Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 75

ТОРИ

Веднага щом се върнахме в академията, Макс принудително отведе Джералдин в стаята си в Дом Вода, за да се възстанови, а аз я стиснах здраво в прегръдките си, преди да и заповядам да тръгне с него и да се наспи добре. Тя се нуждаеше от почивка, а аз сериозно се съмнявах, че през следващите дни щеше да има повече шансове за това.
Погледнах назад към Дариус, който избутваше един от драконовите преобръщачи пред себе си, мъжът сега беше във формата си на фея, напълно гол и с отчаяно изражение на лицето. Той беше единствения оцелял от битката, тялото му все още беше оголено от раните, които му бяхме нанесли.
– Мръсници! – Изплю той. – Мръсотия!
Дариус го избута на колене и вдигна шепа пламъци към главата на мъжа.
– Дай ми една основателна причина да не го направя.
Орион хвана ръката на Дариус, за да го задържи.
– Той може да има информация.
– Тогава ще му одера кожата, докато не разкаже всяка капка от знанието, което има за плановете на баща ми – изсъска Дариус и мъжът се сгърчи, опитвайки се да се отскубне от него.
– Всички вие сте мъртви. Всички сте толкова много мъртви – изръмжа той, закривайки главата си с ръце.
Брат ми се приземи между мен и Дарси, като погледна към драконовия преобръщач със сгънати на гърба му криле и блестящи от знание очи.
– Това не е добре – промърмори той, а лекото помръдване на чертите му ми подсказа, че виденията му все още са болезнени за преживяване.
Дариус изрита мъжа по гръб, удряйки ботуша си в гърдите му. Сърцето ми туптеше в такт с това на съпруга ми, гладът ни за смъртта на тази фея се надигаше във въздуха. Пристъпих напред с намерение, но Гейбриъл улови китката ми с поклащане на главата.
– Кралят ще марширува по тези земи и ще унищожи всички ви! – Изръмжа дракона и Дариус го ритна в главата.
Орион държеше меча си до гърлото му.
– Кога планира това? – Изсъска той.
Дариус отново удари с крак по гърдите на мъжа, което накара дишането ми да се ускори.
– Два дни – изсъска той. – Това е всичко, с което разполагаш. След това всички вие, по-малките мръсници, ще загинете и… – Той изпръхтя, когато Дариус заби брадвата си в гърдите му, после я изтръгна, оставяйки го да умре под него.
– Той можеше да знае повече от това – каза Орион с досада, но Гейбриъл му извика.
– Няма какво повече да ни каже – каза той мрачно. – Но той говори истината, сега я виждам ясно като слънчева светлина. Лайънъл ще доведе армията си пред вратата ни след два дни.
– Тогава ние трябва да тръгнем първи срещу него – каза Дарси яростно и аз кимнах.
– Тръгваме на разсъмване. Разпространете информацията – призовах и Гейбриъл се обърна към нас.
– Ще се погрижа армията ни да бъде подготвена – обеща той, след което се издигна в небето.
Драконът преобръщач умря с последен дрънчащ дъх и сърдечния ми ритъм отново се забави.
Размених тежък поглед с Дарси, като и двете признахме в това споделено мълчание факта, че времето ни е изчерпано. Нашите заговори, интриги, съюзи и вербуване бяха приключили. Тази война нямаше да чака повече и трябваше да се изправим срещу нея с това, което бяхме успели да съберем, а след това просто да се надяваме, че ще е достатъчно.
– Сега е време за сбогуване, нали? – Прошепна тя.
– Не е време за сбогуване. Просто… се увери, че е казано всичко, което трябва да кажеш – казах и аз, също толкова тихо. После я прегърнах, защото обичах сестра си толкова силно, че думите просто не бяха достатъчни, за да го изразя.
Когато Орион се присъедини към нас, Дарси ми се усмихна тъжно, след което го хвана за ръка и го поведе навътре в Плачещата гора в посока към Астероид Плейс. Сет и Кейлъб се гледаха напрегнато, от което ме заболяха гърдите. Все още не бяха имали достатъчно време заедно. Никой от нас не го беше направил. Но вече нямаше за какво да претендираме.
Не можех да понеса да погледна Дариус, да осъзная всичко, което беше той за мен, всичко, което бях пожертвала, за да го направя такъв, и всичко, което беше необходимо, за да извоювам този момент с него. Не и със съзнанието какво може да ни връхлети утре, за да ни отнеме всичко толкова скоро.
Обърнах се от него и се отдалечих през дърветата, насочвайки се към земните пещери, където преди толкова много време, но все още не достатъчно, се учех да владея земна магия за първи път.
Дариус засенчи стъпките ми, докато вървяхме, голяма тежест, която капеше от времето, което минаваше през нас с всяка стъпка, полепваше по кожата ни и се търкаляше от крайниците ни като оловен восък, докато се опитваше да ни вкорени в земята. Но сега вече нямаше спиране, нямаше момент, в който да спрем или да се насладим. Времето се беше обърнало срещу нас и въпреки усилията ни, знаех, че не сме постигнали достатъчно с него.
Шум изпълни дърветата отпред и забелязах голяма група новобранци, които бяха водени по пътеката към остров Б.М.П.Б., където щяха да им бъдат дадени позициите в армията и да бъдат подготвени за битка по най-добрия възможен начин с мимолетното време, което ни оставаше.
Няколко от тях ме забелязаха и извикаха учудено, а похвалите се разбиваха в кожата ми и се разбиваха в ледената стена, която бях изградила около емоциите си, за да мога да ги сдържам. Не успях да предизвикам усмивка на лицето си, но вдигнах ръка към тях, викайки да им благодаря, че са се присъединили към нашата кауза.
Тръгнах през дърветата вдясно от пътеката, Дариус все още беше близо до мен, сянката му се протягаше, за да погали кожата ми, дори и да не гледах към него, съсредоточавайки се напред и отказвайки да се задържам до него.
– Знаех си, че ще ме чакаш – изпъшка женски глас твърде близо до нас и аз се дръпнах от изненада, а ръката ми се премести, за да хване ледения кинжал, който инстинктивно се оформи в дланта ми.
Момичето беше хубаво, тъмната му коса беше прибрана на висока опашка, а лицето му беше грижливо изрисувано по начин, който изглеждаше толкова безсмислен в лицето на войната. Погледът ѝ беше изпълнен с влюбената преданост, с която се бях сблъсквала няколко пъти от страна на новобранците, онази отчаяна нужда да бъдат признати от Истинските кралици, която блестеше в разширените им очи, докато кършеха ръце и се взираха с нескрито страхопочитание в…
Не, тя изобщо не ме гледаше. Тази жена стопроцентово се слюноотделяше по съпруга ми, а от устните ѝ се разнесе тих стон, когато звукът от струяща вода, която се плискаше в сухите листа в краката ни, внезапно изпълни неловката тишина.
– Какво ебаваш ли се? – Казах, отдръпвайки се крачка назад, когато топлата течност се разплиска от подгъва на панталона ѝ и стонът ѝ се превърна в ужас.
– Това е моето проклятие – издиша тя, а ръцете ѝ се преместиха, за да предпазят разкрача ѝ, който беше потъмнял от безпогрешно мокро петно, но нямаше какво да направи, за да прикрие острия мирис на урина, който я заобикаляше сега. – Можем да го преодолеем – настоя тя и направи крачка по-близо до Дариус, който се отдръпна.
Той ме хвана за ръката, придърпвайки ме на крачка зад себе си, и поне веднъж не възразих, че е защитен гадняр. Ако искаше да се справи с тази, тогава можеше да го направи.
– Дойдох, точно както бях обещала във всичките си писма – настоя тя, приближавайки се с една крачка, която ние отново отразихме с крачка назад.
– За какво говориш? – Изръмжа Дариус, като че ли нямаше ни най-малка представа кое е това момиче, но когато тя пристъпи в участъка с по-ярка светлина между дърветата, нещо в лицето ѝ предизвика спомен в мен.
– Ти му изпрати онези голи снимки – изригнах аз. – И косата с твоя аромат.
Жената стисна устни, а от погледа ѝ се разля гняв, тъй като беше принудена да ме погледне за първи път, но също толкова бързо върна фокуса си към Дариус.
– Това съм аз – Синди Лу. Дариус, няма ли да кажеш нещо… – Звукът от още урина, която се стичаше, за да се плисне в листата в краката ѝ, изпълни въздуха и за щастие на психоложката войниците, които придружаваха групата ѝ, пристигнаха да я приберат в този момент.
Тя се разплака, когато я хванаха за ръцете и започнаха да я изтеглят, а името на Дариус се изля от устните ѝ с молба, сякаш си мислеше, че той може да я спаси или нещо подобно.
Погледнах към съпруга си, разтворих устни и отново ги затворих.
– Мисля, че това беше моя преследвачка – каза той леко, сякаш това не беше притеснително.
– Тя се напика – изтъкнах аз, сякаш миризмата на урината ѝ, която все още се носеше от локвата, която беше оставила след себе си, не напомняше достатъчно за това.
– Да. Това беше прецакано – съгласи се той. – Бедната Синтия, обектът на нейната мания очевидно е бил непосилен лично за нея. Не мога да я виня обаче, аз съм шибано неустоим.
– Името и не беше… – Замълчах, несигурна защо изобщо вече се занимавам с него по въпроса за имената и вместо това се обърнах към тази едрогърда глупост. – И ти не си неустоим – съпротивлявах ти се много – добавих.
– Не, бейби, наистина не си се съпротивлявала. Още преди да ми разкъсаш дрехите в Блестящите извори, аз бях навсякъде в мръсните ти фантазии. Ако не те исках също толкова силно в замяна, можеше да свършиш като бедната Санди, обсебена и копнееща отдалеч за остатъка от живота си.
Отблъснах го от себе си с насмешка, отказвайки дори да призная тези глупости, като продължих пътя си към Земните пещери.
– Върви напред, задник – извиках през рамо. – Иначе може да размисля дали да ти дам подаръка.
– Какъв подарък? – Поиска той мигновено, а дългата му крачка го остави отдясно на мен, където го изгледах със знаеща усмивка.
– Ще видиш.
Някъде между подготовката за тази война, съставянето на бойни стратегии и опитите да си осигурим колкото се може повече предимства за предстоящата битка, успях да вмъкна часовете, необходими, за да му направя този подарък, и макар че понякога беше изтощително и вбесяващо, най-накрая го завърших в ранните часове на тази сутрин, след като се измъкнах от леглото му и дойдох тук, за да го направя. В крайна сметка беше сега или никога.
Дариус преметна ръка през раменете ми, държейки ме близо до себе си, и почти можехме да бъдем отново онези безгрижни тийнейджъри, онези, чиито най-големи проблеми бяха изпитите и мачовете в Питбол, драмите във връзката и обикновените глупости. Въздъхнах, като се облегнах на него, придърпвайки тази лъжа близо до себе си през останалата част от разходката ни.
Пещерите бяха охранявани, но никой не ни попита, когато влязохме. Огромното централно пространство беше пълно до пръсване с огнени мечове, които Дарси и аз бяхме помогнали да създадем в подготовка за предстоящата битка, а повтарящият се звън на мечоносците, които работеха в новосъздадената ковачница, за да изработят още оръжия, изпълваше въздуха.
Поведох покрай задименото пространство, насочвайки се към тесните, мрачни коридори отвъд него, потъвайки в тъмнината и оставяйки само Фейлийтите да осветяват пътя ни.
Дариус мълчеше, ръката му все още беше увита около мен, стъпките ни бяха в такт една с друга, докато вървяхме по-навътре в студената мрежа от пещери.
Накрая стигнахме до пещерата, която бях обявила за своя, и отключих магията, която бях оставила над входа ѝ, за да можем да влезем.
Вътре, грижливо подредена върху дървен манекен, се намираше перфектно изработена златна броня. Бях работила с един от ковачите, за да я изработя специално за фигурата на Дариус, и бях използвала техника, която бях открила в книгата за фениксите, за да изкова метала, използвайки пламъците на моя орден.
– Тя е лека – невероятно лека. Едва ли ще разбереш, че я носиш. Но е достатъчно здрава, за да издържи силата на таран, без да се огъне, и има закопчалки, които се освобождават автоматично, ако се наложи да се преместиш. Използвах чисто злато и го подсилих с Феникс…
– Безценна е – въздъхна Дариус, освободи ме и влезе в стаята, а дъхът му секна, когато протегна ръка, за да прокара пръсти по полирания метал, галейки емблемата на Вега, която се намираше в центъра на гръдната плоча, а устните му се разтвориха от възхищение. – Искам да кажа буквално, Рокси, не знам дали някога съм виждал нещо толкова рядко, толкова ценно, толкова…
– Силно мощно за дракон, който трябва да поддържа магията си? – Предложих самодоволно, защото, разбира се, това беше идеята. Да направя нещо толкова ценно, че не само да го защитава в битка, но и да го укрепва. А какъв по-добър начин от това да направя магията му практически неизчерпаема, както моята и тази на Дарси, когато владеехме пламъци?
Дариус се взираше с възхищение в красивата броня, пръстите му се плъзгаха по позлатената повърхност, разглеждаха я парче по парче, забелязвайки всеки детайл.
– Това е… по дяволите, Рокси, кога изобщо си намерила време да…
– Наистина не ми отне толкова много време – казах пренебрежително, макар че това беше лъжа, защото определено бях прекарала часове наред, работейки над това нещо, вливайки магия в него. Отказвах да приема нещо по-малко от съвършенство, исках да е най-доброто, което можеше да бъде, защото щеше да бъде в битка с най-ценното нещо, което притежавах, и не можех да понеса той да бъде изложен на риск.
– Лъжеш – изръмжа той, виждайки ме през пръсти.
– Честно казано, щях да направя още десет, но после реших, че това може да намали стойността и на единствена по рода си, така че просто я сглобих така. Това е подарък, но не е нужно да го превръщаш в някакъв голям романтичен жест или подобни глупости, аз просто…
– Красива, брилянтна, лъжкиня – изръмжа той, обърна се от блестящата броня и хвана челюстта ми в грубата си длан, като ме принуди да погледна в онези тъмни и разрушителни очи, които владееха цялата ми душа. – Престани да се опитваш да омаловажаваш това и го приеми, Рокси. То е напълно изящно, най-ценното нещо, което някога съм виждал, номер едно.
Устните ми се заиграха с усмивка, докато другата му ръка се премести на кръста ми и ме придърпа по-близо.
– Добре. Работих до смърт върху него и съм шибано изтощена от усилията, които ми бяха необходими. Направих го заради теб, защото никога повече няма да те рискувам. Ти притежаваш сърцето ми, Дариус. – Притиснах длан към гърдите му, където пулсът му звучеше в такт с моя. – Не по този начин, а по най-чистия и жизненоважен начин, по който всеки един човек може да го направи. И ще те последвам в смъртта, ако съдбата ни изисква това. Но не смятам да се оставим на смъртта да ни завладее толкова лесно, смятам да живея с теб и да те обичам така неистово през сивата коса и бръчките и люлеещите се столове, заобиколени от стотина големи внучета и всеки прекрасен миг между сега и тогава. Така че това е заповед от твоята кралица, Дариус Вега. Не умирай на това бойно поле. Донеси ми главата на баща си и нека започнем нов живот, като танцуваме върху погребалната му клада.
– Толкова красиво, брутално, насилствено, моя кралице – изръмжа Дариус срещу устните ми, дразнейки ме с целувка, която беше само на един дъх разстояние. – И разбира се, твоето желание е моята най-голяма заповед.
След това ме взе, прихвана устните ми със своите и ме целуна така, сякаш се опитваше да запомни прилягането на устата ми към неговата, сякаш искаше никога повече да не диша друг въздух освен моя, сякаш светът беше наш и всичко, което трябваше да направим, беше да протегнем ръка и да го грабнем в прегръдките си.
Изпаднах в тази целувка, вкусът на езика му срещу моя и обещанието за утрешния ден на устните му бяха единственото нещо, което исках на този свят. А може би това беше лъжа, може би бяхме стигнали толкова далеч, колкото щяхме да стигнем в тази война, и нищо от това нямаше да означава нещо, когато праха се уталожи и войната свърши, а костите ни останеха да се разпиляват по земята в свидетелство за всичко, което можеше да бъде.
Но тази любов между него и мен, тази мощна природна сила, която разтърси звездите и събуди съдбата от съня ѝ, щеше да остави своя белег върху света. Тази земя нямаше да ни забрави, това царство нямаше да ни забрави и отвъд всичко това спомена за нас щеше да остане, както душите ни щяха да останат завинаги обединени. Без значение от коя страна на смъртта ще се озовем в крайна сметка.

Назад към част 74                                                      Напред към част 76

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!