ДАРСИ
– Все още го няма – прошепна Тори тревожно, когато се скрихме зад един от гигантските камъни, а около нас бяха увити заклинания за прикритие, за да не ни виждат.
„Търпение, дъщери на пламъците“ – дълбокият глас на Арктур се разнесе в съзнанието ни, а падналата звезда блестеше между дванадесетте камъка в един дълбок кратер. „Клидиний със сигурност ме е видял да падам.“
– Това трябва да се получи – казах аз, ръката ми намери тази на близначката ми и пръстите ни се стегнаха един в друг.
Тори кимна, вярвайки в мен, и ние отново замълчахме, чакайки, слушайки, надявайки се.
„Най-сетне – въздъхна Арктур и ние се огледахме зад камъка, а сенките се придържаха към нас и ни скриваха от погледа. Там, в небето, беше Клидиний, летящ на бели, блестящи криле в своята форма на Фея. Той се спусна, за да кацне на върха на един от дванайсетте каменни стълба, разглеждайки падналата между тях звезда. Костите ми се разтрепериха от огромната сила, която притежаваше, въздухът беше жив от нея.
Проклех вътрешно, мястото, на което Клидиний се беше приземил, не беше достатъчно близо, за да бъде хванат в нашата примка.
– Арктур? – Клидиний заговори, а в гласа му се долавяше любопитство. – От всички звезди… да открия, че ти си паднал, това е наистина странна вест.
– Време е силата ми да се освободи, предателю на Новус – отговори Арктур. – Освен ако…
– Освен? – Запита Клидиний.
– Докато лежа тук, на земята, която съм наблюдавал безброй векове, се оказвам докоснат от нещо, което никога не бих могъл да предвидя. Нещо, което е пропито с лоши предзнаменования.
– И какво е това? – Настоя Клидиний, като се приближи малко до върха на високия камък, но не достатъчно близо.
– Любопитство – призна Арктур и сърцето ми заби малко по-бързо. – Тази земя е по-красива сега, когато я възприемам от земята. Иска ми се да мога да я изследвам, макар и само за миг.
Клидиний наклони глава, преминавайки в клек, за да наблюдава падналата под него звезда.
– Познавам този копнеж. Това, което търсиш, е онова, за което ме осъди, Арктур. Дали падането те променя, или аз трябва да бъда измамен?
– Измама – издекламира Арктур. – С каква цел сега? Аз съм изхвърлен от небето, влиянието ми там е изчезнало. И при падането си видях това, което ти видя. Страхувам се от тези думи, докато те преминават от мен към теб, но все пак те са истина.
– Хм. – Замисли се Клайдиний и аз се напрегнах да слушам. – Може би ще вземеш тяло? Тогава заедно ти и аз бихме могли да свалим трети от небето. Небесната троица може да бъде изкована още тази нощ.
– Троица? – Гласът на Арктур се разтрепери.
– Да… това е моята цена. Ще ти направя тяло, но първо ще ми се закълнеш във вярност – заповяда Клидиний.
Последва тишина и аз затаих дъх в очакване Арктур да отговори.
– Тогава ела по-близо. Нека връзката бъде изкована – предложи Арктур и Клидиний размаха белите пера на гърба си, като се приземи на ръба на кратера в каменния кръг.
– Сега – изсъсках аз и двете с Тори ударихме длани в каменния стълб, зад който се бяхме скрили, като му придадохме силата си и я забихме дълбоко.
Камъните на гилдията пламнаха от енергия и светлинна струя се разпростря около гигантските камъни в пръстен, образувайки неизбежна примка. Или поне така бяха обещали оракулите.
Клайдиний се взираше в светлинния пръстен, отстъпвайки крачка назад от ръба на кратера, докато пулсът ми се разтърсваше от несигурност. Дали се беше получило? Можеше ли това наистина да спре толкова могъщо същество като него?
– Каква магия е това? – Прошепна Клидиний, а в гласа му се долавяше съмнение.
– Капан – обадих се аз, като се издигнах на крилете си заедно с Тори и го погледнах отгоре.
Клайдиний ни погледна, а в обикновено безстрастния му поглед се появи трептене на тревога.
– Дъщери на пламъците, каквато и магия да владеете, тя не може да задържи звезда.
Той уверено полетя на крилете си, но измина само няколко метра, преди да се блъсне в силовото поле от светлина и да бъде повален на земята.
Той се изправи бързо, хвърляйки поглед към каменния кръг, докато мърмореше, говорейки си сам на себе си. Езикът не можех да разбера, но нещо ми подсказваше, че сега наистина е разтревожен.
Клидиний събра в ръката си кълбо от звезден огън, пламтящите бели пламъци се увеличаваха и нарастваха, преди да ги хвърли към каменния стълб на Близнаците. Подготвих собствения си огън, ако успее да се освободи, и прилив на адреналин заля вените ми. В момента, в който всемогъщата звездна сила се удари в камъка, земята се разтресе, а въздуха се сгъсти, но камъка не се счупи. Нямаше нито пукнатина, нито следа.
Клидиний се взираше точно в това място, после в нас и накрая в Арктур.
– Измама – изръмжа той.
– Жертвата ми ще си струва твоята смърт – каза Арктур, презрението му към тази звезда от Новус беше ясно и аз почувствах вълна от благодарност за това, че той предложи този план, действайки като примамка за нас.
Погледнах към Тори с вълнение и ние полетяхме по-ниско, подготвяйки следващия си ход.
– Какво сега, дъщери на пламъците? – Попита ни Клидиний, следейки ни с очи. – Вашата магия не може да ме задържи за неопределено време.
Беше прав, силата на този кръг имаше граници от това, което бях научила от книгите, които Юджийн беше изпратил от Библиотеката на изгубените. Но можеше да издържи достатъчно дълго.
Изрекох една-единствена дума, която накара света да потръпне от сила, сила толкова огромна, че разтърси центъра на моето същество.
– Либеро.
– Не – изпъшка Клидиний, ръката му се насочи към гърдите, а коленете му се подкосиха, когато падна на земята.
– Думите на силата на Имперската звезда все още са свързани със сърцето ти, Клидиний – каза Тори язвително и злокобна усмивка повдигна устните ми.
– Ти създаде тези думи, свърза ги със същността си и предложи на нашите предци сила чрез използването им, като през цялото време ги проклинаше, че не са спазили изкривеното ти обещание – казах ледено. – И сега те ще бъдат твоето падение.
– Невъзможно – изсъска Клидиний, а очите му се превърнаха в два ярки, бели блясъка на ярост. – Думите бяха изковани от езика ми. Аз ги притежавам, а не вие, слаби създания с крехка смъртност.
Той започна да говори на древен език, все по-бързо и по-бързо, а въздухът затрептя от силата, която вплиташе.
„Бързо – подкани ни Арктур. „Той се опитва да разгадае магията на силните думи.“
– Либеро! – Извика Тори, думата за „освобождаване“ изискваше Клидиний да се подчини на волята ни.
Клидиний се изпъна напред с вик на ярост, а думите му идваха още по-бързо, карайки въздуха да пращи и да пламти от несвята магия.
– Силентиум! – Изкрещях и устните му се затвориха, затискайки го със силната дума, която бяхме научили от дневника на Азриел.
Той ни погледна с ужас, после обърна поглед към пръстта и започна да изписва заклинанието си в калта, като пръстите му се движеха с бясна, неестествена скорост.
– Конгелус – изсъска Тори и крайниците му се сковаха, замръзвайки, след което се свързваха с думата за неподвижност.
Клидиний беше принуден да легне по гръб, загледан в своята разруха с небето зад гърба ни. Две кралици, с ореол от огнени криле, с неговата разруха, изписана върху устните ни.
– Либеро – изкомандвах аз и Клидиний се сви, когато върху кожата му се натрупа сияние.
– Новус предател – изсъска Арктур. – Нека фалшивото ти тяло бъде хвърлено на прах, нека магията ти отново стане чиста, нека се надбягва в покрайнините на света, нека подхранва феите, които бяхме създадени да защитаваме и напътстваме.
Думите на Клидиний се разнесоха през атмосферата, заклинанието му бе произнесено само от ума му, докато се бореше да пречупи силата, която притежавахме. Но беше твърде късно. Времето му беше изтекло.
С кимване от мен към Тори решихме да произнесем последната дума заедно, обединявайки силата си в нея.
– Либеро – заповядахме ние, властта звучеше от гласовете ни, когато заповядвахме на тази звезда да се подчини на волята ни.
Никой не ни се противопостави. Никой не властваше над нас. Никое същество не можеше да ни опровергае.
С изблик на сияйна светлина всичко беше готово. Тялото на Клидиний се разпадна на парчета и се разби на нищо, освен на горящ пламък от най-чиста магия. То се разнесе по земята и небето, забивайки се в мен и моята близначка, карайки ме да се задъхвам от цялата тази всемогъща сила, бореща се да се отдаде на природата. Умът ми беше обхванат от пламъци на познание. Светлина, смърт, живот, безкрайно време. Всичко това се миеше в добродетелната земя и аз вече не можех да усетя Клидиний сред него. Същността му беше изчезнала, тази магия вече не беше негова, а на света.
– Сбогом, дъщери на пламъците. Пожелавам ви късмет във вашата война – каза Арктур, после силата му се присъедини към сбирката и аз се изгубих.
Душата ми се преплете с магията му, а умът ми възприе повече, отколкото можех да обработя наведнъж. Галактики и умиращи слънца, после гори и течаща вода, вятър, който не спираше, огън, който гореше дълбоко в сърцевината на нашата Земя. Животът процъфтяваше във вените ми, тъй като бях свързана с толкова много същества едновременно, а всичко това ме водеше към едно спокойно убежище, което никога не исках да напусна. Видях възхода на света и на самите клетки, от които се състоеше самия живот, после паднах, разбивайки се в твърдата земя на склона на хълма, който гледаше към каменния кръг, с Тори до мен.
Задъхвахме се от току-що преживения поток от сила и смеха се изтръгна от дробовете ни, преди да си спомним за битката, която ни очакваше.
Очите ни се срещнаха и усмивките ни се превърнаха в нещо тъмно и решително, докато се изправяхме на крака.
Тори извади торбичка със звезден прах и нямаше нужда да минават думи помежду ни, за да разберем къде отиваме. Имаше само едно място, към което съдбата ни призоваваше сега.
Беше време да тръгнем на война.
Назад към част 84 Напред към част 86