сгромоляса на земята на купчина.
– Казах всички – изплю се Лайънъл, а очите му бяха диви, докато се взираше от едно лице в друго, търсейки някакъв знак какво да прави.
В този момент в него нямаше нищо царствено, нищо кралско или впечатляващо. Дори внушителния му ръст изглеждаше смален и единственото, което виждах, докато го гледах, беше слаб, потен мъж, който бягаше от съдбата, която всеки друг в неговото положение би отстоявал и посрещал с чест.
Оглушителният бум на два дракона, които ревяха като един, накара стените около нас да потреперят и всички погледнахме назад по стълбите към изоставената тронна зала. Ако всеки от обвързаните с Лайънъл беше мъртъв, това означаваше, че това не са били неговите Дракони, които са били по петите ни – това бяха синовете му, дошли да ни преследват.
Паниката заплашваше да погълне групата ни, несигурността ни стискаше в юмрука си, но това нямаше да стане. Не можехме да тънем в страх. Времето ни изтичаше, а това означаваше, че трябва да се движим.
– Ще се справим, кралю мой – казах му аз, гласът ми беше груб, с фалшиво пророчество, а думите ми бяха сигурни и той се вкопчи в тях, сякаш бяха спасителното въже, което толкова отчаяно търсеше.
– Разбира се, че ще успеем – изръмжа той, възвръщайки си самообладанието, тъй като приемаше думите ми като факти и вярваше, че те са истина. – Продължаваме да се движим. Ще се върна, за да сложа край на рода Вега по-късно… да… по-късно…
Лайънъл се обърна и прекоси малкия коридор, като отвори една скрита врата и разкри съкровищницата отвъд нея. Той премахна защитните си огради от пространството, позволявайки на всички ни да влезем, след което започна да лае заповеди към всички да вземат сандъци, торби и щайги, пълни с ценните му съкровища.
Нарисувах най-просташката си усмивка, докато грабвах едно малко сандъче, което лежеше до най-близката стена, и изчаках, докато той се обърне с гръб към мен. След това създадох илюзия за себе си, за да остана в стаята. Без да се обръщам назад, се измъкнах през вратата и побягнах.
Стисках сандъка в ръцете си, твърдото дърво се впиваше в кожата ми, дишах учестено, докато се спусках по следващото стълбище; онова, което водеше към проходите под замъка. Онези, чието създаване лично бях контролирал. Тези, които бях подготвил точно за този случай и за които мечтаех всеки път, когато този непоносим козел ме удряше или ме проклинаше, или забравяше, че без мен нямаше да има почти нищо в тази война. Никакви машинации на смъртта, никакви красиви чудовища, изградени от враговете му и подготвени да изпълняват заповедите му. Нищо от това. Бях открил Норовете за него, бях навлязъл в дълбините на съзнанието на Гейбриъл Нокс и бях измъкнал оттам тайните, от които се нуждаеше. Отново и отново той бе разчитал на мен без похвала, без награда. И какво беше направил с всичко, което бях създал за него, с всичко, което бях открил?
Беше го пропилял и не ми благодари за нищо.
Е, може би трябваше да се грижи повече за тези, чиято лоялност изискваше. Може би е трябвало да разбере, че кучето, което е наказано, вместо да бъде похвалено, накрая винаги хапе.
Издишах и се задъхах под тежестта на сандъка, а яростният писък на Лайънъл ми даде да разбера, че е открил измамата ми. Но аз го бях изпреварил. Той нямаше да ме настигне.
Стигнах до подножието на стълбището, кракът ми се закачи на каменистата земя отвъд него и паднах, от устните ми се откъсна вик, когато сандъкът излетя от ръцете ми и лицето ми се удари в грубия камък.
Кръвта покри бузата и челото ми от раната, болката ме прониза, а когато се изтърколих на колене, открих откраднатото съкровище на пода.
По стълбите зад мен се чуваха стъпки. Нямах време.
Грабнах златната чаша и шепа безценни бижута, после побягнах.
Кръвта от порязаното ми чело капеше в здравото ми око, което ме накара да го избърша и да изгубя хватката си върху една гривна.
Проклех, без да мога да отделя време, за да я възстановя, пъхнах останалата част от намаляващата ми плячка в джоба си и се впуснах в спринт – макар че дъхът ми се задъхваше и хриптеше от протест срещу скоростта.
Тунелите тук долу бяха черни, а светлината на Фейлийта ми трептеше жалко пред мен, така че се препъвах многократно по неравната земя, а ръцете ми бяха протрити от това, че се хващах за острите скални стени.
Изхвърлих зад гърба си заглушителен балон, който скриваше шума от краля, който ме преследваше, и демоничните наследници, които несъмнено го преследваха на свой ред, преди да се хвърля зад последния завой на тунелите и да се изправя лице в лице с двете свирепи нимфи, които пазеха тази последна точка за бягство.
– Отворете вратата! Кралят идва, войната е загубена, оттегляме се, за да се бием друг ден! – Наредих.
Нимфите ме изгледаха изненадващо, а блестящите им червени очи ме изучаваха няколко твърде дълги секунди, преди по-голямата от тях да се обърне към портата и да премине отново във формата си на фея, за да може да я отключи.
Сърцето ми се разтуптя, когато се хвърлих в най-опасната част от плана си, а промяната ме обзе бързо, очите ми се сляха, за да станат едно цяло, и усещането ми за света около мен се засили.
Нимфата, която все още стоеше срещу мен, отвори уста, за да направи някаква реакция, но аз вече бях хвърлил цялата тежест на психическите си способности върху звяра, притискайки го с психическата си агресия и обезсилвайки го наведнъж. Нимфите нямаха опит в психическата защита и аз отдавна се възползвах от лесния достъп, който имах до вътрешните механизми на съзнанието им.
С рязко залитане нимфата, която бях взел под контрол, сграбчи спътника си и заби назъбените си сонди право в гърба му, убивайки го почти мигновено.
Сърцето ми туптеше в гърдите, съзнанието, че краля се приближава, запали страх в кръвта ми, но сега не можех да отстъпя. Твърде дълго бях мачкан под палеца му, твърде дълго бях възлагал надеждите си на неговата претенция за короната. Беше време да се възползвам от собствената си съдба и да си проправя път без господар, който да ме командва.
Облизах устните си нетърпеливо, без да обръщам внимание на мъртвата нимфа, която се свлече на земята, а портата от блестящ златен метал се люшна широко отвъд нея.
Приближих се до тази, която беше станала жертва на силата ми, и извадих от джоба си малък нож.
– Имам нужда от ново око – изсъсках, принуждавайки звяра да се наведе достатъчно ниско, за да мога да достигна прогизналото му лице. То не даде никаква реакция, докато изрязвах окото от лицето му, а пулсът ми гърмеше с всеки миг, в който се задържах, след това подскачаше от дива радост, когато взех предложения орган и го задържах в прегръдката си.
Бягах през проходите, после отвъд тях, през планинския проход, бягах за живота си, но ме преследваха. Вега знаеха, че съм избягал, и колкото и бързо да тичах, не можех да надбягам червените им и сини пламъци.
Изкашлях се жестоко и мирисът на собствената ми горяща плът ме погълна, а видението беше толкова силно, че почти изгубих контрол над нимфата.
Ако бягах, те щяха да ме последват… но не и ако ме смятаха за мъртъв.
Веднага щом ми хрумна тази идея, усетих как съдбата ми се променя като щракване на гумена лента, която се стовари върху душата ми.
Бягах през проходите, после отвъд, през планинския проход, бягах за живота си, пресичах малък поток, дни наред под дърветата без храна и признаци на живот. После на хоризонта се появи едно село, място, където никоя фея нямаше да ме познае, място, където можех да се пресъздам.
Задъхах се, когато и това видение ме изостави, с накъсана усмивка на устните. Това ще се получи.
– А сега се премести – заповядах, гласът ми прозвуча във всяка частица от същността на нимфата, а съществото бе изцяло в моя власт, тъй като бе принудено да следва всяка моя дума.
Нимфата се премести и аз навлажних устни от триумф, докато разглеждах външния му вид, подобен на този на Фея. Беше с подходящия ръст и тегло, което правеше това твърде лесно.
С прилив на сила вкарах всичко от себе си в съзнанието му, спомените си, амбициите си, желанията си и шибаното си име. Дадох му всичко, като го принудих да го приеме, докато разкъсвах въжетата на собствените му спомени, отнемайки му всичко, с което се идентифицираше, докато не стана никой друг освен мен.
– Как се казваш? – Поисках.
– Роланд Вард – отвърна той, дори гласът му звучеше като моя, макар че изражението му беше малко празно. Съмнявах се, че някой щеше да разбере това, що се отнася до кръвта, която се лееше от очната му ямка.
Превърнах се обратно във формата си на фея, като все още поддържах менталната си власт над него, карайки го да стои твърдо пред мен.
Лайънъл вече не можеше да е далеч. Времето ми се изчерпваше. Но имах нужда от това, ако исках да си изчистя времето. Трябваше да умра на това място, ако исках света да не забележи отсъствието ми.
Вдигнах потрепващото око на нимфата като ценен трофей и го поставих в собственото си лице с преценяваща въздишка.
От устните ми се изтръгна стон, когато окото се намести на мястото си, а мъката, която бях изпитал при първото си появяване, вече не беше налице, а вместо нея се появи тръпката от това, че сенките отново ме посрещат у дома.
– Липсвахте ми, сладури мои – изпъшках.
Нимфата пред мен просто ме гледаше, безчувствена, безизразна.
Вдигнах ръце и призовах магия в дланите си, премахвайки предпазните мерки, които бяха поставени върху собствения ми външен вид, за да мога да променя лицето му в свое.
Отне ми няколко мига, за да принудя чертите му да се подчинят на волята ми, и се усмихнах триумфално, когато собственото ми лице се появи пред мен, косата му порасна, за да съвпадне с моята, всяка частица от него прие моята форма.
– Облечи се – заповядах му и той го направи, навличайки дрехите, които бяха складирани в нишата зад него заедно с оръжията и запасите от храна и вода за времето на дежурството.
Пуснах заглушителния балон и подскочих от уплаха, когато чух рева на един дракон твърде близо за моя вкус. Лайънъл беше почти при мен.
– Погледни ме – изръмжах на нимфата и той го направи, като си спечели взрив от огнената ми магия в лявата част на лицето.
Той падна назад с вик на болка, когато освободих контрола върху съзнанието му, и с удоволствие видях как кожата около липсващото му око е овъглена и изгоряла, прикривайки прясната кръв.
– Забрави този момент и бягай – изплюх се към него, като все още държах съзнанието му в пълна сила. – Насочи се към бойното поле и не спирай, докато някой важен човек не те намери.
Нимфата не каза нищо, просто се обърна и потегли към мрежата от тунели тук долу, бързайки към бойното поле, за да намери смърт, която да се счита за моя собствена.
В гърдите ми се надигна прилив на сурова енергия от тръпката на собствения ми блясък и аз се хвърлих през блестящата златна порта точно преди Лайънъл Акрукс и намаляващата му свита от поддръжници да заобиколят ъгъла.
Яростният поглед на краля падна върху мен и аз затръшнах портата между нас, изтръгвайки ключа от нея с вик на ужас, когато намерих своя край в киселиннозелените прорези на очите му.
– Отвори веднага тази порта! – Изръмжа той и се втурна към мен.
Драконовият огън изригна от устните му и ме заслепи, докато изпълваше прохода, поглъщайки тялото на убитата нимфа, която бях оставил от другата страна на портата.
Но през решетките, които ни разделяха, не успя да премине нито едно трептене на топлина. Вратата беше зашеметяващо откритие, нещо като сурова магия, създадена далеч преди нашето време и забравена от отдавна отминали феи. Бях я открил при едно от многобройните си пътувания в тъмните кътчета на този свят, докато ловувах зверове, които да използвам в творенията си. Беше лесно да убедя моя толкова могъщ крал да я инсталира тук като средство, което да попречи на враговете му да го преследват, ако някога изпитва отчаяна нужда от бягство. Единственият проблем в това отношение беше нуждата от ключа, който сега държах в юмрука си. Без него вратата нямаше да се отвори за никого. Дори за великия крал на драконите и неговите пламъци.
Широка и дива усмивка най-сетне се разля по лицето ми на мястото на фалшиво покорната, която бях рисувал там толкова дълго време.
– Имаше пророчество, което предупреждаваше за този момент – издишах аз, когато пламъците се отдръпнаха и Лайънъл Акрукс сграбчи портата, брутално я дръпна и не направи и капка промяна в нея. – Пазете се от човека с нарисуваната усмивка – издъхнах от смях, спомняйки си как бях проверил този малък къс от прозрението на звездите, след като го бях изтръгнал от ума на Гейбриъл Нокс. – В момента, в който чух тези думи, видях този момент в бъдещето си и разбрах, че те са предназначени за теб.
– Отвори тази врата, предателски червей! – Изрева Лайънъл, силата на портата беше твърде голяма дори за могъщата му претенция за власт.
Пристъпих по-близо до златните решетки, усмихнах се най-сетне с истинската си усмивка и въздъхнах:
– Имах видение за теб и как ще те наричат, след като този ден отмине.
Лайънъл разклати решетките и ме изблъска, но аз дори не помръднах, тежестта на властта му над мен най-сетне отпадна.
– Драконът, който изгоря.
Усмихнах се още по-широко пред лицето на яростта му и проблясъците на прозорливост, с които бях надарен от негово име, преди да се обърна и да потегля в тъмното със звука на продължаващите му писъци, които ме преследваха.