Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 35

СЕТ

Наблизо се чуха взривове, които накараха усилвателната камера да потрепери, а езерото над стъкления купол да се развълнува неспокойно.
Проклех отново, докато крачех напред-назад пред малкото дете. Трябваше да съм там горе и да се бия, а не тук, като детегледачка. Но нямах голям избор. Бях видял Данте да тича из кампуса с мъничкото момче на ръце и когато двама драконови преобръщачи го бяха нападнали, той беше принуден да се премести и да отвърне на удара. Бях се притекъл на помощ, бях грабнал момченцето и Данте ме беше погледнал отчаяно, преди да отведе драконите далеч от нас, карайки ги да го преследват в облаците.
Не можех да остана точно там и да рискувам живота на бебето, затова слязох тук. И сега бях заседнал тук, страхувайки се за живота на всички и жадувайки да участвам в битката.
– Това е твоя вина, знаеш ли – обвиних Лука. – Всички вие сте малки, слаби и крехки. Просто една малка, смачкана буца без никаква магия. Ако беше пораснал малко по-бързо, нямаше да сме в тази каша.
Момчето поклати глава към мен, а тъмната му къдрава коса беше цялата развята от бурята, която Данте беше подготвил, преди да стигнем дотук.
– Вълчо – каза той, сочейки към мен.
– Да, да – промълвих аз. – Не получаваш безплатен пропуск само защото си дребен и сладък. Трябва да съм навън и да се бия. Аз съм воин. – Ударих юмрук в гърдите си и малкото момче ме имитира.
– Вълк – повтори той.
Отгоре прозвуча още едно бумтене, този път по-близо, и аз потръпнах, като погледнах нагоре към вълнуващото се езеро. Бях оставил своя „Атлас“ в стаята си, така че дори не можех да се свържа с никого. Колко от враговете ни бяха тук? Това ли беше? Краят на играта? Бях ли на ръба на пропастта да видя как света пада? Или имахме шанс да се изправим и да спечелим, след като не бяхме имали време да се подготвим за това?
Светкавица прониза езерото и аз се хвърлих към Лука, като го взех на ръце и хвърлих мощен въздушен купол около нас. Езерото светна за секунда, след което през мрака към нас започнаха да падат няколко странни, сенчести фигури.
Примижах към тях, без да съм сигурен какво виждам, но с приближаването им гърлото ми се стегна. Тела. Общо десет, всички те бавно потъваха на дъното на езерото, безжизнени, с кървави рани, разкъсали гърдите им. Разпознах ги като бунтовници, познати лица на хора, които никога не бях познавал. Но се бяхме борили за едно и също нещо. Всеки един от тях можеше да бъде някой, когото обичах, но се уверих, че гледам всеки един от тях в бездушните им очи, уверявайки се, че никой от тях не принадлежи на семейството ми.
Държах Лука по-силно, малкото му личице беше близо до гърдите ми, за да не може да види телата. Такива глупости можеха да му останат. Кълна се, че си спомням неща от неговата възраст, но не ми се беше налагало да израствам по време на война. Детето заслужаваше да бъде предпазено от всичко това, да бъде на сигурно място, където нищо от това няма да го засегне. Той дори още не беше имал шанс за живот, а аз, по дяволите, нямаше да го оставя да се сблъска със смъртта и унищожението, ако можех да помогна.
Лука изхлипа и аз го успокоих, като го потупах по гърба.
– Всичко е наред, чичо Сет вече е с теб. Ще те върна на родителите ти. Гейб сигурно вече е видял, че съм те взел, и изобщо няма да се притеснява, защото аз съм един от глутницата на мечтите, добре? Върколакът е тук, ще те пазя.
Езерото отново се размърда и този път ефирната светлина профуча право през него като лазер, карайки водата да се превърне във водовъртеж, да се размърда и да се извие, докато още тела потъваха в дълбините му.
Светлината се удари в стъкления купол и дъхът ми секна, когато по него се появиха пукнатини. Имах само миг, за да действам, тичайки към тунела, докато звукът от пукнатините ме следваше, самото докосване на тази светлина разбиваше почти непроницаемото стъкло. Водата избухна в пространството и аз спринтирах по тунела с разтуптяно сърце, хвърляйки въздух на гърба си, за да се движа по-бързо, разкъсвайки се, докато водата се изстрелваше зад нас.
Затегнах въздушния си мехур точно когато водата ни удари, изхвърли ни силно напред и ни прати нагоре по стълбите. Но ние бяхме в безопасност вътре в балона, водата ни изстреля с висока скорост, а след това ни запрати на тревата отвъд.
Приземих се на крака с помощта на въздуха и проверих Лука, който се кикотеше леко, сякаш това беше някаква забавна игра. Усмихнах се в отговор, оставяйки го да повярва, че всичко е наред, без да искам да долови паниката, която ме обземаше в гърдите. Защото трябваше да го заведа на сигурно място, а с писъците, които се разнасяха из кампуса, не знаех къде може да е то.
Вик и стенание зад мен ме накараха да се обърна и открих Лавиния, която се носеше над Водното Езеро върху стълб от сянка. Но тъмната сила, която се изтръгваше от нея, беше позлатена със светлина, сякаш в нея се съдържаше някаква нечестива сила.
Бунтовниците правеха груби лодки, изнасяха ги на водата, за да я взривят с магия, но тя ги прорязваше, сякаш бяха от хартия, и феи, и лодки потъваха далеч в дълбините на езерото.
Дарси летеше там заедно с Тори, като двете се опитваха да предпазят бунтовниците, докато се редуваха да нападат Лавиния. Но всеки път, когато някоя от тях я удряше, огромен камшик от светлина и сянка разкъсваше огъня им и го потрошаваше. По някакъв начин тази сила беше по-свирепа дори от пламъците на феникса им и не можех да разбера как тя я притежаваше.
Лавиния отново взриви водата с тази нечестива магия и огромна вълна се разби натам. Лука изсвири, пляскайки с ръце, а аз побягнах към Блестящите извори, като ни издигнах над водата с въздуха и прелетяхме на юг през кампуса, приземявайки се сред скалите. Притиснах се обратно в една ниша, опитвайки се да разбера какво да правя, къде да отида, а пулсът ми пулсираше бързо в ушите. Мисли, по дяволите. Мисли.
Погледнах надолу към Лука и се намръщих. Той беше дяволски уязвим; не можех да рискувам да му се случи нещо. Семейството му разчиташе на мен.
Отлях малък метален шлем за него, поставих го на главата му и го пристегнах. След това излях ремъци от листа и лиани, увих ги около тялото му и го привързах към себе си с лице близо до гърдите ми. Отлях метална плоча на гърба и врата му, за да го предпазя, след което обърнах поглед към изворите напред. Трябваше да го отведа в Дом Земя. Това беше най-безопасното място в кампуса и без съмнение там щяха да се подслонят всички деца и възрастни хора. Но това беше на шибани километри оттук и макар че най-бързият отговор беше летене с въздух, можех да привлека вниманието на някой дракон.
Можех да си проправя път дотам с копаене, но напоследък не бях препускал под луната, а и не исках да изгоря магията, която имах. Особено ако в края ѝ ни очакваше битка. Не, най-добрият избор беше да се предпазим с щит и да бягаме като проклетия звезден вятър.
– Майната му – издишах аз.
– Майната му – повтори Лука.
– Точно така – отвърнах му аз. – Добре, малкият. Ще се впуснем в приключение.
– Приключение! – Каза той развълнувано.
– Ами. Ще отидем в пустинята, където ни чакат едни големи лоши дракони. Ако видим някой от тях, трябва да се скрием и да бъдем много, много тихи. Можеш ли да го направиш?
– Сссс – изсъска той, като притисна пръст към устата си и го сдъвка.
– Ще приема това за адско „да“ – казах уверено, излязох от нишата и се затичах по тесните, каменисти пътеки между бълбукащите извори. – Имам те, приятелю. И ще те върна при майка ти.

Назад към част 34                                                        Напред към част 36

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!