Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 49

ДАРСИ

Очаквах да умра, а не да се събудя студена и трепереща във влажна, тъмна килия. Очите ми се отвориха и аз изстенах, докато се изтласквах на колене, а сърцето ми се сви, когато открих, че китките ми са вързани със светещи сини магически блокиращи белезници. Фениксът ми лежеше в спящо състояние в мен, а на ръката ми имаше убодена рана от игла, която говореше за потискащото средство, което ми бяха дали.
В общи линии бях прецакана и докато оглеждах влажното пространство – от древните тухли, които се извиваха около мен, до железните решетки пред мен – знаех, че няма изход.
В паника посегнах към гърлото си, но открих, че Имперската звезда като по чудо все още виси там. Лайънъл не знаеше. Той не знае.
– Блу? – Тревожният глас на Орион достигна до мен отвъд стената вдясно и аз се завъртях с надежда, втурвайки се към него. – Будна ли си?
Една от тухлите между килиите ни липсваше, така че можех да видя в неговата. Ръката му се стрелна през дупката и стисна моята, като я издърпа настрани, а устата му се притисна към гърба и. Топлината на устните му беше като огън, който изгаряше студа, полепнал по костите ми. В наши дни рядко усещах студа, винаги можех да използвам феникса си, за да се стопля, и почти бях забравила колко дълбоко може да ме хапе.
Магическият маншет на Орион се удари в моя, когато пръстите ни се сключиха и паниката проряза пътя през гърдите ми. Нямах представа колко време е минало, откакто Лайънъл ни беше заловил, къде се намираме и какво е планирал този гад. А неизвестността беше по-лоша от страха. По-лошо дори от тази тъмница, в която бяхме затворени.
Освободих ръката си, като вместо това погледнах през пролуката и погледът му се срещна с моя.
– Няма да им позволя да те наранят – закле се той, но каквото и да беше планирал Лайънъл за нас, нямаше да можем да се преборим. Без магията и Ордените си можехме да бъдем и смъртни.
– Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, Ланс – издишах безнадеждно.
Той изръмжа и прокара ръка по лицето си, а по чертите му се появи напрежение. Изглеждаше отчаян, изгубен в море от страх, но начинът, по който продължаваше да ме поглежда, ми подсказваше, че страхът не е за самия него.
– Знам, че вече разруших доверието ти – каза той с болка, покриваща гласа му. – Но само защото мислех, че е правилно да го направя. Не бих нарушил обещание към теб, освен ако алтернативата не е по-лоша. Така че когато го направих, бях сигурен, че е така.
Облегнах чело на стената над дупката, като си поех дъх.
– Знам – признах аз.
В някакъв момент през времето, което прекарахме заедно през последните няколко месеца, бях прозряла истината в начина, по който той виждаше нещата. Това не го правеше правилно или по-добро. Но горчивината от това, че ме е изоставил, беше станала по-малко остра. Сега седяхме в подземието на Краля на драконите в очакване на неизбежно ужасната съдба и оставаше толкова много за казване.
Защо още не бяхме мъртви, беше загадка, но може би Лайънъл планираше първо да ни измъчва. Ако е заподозял, че знаем местонахождението на Имперската звезда, може би е преследвал именно това. Но защо не бяхме привързани към някое устройство за мъчения точно сега, ако случаят беше такъв?
Проследих с пръст огърлицата си, а Орион се приближи и ме погледна втренчено.
– Иска ми се да можеш да я използваш – въздъхна той.
– Ще трябва да съм кралица за това – казах тъжно.
– Ти си – изръмжа той и свирепостта в гласа му ме накара да обвия ръката си около Имперската звезда. В нея пулсираше далечно ехо на сила, но нямаше как да отговори на призива ми.
– Винаги си имал толкова много вяра в мен – казах тъжно. – Толкова съм ти благодарна за това.
– Някога щях да се ужася от себе си, ако бях видял в какъв роялист съм се превърнал – засмя се той без чувство за хумор. – Майстор на гилдията на зодиите – подигра се на себе си той. – Няма да съжалявам, когато става дума за това обаче, красавице.
– Все още ли имаш дневника? – Попитах го и той кимна, потупвайки джоба си. Тъй като беше скрит, за да прилича на монета, предположих, че Лайънъл не си е направил труда да го вземе от него. Бързо пъхнах ръката си в джоба, открих там шапката на Диего и ме напусна въздишка на облекчение.
– Дарси, аз…- Той се премести по-близо до стената, протягайки се отново през нея, а аз сплетох пръстите си между неговите, докато сърцето ме болеше. – Ако това е последното ми обещание, моля те, знай, че няма да го наруша. Кълна се, че каквото и да се случи, ще се боря, за да те спася.
Сълзите изгаряха очите ми, докато стисках ръката му по-силно.
– И аз ще се боря за теб – заклех се аз. Точно както преди всички онези месеци. Преди да загубя всичко.
– Знам, че сега това не означава нищо, но ако не го кажа, ще се намразя – каза той, гласът му беше тъмен и груб. Мълчанието се проточи за дълъг миг, докато чаках да продължи. – Обичам те, Блу. Обичах те тогава, обичам те сега, ще те обичам и утре, дори и да ме няма вече на тази земя. Не съществува време, в което да не те обичам.
– Ланс, моля те, не казвай сбогом. – Думите ми заседнаха в гърлото, докато болката се впиваше в сърцевината ми.
– Трябва да го направя – изрева той. – Просто за всеки случай. Толкова много съжалявам за всичко, което ти направих. За нас. Разруших всичко. И знам, че това не може да се поправи. Че направих почти невъзможно да ми се довериш, когато се срещнахме за първи път, а когато най-накрая ми се довери и спечелих сърцето ти, разбих това доверие необратимо.
– Може би винаги е трябвало да бъде така – казах тежко, а гърдите ми се свиха. – Нямаше да имаш достъп до дневника, ако не беше отишъл в затвора. Баща ти е знаел това. Там трябваше да попаднеш, за да получим Имперската звезда.
– Но това ми струваше теб – каза той, тонът му беше изпълнен със загуба и съжаление.
Стиснах ръката му по-силно, докато сълзите се разливаха по бузите ми, приемайки, че трябва да отворя сърцето си за последен път, защото може би никога повече няма да имам възможност да го направя.
– Ланс – казах аз, гласът ми се пречупи, разпадна се. Думите му бяха най-сладката отрова, направена специално, за да ме убие. Изтрих сълзите си и събрах смелост да му кажа това, което трябваше да бъде казано, но тогава до нас достигна звукът от отваряне на вратата и тежки стъпки забиха в тази посока.
Хватката на Орион върху ръката ми се затегна болезнено и аз надникнах през дупката, когато светлината на факла освети килията му, а страхът изтръгна сърцето ми.
Чу се трясък, когато вратата на килията му се отключи и в нея влязоха двама едри мъже, облечени в униформите на Кралската оперативна група.
– Ей, виж, това е шибаната принцеса – изсмя се единият от тях и в гърлото ми се надигна ръмжене. – Отново си на съд, засрамено от властта парче говно – каза другият и се усмихна жестоко. – Залагам на това, че кралят няма да прояви милост. По-добре се сбогувай завинаги, за всеки случай.
Те се нахвърлиха върху Орион, издърпаха го на крака и ръката му беше изтръгната от моята. Той се опита да се бори, нанасяйки яростни удари, но без магия, те бързо вързаха ръцете му с лоза и го повлякоха към вратата. Единият от тях заби кокалчетата си в корема му, което го накара да изхърка, а дишането ми се накъса.
– Чакай! – Изкрещях, докато паниката разкъсваше сърцето ми с остри нокти. – Вземете и мен! Вземете ме с него!
Те започнаха да се смеят, игнорирайки ме, докато Орион обръщаше глава, за да срещне погледа ми с агонизиращо изражение, докато го влачеха.
Започнах да крещя името му със сурово отчаяние, защото имах ужасното, сърцераздирателно усещане, че го виждам за последен път.

Назад към част 48                                                          Напред към част 50

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *