Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 52

ТОРИ

Погледнах към отдалечената армия, която аз, Дарси, Дариус, Ксавие и съветниците бяхме създали, и пулсът ми се ускори, когато видях как бунтовническите сили се разпростират на хоризонта и навлизат в долината към спящите последователи на Лайънъл. Макар да знаех, че не е реално, не можех да не почувствам ехото на страха, който щеше да ме завладее, ако беше така. Някой ден скоро нашата армия наистина щеше да се изправи срещу неговата по полето и аз таях надежда, че ще можем да им се противопоставим, когато това стане.
Тръбите засвириха в целия вражески лагер долу, часовите забелязаха фалшивата армия, когато в небето се изстреляха факли от магия и всички се разбързаха да се въоръжат и облекат за битка.
Една нимфа изпищя, докато се преобразяваше от формата си на фея, рогата на главата ѝ разкъсваха платното на палатката, а дългият плат се спускаше по гърба ѝ като воал. Тя се втурна в бяг, огромните ѝ крака стъпкваха най-близките палатки, а хората крещяха отвътре.
Имаше опасност армията да изпадне в хаос и виковете на командирите бумтяха над лагера магически, докато те се бореха да си върнат контрола.
– Имаме може би трийсет минути, преди да успеят да излязат навън, за да посрещнат нашата армия от призраци и да осъзнаят, че не са съвсем такива, каквито изглеждат – каза Дариус, а веждите му бяха стегнати от концентрация, докато работеше, за да направи настъпващите бунтовници да изглеждат възможно най-реалистични.
Челюстта на Ксавие беше стисната, а погледът му оставаше втренчен в илюзията за армията на бунтовниците, като фокусът му не се разсейваше нито за миг, за да губи време в разговори с нас.
– По-добре да побързаме тогава – казах аз, като погледнах Дарси, за да се уверя, че и тя е готова.
– Ако успееш да създадеш достатъчно силно заклинание за прикриване, за да ни скриеш, тогава аз ще летя с всички нас. – Започна Дариус, но аз го прекъснах.
– Да, за цялата част от плана, свързана с „да се държим заедно“ – малко ви заблудихме за това. Джералдин ни помогна да начертаем маршрут през планините, за да стигнем до зловещото леговище на Лайънъл, и съжалявам, пич, но твоят люспест драконов задник няма да се побере.
Дарси издъхна в смях, като се обърна да погледне през ръба на обезсърчаващата пропаст зад нас. Всъщност това беше просто дупка на съдбата, издълбана между две планини при някакво отдавна забравено земетресение. Едва десетина метра в диаметър, но адски дълбока и осеяна с остри като бръснач камъни, за да превърне падането там в адски неприятно.
– Така или иначе всички вие трябва да се съсредоточите върху поддържането на диверсията – добави мило Дарси.
Дариус се изсмя, сякаш шансовете да го оставим бяха нулеви.
Проблемът в случая беше, че Дарси и аз прекарахме дълго време в разглеждане на картата на Еспиал с Джералдин и бяхме открили една супер хитра, почти невъзможна точка за влизане, за която бяхме решили, че е най-добрият ни шанс да се промъкнем незабелязано, а тя никак не беше удобна за размера на дракона.
Повдигнах рамене, докато се приближавах до ръба на скалистата пукнатина, а под петите ми се разливаше невъзможно дългата пропаст с остри като бръснач камъни, които само чакаха да ме прободат на дъното, ако всичко се провали.
Погледът на Дариус се спусна към падането в задната ми част, когато разбра какво правя, и в гърлото му се появи ръмжене.
– Рокси, ако се опиташ да слезеш там сама, ще те хвърля през рамо и ще ти вържа задника, за да те спра. Това е не просто опасно, това е шибано самоубийство и никой от нас не може да те последва в тази пукнатина на ада.
– О, бейби – измърморех аз, разперих широко ръце от двете си страни, като му се усмихвах сладко като пай, а той се втурна в бяг в безсмислен опит да ме спре. – Не ме заплашвай с добро прекарване.
Отхвърчах назад, ревът на яростта му се срещна с ужасяващия гръм на собственото ми сърце, когато се оставих да падна, червата ми се сгромолясаха и косата се разпиля по бузите ми, докато се потапях в мрака на този назъбен разлом в земята.
Преобърнах се изцяло с главата надолу, от устните ми се разнесе възторг, преди крилете ми да се измъкнат от гърба, а върховете на бронзовите ми пера да докоснат ледените стени от двете ми страни, като разстоянието беше толкова тясно, че едва успях да ги надвия.
Дарси изохка, докато скачаше зад мен с пъргави крака, явно избягвайки дракона.
Не можех да рискувам да погледна назад, но усещах как яростния му поглед се впива в гръбнака ми, докато оставях земята да ме погълне, и можех да усетя ударното темпо на пулса му, докато яростта преминаваше през плътта му.
Да, точно сега той ми беше много ядосан. Но аз бях неговата кралица и в един момент щеше да се наложи да започне да изпълнява заповеди.
Пропастта се разшири достатъчно, за да ми позволи да се обърна, крилете ми се залюляха, преди да се издигна на изток, следвайки криволичещия маршрут на скалните отвеси, които се извисяваха безкрайно от двете ни страни.
Дарси беше точно зад мен, но и двете мълчахме, докато се концентрирахме върху преодоляването на косите завои и назъбените издатъци на червеникавата скала.
Отнякъде в дълбините на пропастта под нас се чуваше шум на буйна вода – отдавна забравена река, която си проправяше път под нас.
Тъмнината в пукнатината беше толкова гъста, че единственото, което можех да направя, беше да се съсредоточа върху няколкото метра пред мен.
Извивахме се и се въртяхме, летейки по най-трудния маршрут, който някоя от нас някога е опитвала, а крилата ни неведнъж се допираха до тесните скали.
Когато завихме зад един остър ъгъл, грохотът на водопада отекна от стените и аз едва имах време да прибера крилата си, преди да се блъсна право в него.
Водата ме блъсна и ме запрати надолу, а Дарси се блъсна в страната ми, докато се носехме към подножието на водопада, но ние летяхме бързо и въпреки затворените ни криле, двигателната ни сила ни водеше напред през водопада.
Задъхах се, когато студеният въздух отново ни блъсна, карайки ни да падаме отново и отново, докато се борех да се ориентирам и изхвърлях ръка. Мрежа от въздушна магия се намота около нас, а Дарси пусна светлина на Фейлийт, за да освети черното пространство, в което се намирахме.
Избърсах водата от миглите си и размених поглед с близначката си, докато разглеждахме тъмния проход, който продължаваше напред, а всички следи от небето се губеха в скалите, които се бяха затворили над нас.
Без да кажем нито дума, продължихме, въздушната ми магия ни задвижи напред, за да можем отново да разперим криле и двете да полетим в тъмнината, водени само от слабото сияние на светлината, която Дарси беше хвърлила, като никоя от нас не искаше да я усилва от страх от това, което ни очакваше.
Студът ни притискаше, докато скалите се стягаха около нас и ние бяхме принудени да се движим все по-ниско и по-ниско, докато под нас се появи камениста земя, а струйка вода маркираше пътя, който реката някога бе поела в тази посока.
Летях, докато можех, но крилата ми се блъскаха в скалните стени отново и отново, докато не бях принудена да се приземя и да ги прогоня.
Дарси кацна до мен и аз протегнах ръка, за да прокарам пръсти по студените скали.
– Мокри са – промълвих аз.
– Мислиш ли, че последователите на Лайънъл са пренасочили тази река? – Зачуди се тя.
– Надявам се, че не. Защото, ако са го направили, сигурно са имали причина за това и тази пътека може да не е толкова изоставена, колкото се надявахме.
Тази възможност увисна между нас за миг, но никоя от нас не предложи да се върнем обратно. Това не беше вариант.
Продължихме напред през мрака, огнената магия, която живееше в нас, изтласкваше студа и премахваше водата от плътта ни.
Поставих ръка върху дръжката на меча си, а по гръбнака ми пропълзя хлад, който ме предупреждаваше за нещо, в което все още не бях сигурна. Но не ми се струваше, че сме сами тук долу.
Без да казвам нищо, започнах да привличам сенките по-плътно около нас, като създавах заклинания за прикриване и отклоняване на вниманието, за да ги отклоня от нас.
Дарси отхвърли своята светлина и се присъедини към моята магия, докато не можех да виждам дори собствените си крака пред себе си, без да се концентрирам силно, за да ги забележа.
Дълбок звук от ръмжене накара сърцето ми да подскочи от тревога и аз извадих меча си, като направих заклинание за подобряване на очите си, за да виждам по-добре в почти пълния мрак. Отпред се виждаше най-слабото проблясване на светлина, но то беше толкова далечно, че не представляваше нищо повече от сиво сияние в най-отдалечените точки на зрението ми.
Ръката на Дарси докосна моята, докато вървяхме напред, двете мълчахме, докато си давахме сила. Заедно бяхме неудържими. Чувствах това още когато бяхме малки деца, наследници само на нещастие и борба. Но сега знаех защо. Бяхме родени за този път и никой от нас нямаше да се поколебае, докато вървим по него.
Звуците се чуха отново, вече по-близо, а под носа ми се разнесе зловонна миризма, която ме накара да се задуша.
Тесният проход се разширяваше, докато завиваше, а слабата светлина се засилваше достатъчно, за да разкрие още проходи, водещи от този, макар че назъбените, разбити скали по краищата им подсказваха, че са далеч по-нови.
Когато минахме покрай първия от тях вдясно, звука се повтори, последван от грубо, разтърсващо вдишване, от което косъмчетата по тила ми настръхнаха.
Чук, чук.
Острият шум ме накара да се завъртя, вдигнала меч, като погледнах към прохода от другата страна на пътя ни, към тъмнината, която беше дълбока в него, и все пак някак си усещах движение в тези сенки и очи, които обикаляха пространството и ни търсеха.
Преглътнах силно, коригирах хватката на меча си и проверих отново балона, който бях изградила около нас.
– Тази миризма – издиша Дарси, а полъха ѝ отново се носеше над нас, с топлина, за която не исках да мисля.
– Мирише на смърт – съгласих се аз, признавайки тази истина, независимо колко много бих предпочела да остана в отрицание.
Пълзяхме нататък, опитвайки се да игнорираме звуците, идващи от тези тъмни коридори, като се стараехме да не се задъхваме от миризмата, която се засилваше с всяка наша стъпка.
Един див писък едва не накара сърцето ми да експлодира в гърдите, когато минахме покрай още един от тъмните отвори и аз се спънах встрани, вдигнала меча си в очакване на атака, която не дойде.
– Какво пише там? – Изсъска Дарси, сочейки с острието си към метална табела, поставена над отвора на прохода, чиято светлина вече беше достатъчно ярка, за да я различа.
Устните ми се разтвориха от объркване, докато четях странната дума.
– Смиттъни – казах аз, като размених с близначката си недоумяващ поглед. – Какво, по дяволите, означава това?
– Там пише Роаркарлоу – добави тя, сочейки към другата страна на пространството.
Любопитството ме притискаше, нуждата да разбера какво крие Лайънъл тук долу си проправяше път през мен. Но не можех да отрека и пълния ужас, който съпътстваше мисълта да се насоча към някой от тези проходи.
– Трябва да се съсредоточим върху звездата – въздъхна Дарси и аз кимнах, продължавайки с нея, но когато минахме покрай друг проход и неоспорим вой прониза въздуха, замръзнах.
– Това не беше върколак – казах аз, а натрапчивият звук отекна в мрежата от пещери, звукът беше пронизителна и отчаяна молба, примесена с неоспорим глад.
– Тези чудовища – бавно каза Дарси. – Онези, които нападнаха академията.
– Има още от тези шибани неща? – Изсъсках тревожно, като забелязах проходите и се опитах да ги преброя. Колко от тях бяхме изминали? Двайсет? Дали във всеки от тях се криеха същества?
– Джералдин накара някои от професорите в академията да изследват телата на тези, които нападнаха Зодиак. Те казаха, че не са били естествени. Били са нещо създадено.
Кимнах, а хватката ми се затегна върху меча. Ако тези неща се присъединят към Лайънъл, когато се бием отново с него, те само ще наклонят везните още повече в негова полза. Това беше още едно негово предимство в предстоящата война и не можехме да си позволим да му позволим да го задържи. Но звездата… това беше още по-лошо от това. Лавиния беше непобедима, докато притежаваше нейната сила.
– Майната му – проклех аз, знаейки, че трябва да продължим, че не можем да рискуваме да направим нещо тук, което би застрашило достигането ни до звездата. Ако Лайънъл разгадае играта ни и разбере, че сме тук, никога повече няма да успеем да се върнем обратно – ако изобщо сега успеем да се измъкнем живи.
– Първо ще се справим със звездата, а после ще се върнем – закле се Дарси и аз кимнах в знак на съгласие, въпреки че ми беше неприятно да го направя, но какъв избор имахме?
Започнахме да се движим по-бързо и аз принудих погледа си да се откъсне от разделящите се от нас проходи, игнорирайки звуците и миризмите, които идваха от тях, и тръпките по гръбнака ми, които предупреждаваха за опасността, дебнеща толкова близо.
Трябваше да се измъкнем оттук и да намерим пътя към замъка, който Лайънъл беше построил за себе си. От това, което успяхме да разберем, докато изучавахме картата на Еспиал, тази пещера щеше да ни отведе в подножието на планината, където той беше построил крепостта си, заобикаляйки разрастващата се маса на армията му, която, надяваме се, щеше да бъде добре разсеяна от илюзията, че ние се приближаваме.
Това беше смел или глупав план, а може би и двете. Но когато най-накрая заобиколихме последния завой в прохода, където нахлуваше свеж въздух и открадваше отвратителната миризма на тези пещери, ние притихнахме.
Изходът се очертаваше пред нас, но пред него, с бледа, сива кожа, стоеше човек, чиято аура беше толкова празна, че сякаш крадеше вятъра от небето и светлината от луната.
Бяхме покрити със заклинания за прикриване и омотани със смущаващи заклинания, за да отблъснем и всички погледи от нас, но внезапно ме обзе страх, че нищо от това няма да подейства на звездата с придадена форма. Вниманието му започна да се премества, движейки се от далечната страна на пещерата към нас двете, които бяхме замръзнали на място.
Не се съмнявах, че ще ни види въпреки цялата магия, която бяхме хвърлили, за да се скрием. И че току-що бяхме влезли право на пътя на съществото, чието проклятие едва не бе сложило край на рода ни завинаги. Клидиний.

Назад към част 51                                                      Напред към част 53

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!