ДАРСИ
– Изнервена? – Пошегува се Тори.
– Не – казах леко.
– Лъжеш – каза Гейбриъл с познавателен поглед.
– Определено – съгласи се София.
– Добре де, само един процент изнервена – признах аз, като скръстих ръце.
Джералдин пъхна в тях букет от диви цветя, всичките в синьо и бяло. В тях бяха поставени незабравки, ириси, виолетки, маргаритки и дори няколко диви ягоди. Беше прекалено, но какво очаквах, когато Джералдин беше поела организацията на сватбата? Как можех наистина да ѝ откажа, когато тя ме молеше да ѝ позволя и изпращаше на вратата ми всеки ден по едно ръкописно писмо в продължение на цяла седмица, за да ми обясни защо тя би била идеалния кандидат – бях казал „да“ още първия ден, но тя не спря.
Тори, като моя шаферка, също беше добре ангажирана с подробностите, но беше оставила организационното знаме на Джералдин да се развява, когато ставаше дума за това. Джералдин ме беше интервюирала около петдесет пъти за любимите ми цветове, храни, цветя, дори за любимите ми проклети текстури, преди да ѝ кажа да изненада мен и Ланс с крайния резултат, ако иска, а тя се разплака за цели десет минути, след което ми каза, че изненадите са любимите ѝ фламби.
Подготвяха ме за деня в спалнята ми в новопридобитата ферма на мен и Орион и когато Джералдин ме заведе до огледалото, за да видя пълния ефект от роклята ми, пулсът ми се ускори още повече. Беше като нещо от приказка, ледено синята рокля, обшита с дантела по корсажа и върху ръкавите без рамене. Огромната пола падаше в разкошен басейн от материал, сапфири блестяха в слоя мрежа и дантелени цветя, които я украсяваха. Косата ми беше прибрана в хлабав кок, няколко кичура сини къдрици висяха по шията ми, а на главата ми деликатно беше поставена диадема с вплетени около нея части от косата ми.
– Това е… – Нямах думи и Тори се приведе напред в тъмносинята си сатенена рокля с тънки презрамки и пристегната талия, като ме обгърна в една от редките си прегръдки.
– Перфектно е – каза тя.
Стиснах я силно, сърцето ми биеше все по-бързо, когато се обърнах към София и също я прегърнах.
– Ето – прошепна тя, добавяйки допълнителен блясък към роклята ми със силата на своя Пегас, и аз ѝ благодарих.
Гейбриъл се приближи, тъмносиньото му сако висеше разкопчано и показваше жилетката му със сребърни копчета вътре. Цветовете ми напомняха на старата ни униформа от академията и не се съмнявах, че това е нарочно.
– Изглеждаш прекрасно – каза Гейбриъл. – Трябва да тръгваме. Закъсняхме точно толкова, че Орио да се стресне. – Той се усмихна и аз откраднах прегръдка от него, преди да се хвърля към Джералдин и да прегърна и нея.
– Благодаря ти – казах аз.
– О, това не беше нищо друго освен именник, всичко това. Кокичетата ми бяха весели като лунни мушици, заобиколени от графици, планери и папки – каза тя весело и аз се вгледах в роклята ѝ, която съвпадаше с тази на сестра ми и София, а в очите ми изникнаха сълзи от това колко е красива и колко болезнено щастлива съм, че съм заобиколена от всички тях. Някак си бяхме стигнали до този ден, битката отдавна беше зад гърба ни и въпреки белезите по сърцата ни, оставени от войната, знаех, че днес ще бъде добър ден. Такъв, какъвто заслужавахме след толкова много мъка, и се надявам да е само началото на безкрайно много предстоящи.
Джералдин нададе писък на птеродактил и използва водната си магия, за да улови сълзите ми, които падаха, изпращайки ги през отворения прозорец в летния въздух, преди да успеят да развалят грима ми.
Гейбриъл извади от джоба си торбичка със звезден прах, а Тори разряза защитите. Знаех къде отиваме. Сама бях избрала мястото, но го бях скрила от Орион и се чудех какво ли щеше да си помисли, когато се появи там.
Звездният прах ни обви в прегръдката си, увличайки ни във вихъра на звездите, а шепота им ни следваше, докато вървяхме.
Стигнахме до малка стая, в която пътека от сини листенца водеше до вратата пред нас. Охраната на това място беше вдигната, за да могат гостите ни да пристигнат безпроблемно, въпреки че имаше много кралски стражи, които пазеха мястото. Невъзможно беше да се чувстваме в пълна безопасност, където и да отидем, след като толкова дълго време се страхувахме за живота си, но с всеки изминал ден ставаше все по-лесно да се отпуснем. Всяка вечер преди сън обикалях земята, както някога ме беше учил Гейбриъл, проверявах дали охраната е непокътната, преди да се върна в леглото си, където Орион ме чакаше като четеше книга.
– Готова ли си? – Попита ме Тори, като се премести от лявата ми страна и прекара ръката си през моята, докато аз стисках букета малко по-силно.
– Готова – издишах аз и Гейбриъл пое другата ми ръка. Не можех да вървя по пътеката без нито един от тях, затова настоях и двамата да ме придружат по нея.
Джералдин се захвана за шлейфа на роклята ми, а София пристъпи откъм гърба ѝ.
С едно движение на пръстите на Тори вратата пред нас се отвори и тя пусна балон за заглушаване, за който не подозирах, че е на мястото, а звука на арфист, който свиреше нежна мелодия, се носеше към нас. Килим от най-тъмно синьо се простираше по целия път нагоре между центъра на две маси, любимите ни хора в цялото кралство бяха тук, за да празнуват с нас.
Вляво от мен, заедно с Данте и Леон, седеше част от вълчата глутница на Оскура, която заемаше повечето редове, а при вида ни се чуваше хор от викове. Вдясно от мен беше Юджийн Дийпър и семейството му, заедно с много други наши най-близки и скъпи хора. От двете страни на редиците се издигаха рафтове с книги, красиви дървени рафтове с древни томове, които изпълваха всеки един от тях – тази колосална стая в Библиотеката на изгубените беше една от най-любимите ми. Таванът беше изрисуван със златни и сини фрески, на които бяха изобразени всички Ордени между искрящи съзвездия.
Но всички те се размиха, когато очите ми откриха тези на Орион в далечния край на пътеката, застанал под богато украсена дървена арка с подредени над нея книги и сини цветя, преплетени между тях на малки лиани.
Интензивността в тъмните, сребристи ириси на Орион накара дъха ми да затаи дъх, а погледа му ме обсеби точно както в първия ден, в който се запознахме. И аз вече не бях нервна, а развълнувана. Толкова развълнувана да стигна до края на олтара и да го обявя за мой, защото това беше момента, който си бяхме обещали. Обещание да живеем пълноценно, ако някога стигнем до другата страна на войната. И невъзможно, напук на всички разрушителни съдби, които ни се паднаха, ние го бяхме направили.
Дариус стоеше вляво от Орион, а след него Кейлъб, Сет, Макс и Ксавие – всички те бяха там, за да изиграят важна роля в този ден.
Гейбриъл и Тори ме водеха все по-близо и сърцето ми се разтуптя, когато стигнах до Орион, а аромата на канела погали сетивата ми. Джералдин беше там на мига, грабна букета от ръката ми и подкани Гейбриъл да се присъедини към шаферите на Орион, докато Тори и другите шаферки се подредиха от другата страна на арката заедно с Джералдин.
Орион ме хвана за ръка и ме придърпа към себе си, възхищавайки се на роклята ми, преди погледа му отново да намери моя. Той се наведе напред, за да говори на ухото ми, а дъхът му върху кожата ми предизвика тръпка по гръбнака ми.
– Няма думи в тази вселена, които да уловят красотата ти в този момент.
Той се отдръпна, преди да успея да отговоря, оставяйки изгаряща следа от топлина по бузите ми.
Подготвихме се да си признаем любовта един на друг пред звездите и всички, които обожавахме, а аз имах непреодолимото усещане, че съм точно там, където ми е писано да бъда. Че независимо от това по какъв път ме е водила съдбата в живота, по някакъв начин винаги щях да се окажа в края на пътеката с лице към Ланс Орион.
***
Партито беше в разгара си и Орион ме дръпна от дансинга, на който бяхме от цял час, вдигна ме и ме сложи да седна на ръба на кръглата маса, където беше сватбената ни торта. Тя беше нещо красиво, направена да прилича на купчина книги със златни цветя, осеяни навсякъде, и малки фигурки на Орион и мен на върха, аз с разперени крила на феникс, а той с меч в ръка. Толкова мило.
Орион грабна бутилка вода от един леден охладител, отвори я за мен и ми я подаде, а аз отпих две големи глътки от нея и се загледах в невероятната стая. Бяхме се преместили в стара стая с тухлени стени и арки, навсякъде имаше книги, които бяха защитени от специални огради, поставени от Арнолд – минотавъра ги патрулираше като затворническа охрана. Светлините на феите витаеха във въздуха и сини листенца се развяваха около краката на всички наши танцуващи приятели, а атмосферата беше изпълнена с щастие.
– Имам нещо за теб – казах аз, докато слагах водата си.
Орион пъхна ръка в косата си, която далеч не беше толкова спретната, колкото по време на церемонията. Сакото му също беше свалено, яката отворена, ръкавите на бялата риза навити, а жилетката разкопчана. Това беше истинския Орион – небрежен, рошав и шибано годен за ядене.
– Ами да? – Попита той, навеждайки се. – Това целувка ли е, жено?
– Не – казах аз, с подигравка в гласа, докато се навеждах назад, за да избегна устата му.
Той постави ръцете си от двете ми страни на масата, а в гърлото му се появи гладно ръмжене.
– Тогава какво?
– Това място – казах с палава усмивка.
– Хм? – Измърмори той, без да разбере, тъй като очите му останаха върху устните ми и той продължи да ме преследва за тази целувка.
– Библиотеката на изгубените – казах аз. – Тя е твоя. Цялата е твоя. Можеш да я преименуваш, ако искаш. Библиотеката на неизгубените. Или Библиотеката на скъпоценните книги на Орион, които никой няма право да докосва. Или…
Дланта му се спусна върху устата ми, за да ме успокои.
– Блу – предупреди той, сякаш съм направила нещо лошо, и топлината прогори пътека между бедрата ми. – Играеш си с мен, защото това е много опасна игра.
Загребах шепа от тортата зад гърба си, като я държах скрита, докато той пускаше ръката си и се опитваше да получи още една целувка, след което я запратих към устата му, размазвайки я по лицето му. Измъкнах се от него, смеейки се, докато тичах обратно към дансинга, а той ме преследваше с бърза скорост, облизвайки глазурата от устните си, докато хващаше бедрата ми и ме завърташе. Сложих ръка на гърдите му, танцувайки пред него, докато той стоеше неподвижно, а в погледа му искреше забавление.
– Наистина ли ми купи библиотеката?
– Наистина, наистина – изпях аз. – И Арнолд дори не е ядосан, защото създадох фонд за възстановяване на всички повредени или изхабени книги. Той беше толкова възхитен, че мяука цели десет секунди.
Орион се засмя, като избърса с ръкава си последната глазура от бузата си.
– Това е прекалено, Блу.
– Нищо не е прекалено за човека, който е кървял за мен – казах аз, а тонът ми премина в нещо по-мрачно, ехо от миналото ни, разкъсвано от сенки.
Той притисна челюстта ми между пръста и палеца си и се наведе за целувка, която разтърси основите на душата ми.
– Бабадоудби! – Възкликна Джералдин, втурвайки се от тълпата, за да почисти ръкава на Орион с водна магия, и двамата се разделихме, усмивките отново намериха устата ни, момента на мрака бързо се отми. – Вече си разкопчан и си кут като раче на царевичен чувал – прокле Джералдин. – Не се разпилявай и ти, скъпи Ори.
– Мисля, че невзрачният вид на рака му отива – казах аз, а Орион се усмихна, тръпчинката му изскочи на дясната буза и ме накара да искам да го сграбча за още една целувка. Утре сутринта тръгвахме на меден месец, заминавахме за Мареш, където щяхме да отседнем в хотел, който се намираше зад чудовищен водопад, и аз се радвах, че ще имаме цели две седмици в рая, за да бъдем просто ние. Но засега цареше партито и аз бях повече от щастлива да се отпуснем, празнувайки с цялата радост в сърцата ни.
Някой се блъсна в мен отзад и аз се огледах, открих Данте да се извинява, докато Леон и Сет избухваха в танц отвъд него, а Сет изпускаше балон с въздух, за да разшири пространството за тях на дансинга.
Кейлъб се стрелна към Орион с бира и я отпи небрежно.
– Подкрепям Сет, но залагам на Леон. Лъвът излезе на централната сцена заедно с групата преди минута, правейки някакви хип-хоп разтърсвания на Шакира, каквито не съм виждал през живота си. Толкова голям човек не би трябвало да може да се движи по този начин.
– Леон противоречи на всякаква логика, да – съгласи се Данте с кикот, когато Сет започна битката с брейк танц, използвайки въздуха, за да се върти на пода. Джералдин изпищя при вида на това как той изцапа сакото си, но Ксавие я задържа, като се засмя и настоя вместо това да гледа.
– Къде е Розали тази вечер? – Попитах Данте, който изобщо не беше довел братовчедка си.
Очите на Данте потъмняха, докато гледаше в моя посока.
– В затвора Даркмор.
– Какво? – Задъхах се, когато Тори се появи от тълпата, с рокля с презрамка, която се спускаше от едното ѝ рамо, и с широка усмивка на лицето, докато водеше Дариус след себе си за ръка.
Джералдин се хвърли върху нея, бутайки каишката обратно на мястото ѝ, а Тори ѝ махна с ръка.
– Защо изглеждаш така, сякаш някой току-що те е ударил с тиган? – Попита ме Тори, а усмивката ѝ спадна.
– Данте каза, че Розали е в Даркмор – обясних аз.
– Всъщност това се случи едва вчера – каза Данте тежко.
– Тогава ще я освободим – каза Тори и аз кимнах.
– Не е нужно, мои кралици – каза Данте, а очите му се пукаха от мълнии. – Розали винаги е точно там, където възнамерява да бъде. Уверявам те, че тя не е там само по стечение на обстоятелствата.
– Какво мисли тя? Това място е яма на греха – изръмжа Орион, в очите му се появи нотка на ужас от всичко, което е преживял там, и гърдите ми се стегнаха.
– Тя търси отдавна изгубена любов от миналото си. – Той кимна към Леон, който сега правеше нещо подобно на ирландска джига, а в краката му, които се движеха с бясна скорост, пламтеше огън.
– Тя е отишла при брата на Леон, и мой добър приятел, Рори Найт – каза Данте.
– Тогава ще ги помилваме и двамата – отвърнах аз.
– Няма такъв късмет, пуртропо – въздъхна Данте. – Лайънъл Акрукс остави прощално проклятие на този свят, обричайки Рори на Даркмор с магия, която не може да бъде отменена дори от две могъщи кралици като вас. Той не може да си тръгне, докато не бъде излежана присъдата му, или може би по друг начин, но нито един, в който вие можете да помогнете… – Той сви рамене, без да довърши изречението, и подозирах, че каквото и да е замислила Розали, то е нещо, което Тори и аз с радост щяхме да пренебрегнем.
– Хайде сега – каза Данте, като преметна ръка през раменете ми. – Това е сватбеният ти ден. Не е време за мръщене. Нека се веселим. „A morte e ritorno“. – Той вдигна златна чаша във въздуха и Джералдин се промуши между нас, раздавайки шипящи чаши с някакво розово вино от Аруксо, което беше доставено от Оскура от лозята им в Алестрия. Не знаех как се е сдобила с подноса толкова бързо, но тя беше толкова подготвена за този ден, че подозирах, че цялото В.С.О. е в готовност около нея в тълпата.
Щракнахме чашите си в тост и наблюдавахме как Сет направи задно салто над главата на Леон, подпомогнат от въздушната си магия, преди да хване ръцете си с увиснали от тавана лиани, започвайки някаква въздушна рутина, която изглеждаше добре репетирана. Веждите на Кейлъб се вдигнаха, сякаш беше променил мнението си за това кой може да спечели, а Лунния му другар явно го забавляваше и впечатляваше.
Усмивката ми скоро се върна на мястото си, а бузите ме заболяха от щастието, което изпитвах днес. Това беше всичко, което можех да почувствам; чиста, вечна радост, която запълваше всички пространства в мен, без да оставя място за сенки или болка. Осъзнах, че това е най-жестоката форма на магия. Тази любов между всички нас, тези връзки, които никога нямаше да се разклатят. Нищо в това царство не можеше да се сравнява с нея, нито Елементи, нито власт, нито корони, нито тронове. Само ние. Семейство. И една любов, която никога няма да умре.
Назад към част 119 Напред към част 121