Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 74

ТАРИК

Бях безкрайно затворен в безсловесен ад от писъци и мъчения, времето се губеше за мен, докато всичко в съществуването ми се фрагментираше. Но усещането за падане изведнъж накара стомаха ми да се свие. Ръцете ми се завъртяха, за да сграбчат разкъсаното наметало, придържащо звяра, който ме беше изтръгнал от мястото ми в света, когато отново се озовах в неговата хватка, но силата му далеч надхвърляше моята.
Той ме захвърли, а скелетното лице на ужасите ме изгледа, докато ме хвърляше по гръб.
Дървените дъски се забиха в гръбнака ми, а това, върху което се намирах, се люлееше бясно, като в ушите ми нахлуваше шумът на бързо движеща се вода.
Много гласове крещяха наоколо, а безсловесните им викове на агония сякаш се впиваха в мен и прорязваха всяка вена в тялото ми.
Примижах в потъмнялото пространство, във въздуха висеше гъста мъгла, всичко се свеждаше до сенки в мъглата, но аз пътувах по реката, а тялото ми се разстилаше върху широк сал.
Направих опит да се изправя, но скелетната фигура притисна тоягата си към гърдите ми, избутвайки ме със сила обратно надолу.
– Ти открадна от мен – гласът му се пропука като счупени клони, думите му раздвижиха въздуха, сякаш го изтръгваше от небето.
Преглътнах, несигурен в това същество и в това, което искаше от мен, но гневът му се стовари върху света със сила, която ме накара да претегля думите си, преди да ги пусна.
– Откраднал? – Попитах.
Тези писъци ставаха все по-силни, гласовете им отекваха в черепа ми, а тялото ми се свиваше под яростната сила на виковете им.
– Аз съм господаря на смъртта – изохка той, наведе се над мен, жезълът му се заби в ребрата ми, под натиска, който упражняваше, се чу пукот, а тези адски очи пламнаха. – Само аз пазя реката между тук и там. Само аз мога да взема душите, предназначени за жътва.
Сега виковете сякаш бяха подходящи да разкъсат кожата ми на две, думите му бяха заглушени от тях, а силата им ме заслепи, когато осъзнах, че идват отвътре, а не отвън. Четирите души, които майка ми беше вкарала в мен по време на зачеването ми.
– Не съм искал това – изсъсках, а гневът си проби път към мен. – Не съм предявявал претенции към собствеността ти. Изобщо не съм имала избор при създаването си.
Жезълът започна да гори на мястото, където беше притиснат към кожата ми, болката от него беше ослепителна, далеч отвъд всяка смъртна рана, която бях претърпял и оцелял.
Гръбнакът ми се изви, ръцете ми се сключиха около жезъла, докато агонията на силата му ме разкъсваше. Капки вода се стичаха по пръстите ми, където го хванах, дървото се плъзгаше между дланите ми, формата му не беше заоблена, а широка и плоска, което ме накара да осъзная, че това е гребло, а не тояга.
Опитах се да заговоря, но гласа ми беше откраднат от мълниите на агонията, които ме разкъсваха, устните ми се отваряха и затваряха за думите, които не идваха, но някак си знаех, че той все пак ги чува.
– Ти не си по замисъла на звездите – изсъска той, забивайки греблото в гърдите ми толкова силно, че още ребра се напукаха под силата му, а сърцебиенето ми беше толкова жалко, че се приближи до тежестта на това безобидно оръжие.
Примигнах срещу него, а истината на тези думи ме разкъса. Не, не бях от звездите, не бях заченат от две смъртни същества, не бях растял месеци наред в утробата на майка, не бях плачещо бебе или спокойно бебе. Бях едновременно нимфа и фея. Имах четири неволни души, привързани към тялото ми, сенки, вплетени в плътта ми, и просто се бях превърнал в това. Нямах име за това, което бях, но бях научил титлата, която другите бяха решили за мен. Чудовище.
Освободих се от греблото и паднах върху сала, който се люшкаше и поклащаше в дивото течение. Покрай нас във водата се носеха тела, чиито бледи и издути от смъртта ръце драпаха по краищата на сала, протягайки се към мен.
Аз на свой ред посегнах към тях, чудейки се дали това е отговора, който търсех, дали смъртта може да ме посрещне по-лесно, отколкото живота някога.
– Не – изръмжа хъркащият череп, а греблото му се вдигна и отново се стовари върху мен. – Забранявам ти да умреш.
Крясъците в мен станаха диви и изведнъж нещо дълбоко в тъканта на всичко, което бях, се счупи, хватката ми върху водната стихия се разпадна на пусто, когато душата, чиято сила неволно бях откраднал, се изтръгна от плътта ми.
Взирах се в полупрозрачния образ на мъртвеца, който се издигаше отвътре в мен, а писъците му най-накрая затихнаха, когато той се остави да се плъзне във водата и бе отнесен със скорост.
– Отказвам ти да преминеш – изсъска скелетното същество, а изгарянето на греблото му ме проряза така, че сякаш щях да се разцепя по шевовете.
Още една крещяща душа беше изтръгната от плътта ми, а хватката ми за земна магия си отиде с нея, преди и тя да се гмурне с главата напред в реката.
– Отказвам ти да влезеш в царството отвъд това. Нека завинаги останеш в лапите на живота, докато всички останали преминават без теб.
Третата душа, която се откъсна от мен, открадна връзката ми с въздушната магия, докато си отиваше, а писъците ѝ заглъхнаха, докато се гмуркаше в реката.
Салът се клатеше и люлееше бясно под нас, заплашвайки всеки момент да ме изхвърли в ледената вода, а зовът на смъртта ставаше все по-силен, докато се спускахме по бързеите и ревът на водопада се приближаваше.
Последната душа беше изтръгната от плътта ми, огънят ми се изчерпа, така че останах напълно празен след магията, която майка ми беше откраднала за мен, задъхан и задушен от скверната истина за всичко, което бях и което никога нямаше да бъда.
– Само Превозвачът може да пожъне душите на починалите – изсъска скелетната фигура, гласът му се разнесе между прогнилите зъби и все пак беше толкова силен, че ме оглуши. – Само аз мога да управлявам този клон на съдбата. Ти завинаги ще платиш за това, че си ме прекръстил, Тарик, сине на гниенето и разрухата. Ти завинаги ще бъдеш всичко и нищо.
– Почакай – помолих аз, хванал греблото му, докато усещах тежестта на думите му, на проклятието, което ми налагаше за акта на моето създаване, за изборите, които бяха направени за мен, а не от мен. – Моля те.
Превозвачът се ухили, надвесен над мен, докато грохотът на водопада ставаше напълно оглушителен. В погледа му нямаше милост, само презрение към мен.
Той ме изрита толкова внезапно, че осъзнах, че падам, едва когато се ударих в ледената вода, крайниците ми бяха оловни, тежестта ми ме повлече към дълбините на реката, докато ръцете на хиляди мъртви души разкъсваха и драскаха по плътта ми.
– Смъртта ще те заобиколи, но никога няма да те завладее – думите на Превозвача потънаха в душата ми и я обагриха в наситено и непроницаемо червено, толкова ярко, че знаех, че никога няма да се отмие.
Тъмнината ме притискаше от всички страни, после изведнъж паднах, ударих се в земята и изкашлях вода, когато се озовах отново в прохода далеч под замъка на баща ми, на пода пред мен се вълнуваше влажната локва, от господаря на смъртта нямаше и следа.
Ръцете ми се разтрепериха, докато ги притисках към студения камък, по върховете на пръстите ми се появиха огнени трептения, а дланта ми бе изцапана от земна магия. Това обаче не беше открадната сила, а моя собствена, магията, която звездите ми бяха дарили в действителност, и докато лежах там, болнав, белязан, прокълнат и сам в залите на този ад, започнах да се смея.
Бях нищо и никой, жив отвъд смъртта, забравен и обещан, а сега… нещо ново.

Назад към част 73                                                      Напред към част 75

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!