Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 24

КСАВИЕ

Аз се вкопчих в главите на цветята, които бяха плътно затворени около китките ми, зъбите им се забиваха в кожата ми, а магията ми беше блокирана от странната течност, която изтичаше от челюстите им. Стъблото не се счупи и аз се загледах в горната част на кървавочервената тухлена яма с хленчене на разочарование.
В един момент бяхме вървели по улицата, а в следващия целият свят се беше преобърнал, земята се беше превърнала в наклон и ни прати да паднем в тази дупка, пълна с месоядни растения.
Стъпките се насочиха натам и сърцето ми се повдигна.
– Ало?! – Изкрещя София. – Има ли някой там? Имаме нужда от помощ!
Уошър се появи на върха на ямата, а очите му се разшириха при вида на трима ни долу.
– Боже мой, добре ли сте там долу, в тази мокра дупка? Това беше истинско земетресение.
– Тези проклети растения блокират магията ни – обясни Тайлър и се опита да откъсне едно от тях от земята, но не се получи. От усилията му по китката му потече кръв, а аз тропнах с крак, ядосан, че съм допуснал това да се случи със стадото ми.
– Не се притеснявай. Имам достатъчно опит в измъкването на един или двама колеги от тесни места – каза Уошър, запретна ръкави и се приготви да направи магия. Не беше съвсем успокояващо, че той е нашият спасител, но нямахме голям избор.
– Чакай – изпъшка София, но две от цветята вече се стрелкаха към него, дебелите им стъбла се удължаваха неестествено, а острите им челюсти бяха широко разтворени. – Те са привлечени от магията!
Уошър изкрещя, когато едно от цветята се уви около лявата му ръка, изпрати струя вода към другото и го отблъсна от себе си. Но първото цвете го дръпна със страшна сила и той бе принуден да премине през ръба. Краката му се забиха в скалите, които облицоваха стените и перваза над тях, и той падна, като краката му все още се забиваха в горната част на стената, а лицето му се заби в тухлите, залепвайки в покриващия го зелен лой.
Цветето го дръпна отново и той се откъсна от стената, ризата и панталоните му се откъснаха от тялото му, останаха да висят на какъка, докато той летеше към дъното на ямата в чифт тесни лилави гащи. Той се удари в земята със стон, след което хвана цветето за стъблото и го затисна с леда си. Друго цвете се изниза към него и аз се опитах да го ритна, но то заклещи свободната ръка на Уошър.
– Не – изпъшках аз, единствената ни надежда сега беше хваната в капан тук долу с нас.
Уошър се изправи на крака, дърпайки цветята с всички сили, но не можеше да се освободи по-лесно от нас.
– Проклятие – прокле той. – Почти ни бях измъкнал оттук.
– Почти ни беше измъкнал оттук? – Подигра се Тайлър. – Нищо не си направил!
– Сега, сега, внимавайте с тона си, господин Корбин. Аз съм главният тук – каза Уошър, като се изправи на крака и обмисли положението ни.
– Глупости – изръмжах аз. – Ние вече не сме ваши ученици, а аз съм най-могъщата фея в тази яма.
Уошър ме изгледа внимателно с намръщена физиономия, после наклони глава.
– Простете ми, не исках да стъпвам на пръстите на краката ти, Ксавие. Ти си прекрасен екземпляр от Фея, но трябва да кажа, че имам една мъничка идея да измъкнем ръцете си от тези стиснати мокри листенца.
– Продължавай тогава – казах през зъби.
– Ами аз знам едно-две неща за тези растения. Наричат се звездогащи. И има едно нещо, което може да накара челюстите им да ни освободят от хватката им.
– Чела съм за тях – изпъшка София и очите ѝ светнаха от ужас. – Ако останем тук твърде дълго, те бавно, но сигурно ще разтворят кожата от костите ни и ще я погълнат.
– Тогава как да ги накараме да се откажат? – Настояваше Тайлър, гледайки отчаяно към Уошър.
– Те просто се нуждаят от малко гъделичкане на правилното място – каза той. – Проблемът е в намирането на това място.
– Мисля, че истинската беда е как да ги гъделичкаме без ръце – казах аз, като се превих от зъбите в дясната ми китка, които се впиха малко по-дълбоко.
– Няма проблем, момчето ми. – Уошър събу обувките си и падна на земята, като без проблем вдигна крака си точно до лицето си. Той хвана чорапа между зъбите си и разтвори разтворените си пръсти, като ги размърда, преди да ги постави върху едно от стъблата и да го гъделичка.
Измърморих, наблюдавайки как той методично работи по стъблото, търсейки правилното място. Пръстите на краката му бяха странно гъвкави и нещо в движенията им ме изнервяше, но кой бях аз, за да се оплаквам, ако те щяха да спасят всички ни?
Уошър се засурка по земята по дупе, като разтвори загорелите си крака и раздвижи пръстите си срещу стъблата на цветята, които държаха ръцете му. Беше неудобно да го гледам, но по някаква причина не можех да отвърна поглед.
– Не мисля, че се получава, Уошър – каза Тайлър и сподели отвратен поглед със София.
– Глупости. Просто трябва да намеря точното място, да разтъркам тази малка главичка в точното прозорче и ще ни освободя за нула време – настояваше Уошър.
Някъде далеч в изоставения град прозвуча вик, който отскачаше от стена на стена и отекваше навсякъде.
– Това беше Джералдин – каза София развълнувано. – Мислиш ли, че е близо?
– Джералдин! – Изкрещя Тайлър. – Ние сме тук!
Вдигнахме колкото се може повече шум, опитвайки се да привлечем вниманието на някой от нашите приятели, но никой не се появи.
– Надявам се, че са добре – промърмори Тайлър.
– Добре са – казах твърдо, като не си позволих да обмислям друг вариант. – Ще ги намерим веднага щом се измъкнем оттук.
Зад гърба ми се чу скърцане на камъни и по гръбнака ми пробягаха нервни тръпки.
– Хм, Ксавие – прошепна София и аз се обърнах, следвайки погледа ѝ към тунела, който се беше отворил в стената. От него се разливаха змии, стотици дълги, плъзгащи се тела, които пулсираха заедно и се навиваха към нас.
– Всички стойте неподвижно – изсъска София. – Това са велокс змии, ще нападнат при всяко внезапно движение. Отровата им е смъртоносна.
– При звездите – издишах аз, замръзвайки на място.
Уошър също спря да се движи, краката му все още бяха широко разтворени, тъй като змиите се плъзгаха по глезените му.
Поредното скърцане на камък ме накара да погледна нагоре и проклех, когато от ръба на ямата горе се изви каменен кръг, който бавно ни затвори.
– Какво сега? – Изръмжа Тайлър.
– Не се притеснявай – каза Уошър. – Внимателно се спуснете надолу и разпръснете стъблата на цветята си по земята. Оставете гладките тела на гладните змии да ги гъделичкат.
Това не беше лош план, така че като един се приближихме към пода, опитвайки се да се движим възможно най-бавно. Пръстите ми започнаха да изтръпват в цветята и се опитах да не мисля защо е така. Честно казано, цялата тази ситуация можеше да ме накара да изпадна в пълна паника, но трябваше да остана силен заради стадото си. Щях да ги измъкна оттук, независимо от всичко. А ако изгубех главата си и направех грешна стъпка, това можеше да им коства живота. Що се отнася до Уошър, ами, предполагах, че човекът заслужава да се измъкне оттук. Все пак той се беше притекъл на помощ.
Задникът ми докосна земята и внимателно спуснах ръцете си, така че стъблата да легнат сред гърчещите се змийски тела. Светлината ни се губеше с всяка секунда, докато каменната плоча се пресичаше над главата ми, и аз потръпнах, когато тя най-накрая се затвори с трясък.
Вместо да останем в пълна тъмнина, както очаквах, телата на змиите започнаха да светят достатъчно, за да се виждат.
– По-добре това да се получи – казах, като сведох движенията на устните си до минимум.
– Ще стане, момчето ми – обеща Уошър, спускайки тялото си още по-надолу към земята и разстилайки се сред змиите с мъчително бавно движение.
Чакахме в тревожно мълчание, докато змиите се плъзгаха насам-натам, минавайки през всички стъбла, но нито едно от цветята не ни освободи.
– Ръцете ми изтръпват – изсъска Тайлър. – Това не върши работа, трябва ни нов план.
– Трябва да има някакъв начин – прошепнах разтревожено аз. Ръцете ми изтръпваха и не знаех колко време ни остава, докато тези растения започнат да храносмилат пръстите ни.
– Изчакай малко. – Уошър премести крака си съвсем леко, като вдигна между пръстите си остър на вид камък. – Може би ще успеем да се освободим.
– Можеш ли да го направиш с краката си? – Попитах шокирано, макар да беше ясно, че той има сериозна сръчност в пръстите на краката си.
– Разбира се, момчето ми. Прекарах години в трениране на огъването на пръстите в стремежа си един ден да притежавам толкова ловкост в краката си, колкото и в ръцете си. Това ми е доста полезно, когато похотливи пориви призовават много феи в леглото ми и аз трябва да дам един или три пръста, за да погаля, почеша, потопя или изпомпя зърното или коритото на любовника.
– По дяволите, просто се заеми с това, добре? – Поисках.
Уошър все така бавно придвижи острия камък към едно от стъблата, като се опитваше да го отреже, без да привлече вниманието на змиите.
Това беше труден процес, но в крайна сметка стъблото се разцепи и Уошър се освободи частично. Може би цветето все още беше притиснато към лявата му ръка, но той вече не беше привързан към земята.
– Прережи и другото – подкани го София и Уошър се зае с него, като се навеждаше и похъркваше малко, докато работеше. Не можех да спра да се взирам в начина, по който пръстите му се справяха с камъка, а краката му се огъваха под такъв широк ъгъл, че беше всичко, което можех да направя, за да задържа погледа си далеч от леко напиращия му разкрач.
Изведнъж той се освободи и ние си отдъхнахме с облекчение, докато той пълзеше към мен след миг, като внимаваше да не обезпокои някоя от змиите. Отне няколко минути, но накрая той използва краката си, за да отреже стъблата, които държаха и мен, и предпазливо си проправи път към следващата София, като дупето му сочеше право към мен в тези прекалено тесни слипове.
Най-накрая, когато и четиримата бяхме свободни, Уошър поведе към тунела, като се движеше адски бавно, за да не забележат змиите. Бях втори в редицата, но веднага съжалих, тъй като носът ми беше на няколко сантиметра от задника на Уошър. Без сиянието на змиите в прохода беше тъмно и нямах представа докъде стига, но се молех да ни изведе отново навън. Ако успеем да намерим останалите, те може би ще успеят да свалят тези проклети цветя от нас и тогава ще можем да се върнем към задачата си.
– Усещам чист въздух, момчета – обади се Уошър.
– Не подушвам – измърморих аз, като се намръщих на задника му, въпреки че не го виждах пред себе си. Но после той рязко спря и лицето ми се заби право в него.
– Арх – изхърках аз. – Просто продължавай да се движиш. Не спирай да се движиш за проклетите звезди.
Въпреки задника в лицето ми, усетих по-свеж въздух напред и усетих, че сме на прав път. Звездите бяха изкривили съдбата ни днес и ни влачеха през канавката, но още не бяхме свършили.

Назад към част 23                                                 Напред към част 25

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!