ЛЕОН
Златната ми коса беше навита на грижлив възел на тила ми, но един гладък кичур падаше напред по бузата ми и се полюшваше там като висяща струна. Отметнах се от него, усмивка повдигна устните ми, докато очите ми проследяваха как той танцува насам-натам във влажния вятър.
– Леон – изсъска Гейбриъл. – Съсредоточи се.
– Съжалявам, братко, но понякога вътрешната ми котка надделява и не мога да се сдържа. – Прибрах гладкия златен кичур зад ухото си и наблюдавах района, докато се плъзгахме в малка дървена лодка през блатото.
Дърветата се издигаха от зелената вода, а звуците на птици, крякащи жаби и чуруликащи цикади се носеха от всички посоки. Жегата беше потискаща и въпреки че носех само потник и къси панталони, се потях като прасе на танц в обора.
Във водата имаше алигатори, които ни поглеждаха и се държаха като дървени трупи, сякаш ние съвсем не ги виждахме. Но аз ги виждах добре. Лъвските ми очи не пропускаха нищо.
Едно същество изскочи от калната вода вляво от мен, покрито с тиня и мокри зелени неща, които се размахваха от ръцете му. Калта се удари в лицето ми и аз изръмжах от ужас, изправих се на крака и накарах лодката да се люлее бясно.
– Леон – чакай! – Извика Гейбриъл, като се хвана за борда на лодката, за да се подпре, докато се готвех да изстрелям тази грозна кочина обратно в дъното на блатото, където ѝ беше мястото. – Това е Джералдин!
Ръцете ми останаха неподвижни, докато Джералдин използваше водната си магия, за да измие зелената утайка от лицето си.
– Да, това съм аз, ти, глупава котка. Преди няма и двайсет минути се потопих, за да направя едно съобразително наблюдение, дали между ушите ти има джиликабел, който е изтрил спомена за всичко това?
– Наистина? Опитвах се да подремна с енергия, когато ти беше тук преди, и изобщо не слушах напълно какво ми говориш, защото в него имаше много думи, които не ми бяха много смислени. После, след като изчезна, предположих, че те е хванал някой алигатор. – Повдигнах рамене. – Между другото, сега има един, който се приближава към теб. – Посочих към алигатора, който се спотайваше във водата до нея, и тя го върна назад, като накара съществото да отплува уплашено. Никога преди не бях чувал алигатор да пищи, но човече, този люспест пич беше изревал като малка кучка.
– Сякаш съм уязвима за такъв послушен звяр – цъкаше с език Джералдин.
Наведох се, за да ѝ помогна да излезе от реката, но тя ме пренебрегна, издигна се на стълб от блатна вода, после се обля с прясна вода, направена с магия, и се качи на лодката в плътно прилепналия си бански костюм, на който върху циците ѝ беше зашит В.С.О. Не бях сигурен дали го беше облякла наобратно, или това беше някакъв хитър план да обърка враговете си, така че да не знаят дали е изправена пред тях, или не.
– Какъв вид наблюдение трябваше да направиш на дъното на блатото? – Намръщих се аз.
– Не съм слязла просто така до корема на слога, ти, Немейски онемял – изпъшка тя. – Проправих си път с гърди до нашата дестинация, за да видя какво и къде е всичко това.
– Но Гейб може да види какво предстои – казах аз, заемайки отново мястото си в задната част на лодката. – Защо да се притеснявам?
– Ако слушаше, Леон, щеше да ме чуеш да казвам, че не мога да видя твърде много от това, което е там – обясни Гейбриъл. – Вярвам, че в този лагер има нимфи, които крият много неща от мен. Затова Джералдин продължи напред, за да провери позициите им.
– Да, така че, ако нинкомпотът Лъв може да държи памука далеч от ушните си канали, ще му бъдем много благодарни. – Джералдин се подсуши с една кърпа, като я размахваше насам-натам между краката си, после зад гърба си, поклащайки я наляво, надясно и навсякъде. След това навлече къси панталони и обу ботушите си, постави боздугана над коленете си и погали дръжката му. – И наистина, както подозира, в далечината има нимфи. Дванайсет по мое мнение.
– Обзалагам се, че ще убия повече от тях, отколкото вие – казах с подмазваческа усмивка.
– Това е залог, който със сигурност ще изпълня, но какво е заложено, о, златен лъв? Имаш ли язовирите, за да поставиш нещо от истински блясък под риск да бъде загубено за по-голям кандидат? – Попита Джералдин, извивайки вежди.
Погледнах към Гейб, без да съм напълно сигурен какво е казала току-що.
– Тя приема залога ти – преведе той. – Както и аз. Но какво ще получи победителя?
– Какво ще кажеш за това… победителя да предизвика другите двама да направят каквото си поиска? – Предложих с лукава усмивка, знаейки, че съм се справил.
Джералдин се плесна по бедрото.
– Какво забавление. Сделката е сключена, скъпи другари.
– А Гейб дори не може да измами, за да види победителя, защото не можеш да видиш нимфите – казах самодоволно.
– Мога обаче да видя как те пускам във водата с алигаторите. – Усмихна се Гейбриъл, свивайки пръстите си в знак на заплаха.
– Не би го направил – изръмжах аз.
– Твоят огнен елемент изглежда доста опитомен тук, в блатото, нали? – Пошегува се Гейбриъл.
– Ще видим колко е опитомен, когато си направя огнище от нимфи и си стопля задника на него – казах заядливо.
Гейбриъл изпусна дъх на забавление, след което използва водния си елемент, за да тласне лодката малко по-бързо. Провирахме се през тесни водни пътища между участъци, покрити с храсти, а блатото ставаше все по-диво с всеки следващ завой.
– Вече не е далеч – каза Гейбриъл точно когато минахме под едно огънато старо дърво, дълги листа от мъх се увиха над нас и гъделичкаха врата ми. Изпуснах лек смях и ги отблъснах, но когато излязохме от другата страна, смехът ми секна в гърлото.
По дърветата висяха клетки, а в тях седяха костеливи феи, чиито ръце висяха между решетките и се стремяха към свободата, която не идваше. Поне досега. Беше болно. Тези бедни задници бяха окачени, за да умрат.
Нимфите патрулираха под тях заедно с няколко задници на K.О.Р.Г. в униформи, а сърцето ми заби от глад за отмъщение.
Заклинанията за прикриване и заглушаващият балон около лодката ни означаваха, че приближаването ни остава незабелязано, и когато водата отстъпи място на кален участък от сушата, Гейбриъл я завърза, преди да излезе и да се придвижи до сянката на гигантска акация.
Аз и Джералдин го последвахме, а тръпката от предстоящата битка напираше във вените ми и ме караше да продължавам. Щях да си направя барбекю от прясно месо и да спечеля залог.
Една яркозелена жаба изкряка, като се спусна от дървото и кацна на рамото ми, което ме накара да се стресна и да вдигна ръце в движение на нинджа.
– О, здравей, приятелю – прошепнах аз, като го взех в ръката си. – Ти приятелско жабче ли си?
– Леон – изпъшка Гейбриъл, гледайки с ужас съществото.
– Свети хипопотам, това е галада жаба – изсъска Джералдин.
– Той е га-ладен да ме види – казах аз, като го гъделичках по главата.
– Това е едно от най-отровните същества в северното полукълбо – изръмжа Гейбриъл. – Сложи. Го. Долу.
– Отровата ще те накара да халюцинираш като свински отшелник – каза Джералдин, вещо. – После мозъкът ти ще се разтопи и ще капе направо от ноздрите ти като разтопена свещ.
Лицето на Джералдин се изкриви, превръщайки се в сврака, която ме издебна. Крачеше, крачеше, крачеше. Казваше неща, на които само една птица би могла да отговори. Но аз не бях птица, бях звяр, кралят на джунглата.
Гейбриъл се беше превърнал в банан, който се люлееше на едно дърво. Пълен, дебел, зрял банан. Добър за ядене. Но имах работа за вършене, преди да мога да го обеля от тази сочна кожа и да си хапна.
Прибрах новия си жабешки приятел в джоба си и се втурнах в битката, изскочих иззад дървото и заобиколих една нимфа право в лицето. Само че не го направих, защото нимфата беше там, а аз – тук. Но, човече, този ритник наистина щеше да го изрита, ако бях по-близо.
Писъците на враговете ми от Нимфите се разнесоха, нападайки към мен, но земята се беше превърнала в дансинг и в главата ми се носеше призивът на музиката. Затанцувах, въртейки се и пируетирайки, като изпращах пламъци, избухващи от мен във всички посоки. Към музиката ми се присъединиха писъци, симфония от насилие, която се превърна в текст, звучащ толкова красиво.
– Аз горя!
– Аххххх!
– Очите ми!
Запях заедно с тях, пускайки песен, на която дори не знаех думите, но звездите ги подариха на устните ми. – Dieeee, dieeee, diee. – О, само една дума имаше тази моя песен. Но всеки път, когато запеех тази дума, някой друг изкрещяваше и от мен избухваше още повече огън. Пепелта на нимфата танцуваше около мен във въздуха, превръщайки се в розови мехурчета, които аз подскочих и се опитах да хвана в устата си. Ооо, вкусно. Имаше вкус на бонбони и на Коледа. Обичах Коледа.
Имаше толкова много лампички и елха, покрита с дрънкулки. Точно като дървото, което сега вървеше към мен. Беше високо, високо дърво с остри пръсти, които замахваха към сърцето ми. О, непослушно коледно дърво с остри пръсти. То наистина искаше да ме прегърне. Но аз танцувах надалеч, кикотейки се тук-там в гърлото си, докато той се опитваше да ме хване. После ужасен грохот в дробовете на елхата означаваше, че не мога повече да си играя с огъня. Но нещата около мен определено горяха. Трудно беше да се види какво точно, защото блатото се поклащаше в такт с музиката, а сега аз се въртях, хванах ръцете на елхата и го поведох в красив танц. Само че аз паднах и дървото се спусна с мен, кокалестата му ръка едва не ме прободе случайно, но аз успях да ни преобърна, така че да съм отгоре. Неговите бодливи пръсти отново ме боднаха и аз се дръпнах назад, ударих се в земята и се търкалях, търкалях, търкалях.
Покри ме кал, такава лепкава, лепкава слуз. Сега беше синя и блестяща, покриваше ме от главата до петите.
Без повече дрънчене в ушите, аз се запалих. О, да се запаля. Само ръцете и гърдите ми, запечени, ме топлят. Твърде топло всъщност. В това блато беше толкова адски горещо, нима никога не включваха климатика? Обзалагам се, че алигаторите не можеха да се справят с циферблата с малките си тромави пръстчета с нокти.
– Леон! – Изръмжа Гейб, а аз се свлякох по гръб и се загледах в гигантския си бананов приятел, целият в жълто и висящо. Коледната елха се опита да го прегърне отзад, но Гейб се извъртя, отряза главата му с черен меч и тя се превърна във вкусни мехурчета.
Задъхах се от ужас, изтласках се на крака и се хванах за банана.
– Ще те изям за това – изръмжах аз. – Ти съсипа Коледа. Сега няма да има подаръци за бебето Риблет. – Извадих го от фрогето (джоба на жабчето ми) и го поднесох на банановия му баща. Риблет изохка, а бананът се опита да го хване с големите си бананови ръце.
Изтръгнах го, притиснах го към гърдите си, за да го защитя, но после мозъкът ми се почувства странно, светът направи обратен завой и някак си отново бях на земята.
Риблет се изплъзна от ръката ми, отскочи далеч в храстите и ме накара да извикам за него, докато ме изоставяше.
Някой хапеше врата ми, голям звяр с три глави и много пух, който се притискаше в лицето ми. Прилив на чиста енергия нахлу във вените ми и рикошира в мен като мълния.
След това всичко стана много тъмно и Коледа наистина беше свършила.
***
Звукът на шумяща вода и трясъкът на чупещ се метал ме събудиха от най-тежкия сън. Поклащах се в дървената лодка, а главата ми се блъскаше така, сякаш горила удряше с чук по вътрешността на черепа ми. Един стон се откъсна от гърлото ми и аз се надигнах, за да надникна през борда на лодката, откривайки, че Гейбриъл и Джералдин освобождават затворниците от клетките им.
Повърнах в блатистата вода, а един алигатор ме погледна отстрани, преди да отплува, тъй като гадната ми същност не беше изкусителна за него точно сега. Чувствах се осъден. От него. От звездите. От Риблет. Майната му на Риблет. Този извратен малък предател.
– Гейб? – Изсумтях и той погледна към мен, докато Джералдин говореше с освободените феи.
– Събуди се – каза той с облекчение, скочи в лодката и хвана ръката ми, изпращайки вълна от лечебна енергия през мен.
Въздъхнах, почувствах се моментално по-добре и ми се искаше да се беше появил, преди да повърна пред онзи съдийски алигатор.
– Спечелих ли поне залога? – Попитах.
– Не – каза той и се намръщи. – Джералдин спечели. Ти обаче свали една нимфа и осем дървета, така че…
Въздъхнах, като прокарах ръка по лицето си.
– Това трябваше да бъде моят героичен момент.
– Ще имаш още един шанс – каза той, а очите му блестяха от това знание.
– Знаеше ли, че щях да го направя днес? – Попитах. – Видя ли, че прецаквам това?
– Не, Леон. Ако бях видял, щях да го спра. Ти си толкова много шибан, че е трудно да се предвидиш – въздъхна той.
Усмихнах се.
– Така ти попречихме да ни видиш, когато Лайънъл те имаше.
– Да, има си своите достойнства. Но понякога се притеснявам, че не мога да те защитя така, както другите. – Той стисна ръката ми в знак на загриженост и аз му се усмихнах тъжно.
– Харесва ми, че се опитваш, братко.
– Напълно ли сте приключили с това да бъдете двама сантиментални тюлени на брега на нашето голямо завоевание? – Джералдин се приближи до нас и размаха свитък. – Току-що вербувах много членове на нашия кралски бунт, докато вие двамата се мотаете и давате акъл.
– Да се връщаме. – Гейбриъл се изправи на крака, а очите му за миг се присвиха. – Другите също са имали голям успех с лагерите, в които са попаднали.
– Трябва да има какво да празнуваме тази нощ. – Изпъчи гърдите си Джералдин. – Ако приемем, че Истинските кралици се завърнат с блестящо постижение на гърдите си.
– Гърди. – Засмях се под носа си.
– Не бъди престъпник портокал и не разваляй този най-величествен момент. – Извърна очи към мен Джералдин. – Съдбата отново бие хубавите камбани на триумфа в наше име. – Тя повдигна брадичка и вдигна във въздуха боздугана си. – Победата е наша!
Назад към част 53 Напред към част 55