ЛАЙЪНЪЛ
Стоях пред прозореца от магически подсилено стъкло, който обхващаше гледката от тронната ми зала на последния етаж на замъка ми, и гледах към касапницата на бойното поле долу. Удовлетворението се разнесе през мен и устните ми се изкривиха в триумфална усмивка, когато бойните ми машини най-сетне бяха разкрити.
Все пак Вард имаше своите приложения. Мога да призная, че се радвах, че не го бях убил, когато толкова често се изкушавах да го направя – провалът му като прорицател почти се компенсираше от ужасните машинации на ума му.
Съществата, които бе създал в лабораторията си, бяха брутални и груби, но безспорно смъртоносни – което, разбира се, бях открил в ущърб на собствената си армия. Дивата им кръвожадност беше колкото проклятие, толкова и благословия, и бяхме изгубили твърде много феи и чудовища в касапницата, последвала освобождаването им.
В този ден яростта ми беше наистина силна, а яростта ми от загубата на звездата в капан се равняваше само с тази на кралицата ми, която загуби властта си над толкова много сили. Тя беше тежко поразена, а загубата на силата на звездата я остави само със сенките в тялото ѝ. Но те все още бяха жестоки; факт, който бях разбрал, когато изпробвах тази сила, опитвайки се да я подчиня на волята си, за да разбера, че тя все още има предимство, когато се стигне до натиск. Макар че сега поне я държеше под контрол връзката с Пазителя.
Тя беше добро оръжие поне в тази война, но реших, че ще търся начин да се отърва от нея в бъдеще, след като управлението ми бъде напълно осигурено. Щях да го направя с хитрост, както правех с всички останали, които представляваха такова предизвикателство в миналото. Аве Вега и неговата жена-курва бяха доказателство за това.
Погледнах към фланга на армията си, където кралицата ми беше потопена сред легион от нимфи, които ѝ бяха останали верни, след като тя изгуби контрола си над сенките и след това премахна петното си от тях. Броят им беше далеч по-малък, отколкото тя ми беше обещала, когато за пръв път сключихме сделката си. Факт, който тя несъмнено също беше отбелязала. Лавиния не спазваше своята част от сделката ни и докато въртях пръстена, който ме свързваше с нея в брак, се ухилих. Тя дори не беше успяла да ми даде още една сенчеста ръка.
Употребата ѝ наистина се беше изчерпала.
Откъснах поглед от мястото, където знаех, че се крие моята кралица, и с необуздан възторг наблюдавах как бойните машини разпръскват феноменалната си мощ по полето, как кълба от комбинирана елементарна магия разкъсват небето и изхвърлят от него въздушни залпове, преди да се сблъскат тежко с редиците на тези шибани бунтовници.
– Обмислихте ли условията, сир? – Попита ме тихо откъм гърба ми Елис Ригел.
Сковах се от наглостта на дъщерята на безмагичната кучка, която ме беше провалила така грандиозно, че се осмели да се обърне към мен в този момент на победа.
– Казах ти, че няма да предлагам условия – изръмжах аз, а от устните ми се извиваше дим. – Всички, които се борят срещу мен, са подписали смъртните си присъди. Няма да предложа нищо друго освен екзекуция на всеки един от тях.
– Но… – Започна тя и аз се нахвърлих върху нея, а яростта бликаше от всяка пора на тялото ми, докато правех крачка по-близо до единственото елементарно отроче, което глупаво бях допуснал в Съвета си.
Твърдеше, че говори от името на майка си, чийто ум беше толкова объркан от това, което сина ѝ беше направил с нея, че на практика не ми беше от никаква полза. Бях я държал близо до себе си, просто защото името ѝ означава нещо. Или поне преди.
– Ригел – изплюх името от устните си, а слюнката падна на пода в краката ѝ. – Изглежда, че второродните наследници на най-великите родове, които кралството ни може да предложи, са все неспособни, нали? Първо, Ксавие се разкрива като шибан кон, после ти дори не успяваш да заявиш, че имаш втори елемент при пробуждането си. Несъмнено Алтаир и Капела също яростно прикриват недостатъците на вторите си рожби. Кралството ще ми благодари, че съм изтрил имената на всеки от вас от регистрите, след като това приключи. Когато остане само Акрукс, за всички ще е ясно кой заслужава мястото на истинското върховенство.
Ударих я в гръб толкова силно, че тя падна на пода, като дори не успя да извика щит навреме, за да се предпази от удара.
– Жалко – изохках и се отдалечих от нея.
Очаквах с нетърпение да се забавлявам с публична екзекуция, след като всичко приключи, за да отърва кралството от всички останали паразити, преди да го преобразя по свой образ и подобие.
– Ако всички второродни в нашите семейства са неспособни, то това не включва ли и теб, Лайънъл? – Изсъска от позицията си на пода Елис, а аз останах ледено неподвижен и се сковах, докато тези думи ме заливаха и звучаха в ушите ми. – В края на краищата Радклиф беше роденият за власт в твоето поколение. Това означава, че той е бил предопределен за величие, а ти не си нищо друго освен срама, оставен след него.
Завъртях се срещу нея с яростен рев, огън избухна от плътта ми и овъгли стените, пода, тавана. Но когато димът се разсея и останалите ми съветници се показаха прикрити зад дебела стена от магия, на мястото, където беше Елис Ригел, не останаха овъглени кости. Не. Вместо момичето, чиято съдба току-що бе белязана от насилствен край, открих Наследника си да стои на вратата, очите му бяха по-ярки, отколкото някога съм ги виждал, туниката от черна кожа оставяше свирепо мускулестите му ръце голи, разкривайки безброй татуировки, които не бяха там, когато го бях видял за последен път. Татуировки, които изглеждаха изписани с мастило от самата сянка. Сенките му бяха предпазили и него, и Ригелската кучка от взрива на моята сила и прилив на възмущение ме изпълни, докато го гледах.
– Татко – промърмори Тарик, а главата му се поклащаше по онзи бавен, твърде животински начин, който винаги ме караше да го чувствам като хищник, който преценява храната си. Наслаждавах се на този негов поглед, преди да се окаже, че е обърнат към мен.
– Къде беше? – Поисках, отказвайки да се сниша под този поглед, отказвайки да допусна в съзнанието си мисли за нещо друго, освен за пълно господство над него. – Липсваш от няколко дни. Вард те смяташе за мъртъв.
Хвърлих обвинителен поглед към шибания ми кралски ясновидец, който се опитваше да се скрие в тила на другите ми съветници, но го видях. И знаех, че усеща гнева ми.
– Участвах в смъртта – съгласи се Тарик и се приближи, без да има никаква интонация в гласа си, която да ми предложи някакъв отговор за мотивите му.
– Тогава иди и участвай в още – изръмжах аз, като се изправих и вдигнах брадичка, за да мога да се извися над него. Само че не го направих. Той, както и онзи шибан предател Дариус, сега стоеше по-високо от мен, мускулите му също бяха по-големи, прекалено очертани, прекалено шибани. Как се осмели да израсне отвъд мярката на моето собствено превъзходство?
Посочих яростно към бойното поле, а гръмотевичното бумтене на бойните ми машини беше единственият балсам за разяждащата ме ярост, която обитаваше черепа ми.
Тарик не помръдваше и за момент нещо неприятно се уви около сърцето ми и го стисна, принуждавайки дишането ми да е плитко. Това не беше страх. Не изпитвах такива дребни емоции.
– Върви! – Изревах, звука на моя Дракон изгаряше гърлото ми и отекваше от стените.
Тарик остана неестествено неподвижен в продължение на пет преброявания, в които не успях да си поема дъх, после главата му се наклони едва забележимо и той се измъкна от стаята като сянка, която се изплъзва от обсега на слънцето.
В разсейването Елис Ригел беше изчезнала. Нямаше значение, аз щях да сложа край и на нея този ден.
– Къде е Клидиний?! – Изръмжах към останалите си съветници, твърде ядосан, за да ги погледна.
Вместо това се опитах да се успокоя с гледката към бойното поле, където армията ми вече издълбаваше дълбоки пукнатини в редиците на бунтовниците, а вълната се беше обърнала изцяло в моя полза, точно както трябваше да бъде.
– Никой не може да намери звездата, кралю мой – прошепна някакъв кретен и аз оголих зъби пред гледката, докато възприемах тези думи. Нямаше и следа от курвите на Феникса, нито от възкръсналия ми син-предател, и колкото повече време минаваше, без да ги забележа, толкова по-сигурен ставах, че са замислили нещо.
– Продължавай да търсиш – изсъсках, без да се обръщам към тях.
Вместо това се съсредоточих върху гледката отвъд прозореца, великолепната гледка на дупките, издълбани чисто в редиците на бунтовниците от моите брутално красиви машини.
Усмихнах се мрачно.
Така или иначе нямаше да има значение какво планират Вега още дълго време. След броени часове тази война щеше да бъде окончателно спечелена.
Назад към част 83 Напред към част 85