ТОРИ
Влязох в тъмнината на тунелите под Нефритения замък, ботушите ми туптяха по грубия, каменист под, огънят пълзеше по ръцете ми, ледът покриваше върховете на пръстите ми, лианите се виеха по земята пред мен, а въздухът повдигаше гарвановата ми коса, така че тя се развяваше на гърба ми.
Дълбокият тембър на стъпките на съпруга ми отекна в моите, на една крачка зад мен и вляво, а чудовището в него караше присъствието му да отеква в пространството със своята сила.
Сестра ми излезе от сенките и започна да върви откъм моята страна, а приятелят ѝ също се впусна зад гърба ѝ, с оголени зъби и аромат на смърт, който призоваваше звяра в него.
Зад нас се движеше глутница адски кучета, всяко от които беше чудовище, създадено от самите тях, а силата резонираше във всяка стъпка, докато се приближавахме към плячката си.
– Да приветстваме Дивите кралици – извика Джералдин в залата на врага ни. – И се молете на звездите да ви осигурят бърза смърт.
– Той е твърде бесен – промълви Гейбриъл, докато се движехме през мрака на пещерите, които се простираха под планината, в която някога се намираше Нефритения замък. – Бяга насам-натам, избира посоки на случаен принцип – не мога да разбера добре къде ще се озове.
Кимнах, като размених поглед с Дарси.
– Тогава се разделяме. Приближаваме го от всички страни.
– Той не може да бяга вечно – съгласи се Дарси с тих тон.
Бяхме оставили Мелинда Алтаир и Тибериус Ригел с Тарик, като и тримата пазеха входа на тунелите заедно с останалата част от армията ни, така че знаехме, че Лайънъл няма да успее да се измъкне по този начин, а Оскура бяха заели позиции по краищата на планините, които запълваха котловината, в която се бе състояла битката. Което означаваше, че просто трябва да намерим Лъжекраля в недрата на планината и да го принудим най-сетне да се изправи пред нашата разплата.
Без да кажем нито дума, се разделихме на следващото кръстовище: Дарси пое по левия тунел с Орион, Ксавие, Джералдин и Макс, а аз – по десния с Дариус, Сет, Кейлъб и Гейбриъл.
Контролирах темпото си, устоях на желанието да бягам, а просто ловувах плячката си в ехото на тунелите.
Един вик се разнесе из коридорите и ние спряхме, разменяйки погледи.
– Това не беше Лайънъл – промълви Гейбриъл.
Продължихме.
Смъртта се носеше по ритъма на сърцето ми, а кулминацията на сделката, която бях сключила с Превозвача, беше толкова близо и все пак вбесяващо недостижима. Бях изтерзана от битките, обляна в кръв и потънала в скръбта от всичко, което беше нужно, за да стигнем дотук, но не можехме да спрем, докато не свършим.
Поредното разклонение по пътя ни и Сет и Кейлъб безшумно се откъснаха от нас, а около тях пулсираше сила, докато се отдалечаваха в тъмнината.
Стъпките ми не се забавиха, но пещерата започна да се спуска надолу, а по крайниците ми се прокрадна влажен студ.
От далечната тъмнина отекнаха ръмжене и трясък, но ние не казахме нищо за тях, съсредоточихме се и целта ни беше ясна. Лайънъл Акрукс беше взел толкова много от нас, толкова много от всички в нашето кралство и краят на царуването му най-накрая беше дошъл да го призове.
На следващото разклонение Гейбриъл безшумно се измъкна, оставяйки ме насаме с дракона, с когото бях избрала да свържа живота си.
Дариус ми предложи мрачна усмивка, тъмнината почти напълно скриваше чертите му и аз позволих на пръстите си да се допрат до неговите, да се увият около тях за кратък миг, преди да го пусна отново.
– Смъртта не изглежда толкова ужасяваща с теб до мен – казах му аз.
– Не и сега, когато знам, че ще я посрещнем заедно – съгласи се той грубо. – Но нека оставим това приключение за друг ден, нали?
Устните ми се изкривиха и аз продължих напред в тъмнината, а от върховете на пръстите ми изскочи Фейлийт, който се извиваше надолу по грубо иззиданата пещера.
Засмуках рязко дъх, когато в тъмнината се разкри едно лице – мъж, притиснат в сянката на една рушаща се скала, който явно се опитваше да остане незабелязан.
Злобно ръмжене надигна устните ми, когато разпознах Вард, чиято жалка, трепереща форма се притискаше към влажната каменна стена.
– О, виж – подарък – мърмореше Дариус.
Вард изкрещя, лявата страна на силно изгореното му лице се изкриви в ужасни, кървави рани, от които течеше кръв и гной.
– Къде е Лайънъл? – Поисках, а пламъците ми се разгоряха около мен.
– Той беше по-дълбоко в тунелите – изпъшка Вард и се отдръпна от нас с вдигнати ръце. – Моля те, аз бях само негов слуга. Никога не съм искал да…
– О, ти си искал – отвърнах с тихо ръмжене. – Забравяш, че дълго време бях твоя играчка, Вард. Видях удоволствието, което ти доставяше болката, която ти причиняваше, и знам, че си търсил тази позиция заради собствените си садистични нужди. Нито една част от мен няма да се съгласи да играеш ролята на жертва сега.
– Аз… да, някога ти беше мое създание, но аз…
– Точно в това грешиш напълно, парче говно – изръмжа Дариус, прибра брадвата на гърба си и вместо нея изкова зловещ кинжал от лед. – Тя никога не е била твоя. И си подписал собствената си смъртна присъда още първия път, когато си дръзнал да се доближиш до нея.
Вард се отдръпна, вдигна ръце в някакъв жалък опит да се защити, но когато се запътих към него откъм страната на моето чудовище, всички знаехме как щеше да свърши това.
– Какво беше това, което обещах да ти направя? – Замисли се Дариус, насилието капеше от него, докато не оцвети въздуха, който дишахме, и камъка, през който минавахме. – О, да, мисля, че казах, че ще те разкъсам и ще изтръгна вътрешностите ти, докато ти гледаш.
Очите на Вард се разшириха от ужас при спомена за тази заплаха, а усмивката ми се разшири злокобно.
– О, мисля, че ще ми е приятно да видя това.
Назад към част 113 Напред към част 115