Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 49

КЕЙЛЪБ

Слънцето беше ярко в небето над академията, а леденият ден се облекчаваше от неговите усилия въпреки ледения студ, който отказваше да се разсее от присъствието му. Мразовитите клони в Плачещата гора се бяха залепили, превръщайки в ледена пързалка пътеките, които пресичаха кампуса, а дъхът ми се издигаше в мъгла около мен, докато тичах.
Тръгнах през дърветата към Кралската дупка, като се оглеждах за всеки, който може да ме забележи, и проверявах два пъти дали не ме следят.
Беше рано, едва наскоро се бе разсъмнало в кампуса. Бях оставил Сет да спи в леглото в кулата на Въздух. Никой не знаеше, че съм тук или с кого се срещам, и възнамерявах това да остане така.
Счупване на клонче ме накара да спра, а очите ми сканираха пространството между дърветата, където утринната светлина се процеждаше през короната на наклонени струи. Още една пукнатина се появи точно пред мен, но задната част на врата ми изтръпна, подсказвайки ми, че опасността не се крие пред мен, а зад мен.
Завъртях се, а приливът на въздух оповести пристигането на друг вампир, и то такъв, който познавах толкова добре, колкото и небето. Брат ми Хадли се нахвърли върху мен, но аз бях готов, ръката ми излетя и го улови право в гърдите, хвърляйки го на земята. Той изкашля дъх и ме погледна разочаровано.
– Никога няма да бъдеш по-бърз от мен, Хад. – Пробляснах с усмивка и му подадох ръка, за да му помогна да се изправи.
Той я пое, хвърляйки поглед към дърветата, докато самосъзнателно заглаждаше тъмната си коса.
– Кой е там и ти помага да ме разсееш? – Попитах с тих глас.
– Атина – той произнесе името ѝ, сякаш принадлежеше на божество, а аз не пропуснах да открия и притежанието в гласа му. Сякаш призована от него, тя се появи от трептящата светлина между дърветата, кафявата ѝ коса, прошарена с лилаво, и големите ѝ очи ѝ придаваха вид на нещо невинно, но аз я бях виждал да се бие във вълчата си форма и знаех, че не е такова нещо.
– Какво правите тук толкова рано? – Попитах ги, а те двамата си споделиха поглед, който ми подсказа, че са замислили нещо.
– Не си единствения, който е зает да помага във войната – каза Хадли с блясък на пакост в очите, който ми напомни за времето, когато като деца се впускахме в приключения на територията на нашето семейство. Имаше река, която прегръщаше южната граница, и имах ярък спомен как с Хадли си направихме сал от клони, двамата се бяхме сгушили в него и планирахме да отплаваме с него. Успяхме да изминем около пет метра, преди да потъне, и се измъкнахме на калния бряг на реката, смеейки се в мръсотията. Сега тези невинни дни изглеждаха толкова далечни, сякаш този безгрижен живот вече не беше достъпен. Но сериозно се надявах да греша в това отношение. Може би от другата страна на тази война отново щяхме да се озовем в калта рамо до рамо с часове свобода пред нас.
– Какво те кара да работиш? – Попитах. – Миячка?
Атина потръпна.
– Не, благодаря на звездите. Правим оръжие.
– Кои сте „ние“? – Попитах, заинтригуван.
– Ние, Ксавие и Грейсън – отвърна Хадли. – Гюс Вълпекула имаше схема от кабинета на Лайънъл в двора на Солария, показваща планове за създаване на магически оръжия, които могат да се монтират на гърбовете на феи, когато са се преобразили.
– И отначало си мислехме, че можем да използваме плановете, за да си направим наши собствени – каза Атина. – Но нямаме нито времето, нито ресурсите за това. Затова вместо това измислихме оръжие, което може да обезвреди всички оръжия на Лайънъл. Наричаме го защитник.
– Как работи? – Попитах развълнувано.
– Изпраща импулс, който потенциално може да изпържи всички – каза Хадли. – Но… – Той прокара ръка по тила си. – Трудно ни е да намерим достатъчно силен източник на енергия, за да го направим. Зареждахме всякакви кристали и ги добавяхме към защитното устройство, но нищо от това, което опитахме, няма силата, която вероятно ще му е необходима. Лайънъл може да е направил стотици от тези оръжия, доколкото знаем.
Притеснението ми премина през мен при мисълта за още една огромна заплаха, добавена към вече ужасяващата армия на Лайънъл.
– А обсегът е друг проблем – каза Атина и аз забелязах тъмнината под очите ѝ, която ми подсказваше, че вероятно са работили по това цяла нощ. – Засега защитника изпраща само импулс, който изминава десет метра. Това няма да е достатъчно.
Намръщих се.
– Опитахте ли да добавите чист кварц или може би дори нефрит? – Предложих. – Те трябва да помогнат за усилването.
– Да, но според изчисленията на Грейсън ще трябва да имаме планина от тези неща, за да свалим цяла армия, носеща тези оръжия – каза Хадли и аз въздъхнах.
– Продължавай да работиш върху това – насърчих го, като ми се искаше да мога да предложа повече.
– Ще го измислим – каза Атина, а погледът ѝ пламна от решителност.
Хадли я хвана за ръка и начинът, по който я погледна, внезапно ме накара да се уверя, че малкият ми брат се е влюбил в Капела, а главата ми е във вихъра на гадостите от това. Явно имаше нещо в тях, което призоваваше душите на Алтаир.
Хлопнах ръка на рамото му, стискайки го за довиждане, и той ми кимна, преди да продължи.
Тръгнах през дърветата, като набелязвах пътя към целта си и проверявах през рамо, преди да стигна до Кралската дупка и да спра в сянката на огромния дъб.
Държах балона за заглушаване вдигнат и хвърлих заклинание за усилване на района, но всичко беше тихо. Не че исках да поемам някакви рискове. Паднах на едно коляно и затворих очи, като поставих ръка на земята и се свързах с нея.
Прокарах съзнанието си в пръстта, корените на дърветата и нагоре през клоните на безбройните дървета около мен. Сред гората се разхождаха дребни гризачи, катерици и дори лисица, но нито един от тях не притежаваше магически подпис, който да подсказва, че може да е фея в променена форма. Бях сам.
Поех си дъх, след което се изстрелях от Дупката, стрелнах се между дърветата с висока скорост и се затичах към края на университетското градче.
Не бях казал на никого за това. Дори на Сет. При мисълта за него в червата ми се разбунтува вина, но не можех да продължавам да отричам поривите си. Имах нужда от това. Не можех да му се съпротивлявам повече.
Звукът от състезателни стъпки достигна до мен и аз се плъзнах да спра, падналите листа се завъртяха около мен, докато ги нарушавах, торнадо от червено, жълто и оранжево се завъртя между краката ми за няколко секунди, които се проточиха с пристигането на този, когото чаках.
Обърнах се с лице към него, докато той навлизаше в поляната, кътниците ми се оголиха при приближаването му, а мускулите ми се напрегнаха автоматично.
Орион изскочи от дърветата в размазано движение, сблъска се с мен и ме събори на земята, където двамата започнахме да се боричкаме игриво, преди най-накрая да използвам една лиана, за да го хвана за крака и да го сваля от себе си.
– Не бързаш – коментирах аз, избърсвайки кръвта от разцепената устна, която ми беше направил.
– Бях с Блу – отвърна той и се усмихна на този факт.
Извъртях очи.
– Имаш ли го?
– Да.
Той дръпна брадичката си и аз хвърлих скрит поглед наоколо, преди да го последвам до купчина покрити с мъх камъни, на върха на които растеше възрастна върба, чиито листа висяха надолу, за да закрият ствола.
Орион избута листата настрани и се премести под тях. Аз го последвах, като протегнах ръка с магията си за земя и подтикнах два от камъните да се отдръпнат, правейки отвор за нас.
Насочихме се към тайното пространство, което бях създал под земята, а камъните се сгромолясаха, докато се затваряха зад гърбовете ни, за да скрият всички следи отвън.
С едно движение на пръстите си запалих огньове в огнището в центъра на пространството и в свещниците по земните стени.
Имаше маса от гранит с два големи и удобни стола от двете ѝ страни, всички издялани с моята земна магия. Корените на върбата над нас покриваха покрива на пещерата, като на светлината на огъня цветът им изглеждаше почти златен, а кръстосаните шарки, които образуваха, представляваха украса, достойна за майката природа.
Орион огледа помещението, забелязвайки тъмната метална релса, която обграждаше централния огън, камъните, които бяха издълбани, за да наподобяват керемиди по пода, после тъмносините и зелени мебели, които завършваха всичко и му придаваха усещане за домашен уют.
– Показно – промълви той.
– Свикнал съм с определено ниво на комфорт – отвърнах аз с вдигане на рамене, без да се извинявам. Ако щяхме да прекарваме време на това място, тогава нямаше да го оставя като някаква влажна пещера.
– Свикнал си да бъдеш разглезено дете – подигра се той.
– Не се озлобявай само защото въздушната и водната магия са по-нисши – отвърнах аз, с което си спечелих подигравка от негова страна.
Заехме местата си на масата и Орион постави чантата, която носеше, между нас. Изчаках, докато той извади няколко стари свитъка и една книга, толкова изтрита и изядена от молци, че се учудих, че цялата не се е разпаднала.
– Все още не съм се опитвал да я отворя – потвърди той, като внимателно постави книгата.
– Нека видя дали мога да и помогна малко – предложих аз и посегнах към нея.
Орион кимна, но изсумтя, когато я вдигнах. Беше изградил въздушен щит около мухлясалите страници, за да се опита да ги предпази по време на пътуването дотук, но той падна, когато я вдигнах. Очаквах тежък том, но книгата приличаше по-скоро на дневник и беше достатъчно тънка, за да ми даде да разбера, че не може да бъде толкова изчерпателна. Тя се огъваше в ръката ми, кафявата корица сякаш всеки момент можеше да се отлепи, а самите страници се очертаваха като тънка хартия по краищата си.
Натиснах магията си в книгата, като се опитах да подсиля целостта на пергамента с помощта на земната си магия, но внимавах да не го променя изобщо. Ако използвах прекалено много сила, информацията, която се съдържаше в нея, можеше да бъде изгубена.
Орион затаи дъх, докато бавно укрепвах подвързията, заздравявах корицата и придавах на страниците малко повече плътност.
След като приключих, я сложих между нас.
– Достатъчно – изрече той, а аз го погледнах самоуверено, знаейки, че сложната магия, която бях направил, е много повече от това. Но той никога не е бил от хората, които правят комплименти в класната стая, а и не изглеждаше да планира да ги раздава скоро.
Заглавието беше избледняло, а на по-голямата част от предната корица имаше почерняло петно, което можеше да е повредено от сажди или дим, но можех да различа само думите.

От преданията на завета.

– Това е от епохата на кръвта? Потвърдих, като ме прониза неприятна тръпка.
Тези дни може и да бяха безброй години в миналото ни, но всички вампири бяха принудени да признаят срама от тях – реалността на какво бяха способни нашите видове, когато злоупотребяваха с пълната сила на орденските си форми. Да не говорим за начина, по който това едва не доведе до унищожението на нашия вид, когато останалите феи са се изправили със сила срещу нас.
Вампирите бяха врагът в тази отдавнашна война и само договора, сключен в последните дни от нейното завършване, спаси нашия вид. Беше влязъл в сила закон, който изискваше смъртта на всички вампири при появата им. Ако това се беше случило, кой би могъл да каже дали някой от нашите родове щеше да оцелее? Ние двамата никога нямаше да се родим.
– Не оправдавам нищо от това, което е било извършено тогава – каза Орион, като ме стрелна с твърд поглед, сякаш трябваше да потвърди и моите намерения.
Изправих гръбнака си.
– Не съм предполагал, че е така.
Между нас настъпи тежка тишина. Четенето на тази книга беше нарушение на закон, но не това ни възпираше. Знанието, което можехме да намерим там, можеше да бъде точно това, от което се нуждаехме, но то не беше нещо, което някога бихме могли да разкажеме. Веднъж узнаехме ли тайните ѝ, и двамата щяхме да сме отговорни да ги пазим и защитаваме. В неподходящи ръце всичко това можеше да се окаже много по-опасно, отколкото някой от нас вероятно е оценявал.
– Чувал съм, че в Залязващите земи има завети в дивите местности. Те се възползват от хаоса на Безкрайната война, която бушува на техния континент, и са оставени без контрол и закон – казах аз. – Има хора, които вярват, че ще излязат от сенките, в които се крият, и ще бъдат тези, които най-накрая ще сложат край на войната там – ще създадат нов режим, не по-различен от този, който управляваше Солария през Кървавите векове. – Може би губех време, а може би се опитвах да ни разубедя, но така или иначе ми се струваше, че трябва да го кажа.
Орион се намръщи.
– Нищо за Залязващите земи не ни е известно – каза той. – Аз съм много подозрителен към всички слухове, които твърдят, че идват от това адско място – те са напълно изолирани от света в рамките на своята магическа призма вече повече от сто години. Нищо и никой не влиза и не излиза оттам, така че как тези слухове изобщо стигат до нас през морето?
Кимнах, умът ми беше твърде зает с войната, която бушуваше в Солария, за да отделя време да обмислям какви ужаси се случват в Залязващите земи. Единственото, което знаех със сигурност за тях, беше, че се радвах, че призмата е на мястото си и държи всички езичници, които живеят там, вътре в нея. Последното нещо, от което се нуждаехме, бяха жадни за власт феи от другия край на източните морета, които да гледат твърде дълго в нашата посока. Който и да беше запечатал това място от останалия свят, по всичко личеше, че ни е направил услуга, и аз бях повече от щастлив то да остане блокирано за неопределено време. Проблемите на едно кралство бяха повече от достатъчни, за да се занимаваме с тях.
– Майната му. Стигнахме дотук. – Посегнах към книгата, но ръката на Орион се изстреля и той хвана китката ми, преди да успея да обърна страницата.
– Каквото и да научим в тази книга, каквото и изкушение да открием в силата, за която шепнат думите, закълни ми се, че никога няма да я използваме извън това, което трябва да направим, за да спечелим тази война – поиска той, очите му бяха потъмнели от притеснение за това, което правим, а темпото на пулса ми подсказваше, че съм също толкова нервен.
– Заклевам се, братко – обещах му. – Искам това знание само по една причина. И когато Лайънъл Акрукс лежи мъртъв и гние в земята, ще изхвърля от главата си всички спомени за тази информация и никога повече няма да мисля за нея, камо ли да я използвам. Преклоних се пред Истинските кралици и нямам никакво желание да се превърна в предател.
– Тогава нека бъде научена и използвана, а след това забравена – съгласи се той и ми подаде ръка.
Взех я в своята и силата на тази клетва хлопна между нас, звездите ни обвързаха с думите ни.
Преглътнах дебелата буца в гърлото си, пулсът ми гръмна в ушите, докато отново свеждах поглед към безобидно изглеждащата книга.
После я отворих.

Назад към част 48                                                    Напред към част 50

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!