Каролин Пекъм-Зодиакална академия-Обречен трон-книга 6-част 5

ТОРИ

Събудих се рано в меко легло, което ми беше познато и странно едновременно. Имаше болка в гърдите и спомен за сън, който ме преследваше, докато сенките се извиваха и шепнеха под кожата ми.
Борех се да ги изтласкам настрани, докато се опитвах да си спомня съня. Стоях под дъжда на една скала и някой друг беше с мен. Някой, който бе накарал сърцето ми да бие много по-бързо от бавния и равномерен ритъм, който поддържаше сега. Устните ми изтръпнаха от спомена за докосването, което не можех да определя, от вкуса на нещо много по-сладко, отколкото заслужавах…
Сенките се разпиляха нетърпеливо под кожата ми и аз прокарах палец по марката „Овен“ на лявата си предмишница, защото ме сърбеше.
Седнах и се обърнах, за да взема атласа си от нощното шкафче до мен, пръстите ми търсеха номера на Лайънъл, докато желанието да го видя се засилваше в мен, докато стана почти непоносимо. Бях отсъствала от него само две нощи, но едва ли можех да мисля за нещо друго, освен да се върна при него. Как щях да изкарам остатъка от седмицата, преди да го видя отново?
Натиснах набирането на номера и придърпах атласа към ухото си, когато започна да звъни, мускулите ми се напрягаха с всеки изминал миг, а нуждата да бъда по-близо до него нарастваше в мен, докато задържах дъха си и чаках да отговори.
– Какво има, Роксаня? – Изръмжа Лайънъл, гласът му беше груб от съня, сякаш го бях събудила, и когато погледът ми се отклони към слабата светлина на изгряващото слънце зад прозореца, осъзнах, че сигурно съм го направила.
– Липсваше ми – издишах, думите сякаш се образуваха от само себе си на езика ми, а червата ми се изкривиха неприятно за момент, преди силата на сенките в мен да обхване крайниците ми и вместо това да накарат удоволствието да падне по гръбнака ми.
– Кой е това, татко? – Гласът на Клара се чу на заден план, докато Лайънъл мърмореше раздразнено.
– Другата ми любов – обясни той с равен тон, като въздъхна разочаровано, което ме накара да прехапя нервно устните си. – Ще трябва да се научиш да се справяш с апетита, Роксаня. Нямам време да те глезя всеки път, когато те заболи за мен.
– Боли ме за теб, татко – изстена Клара. – Боли ме да те задоволя.
– Мен също – казах малко раздразнително, когато звукът от движението на Клара по леглото изпълни високоговорителя за момент.
– Добре. Тогава ела да ме видиш тази вечер – каза той и накара надеждите ми да се повишат малко, когато Клара започна да мърмори хвалебствия с хрипкав тон, от който кожата ми настръхна. – Имам среща, на която искам да присъстваш до мен. А след това ще трябва да поговорим с пресата.
– Добре – съгласих се моментално.
– О, татко, позволи ми да те оближа като сладолед – молеше Клара и аз стиснах зъби, докато се опитвах да я игнорирам.
– Ела направо след часовете. Ще ти изпратя подробностите – каза ми Лайънъл и накара част от напрежението в крайниците ми да се отпусне.
– Ще го направя – обещах аз.
Клара започна да стене шумно на заден план и палецът ми кацна на екрана, за да прекрати разговора, докато устните ми се отлепяха от гнева. Хвърлих атласа си през стаята, където той се удари в стената, преди да падне на килима, а сенките се изляха от кожата ми, за да ме прегърнат.
Яростният ми изблик се превърна в стон от удоволствие, докато мракът се разпиляваше в мен. Неговата ласка облекчи съзнанието ми и успокои всичко, което ме беше разгневило толкова много. Но той беше и гладен. Сенките обичаха да ми доставят удоволствие, но само докато ги хранех с болка. И докато по гръбнака ми преминаваше тръпка на мрак, пръстите ми се свиваха от желание да направя точно това.
Позволих на сенките да се надигнат в мен, докато покрият всеки сантиметър от плътта ми и дори едва виждах през тях, докато механично навличах униформата, която висеше в гардероба ми. Ръцете ми следваха шаблони, които се бяха вкоренили в паметта ми, без да им обръщам особено внимание, докато разресвах дългата си тъмна коса и нанасях грим на лицето си. Не след дълго бях готова да тръгна на лов за това, което сенките жадуваха.
Спрях до вратата, стенейки под носа си, докато сенките галеха тялото ми, преди да наложа волята си над тях и да ги взема под свой контрол по начина, по който ме беше научила Клара.
Те се отдръпнаха неохотно и аз наблюдавах в огледалото как се плъзгат обратно под кожата ми, докато единствената визуална следа, че изобщо са там, беше скрита в черния пръстен, който обграждаше ирисите ми.
Погледът ми остана забит в този пръстен за дълъг миг, докато ехото на нещо важно се въртеше в паметта ми. Изтръпнах, когато почти усетих целувката на снега по ръцете си, вкусих сълзите по устните си, усетих пробождането на болката директно в сърцето си. Но докато си поемах рязко дъх при почти спомена, сенките трепнаха в гърдите ми и го успокоиха вместо мен.
Намекът за усмивка докосна боядисаните ми в малиново устни и аз дръпнах вратата, като се отправих навън.
Коридорите на Дом Огън бяха тихи поради ранния час и аз слязох безшумно с токчетата си по стълбите към празната обща стая, преди да се спусна по следващите стълби към изхода.
Бутнах вратата и излязох навън в хладната утрин, като почти призовах огнената си магия да ме стопли, преди сенките да лиснат под кожата ми и да отклонят вниманието ми от студа.
Направих няколко крачки, но пронизващо чувство на осъзнатост насочи вниманието ми към още сенки в гърба ми и стиснах юмрук, като посегнах със собствената си власт над тъмната магия да извоювам контрол над заплахата.
Откъм източника на сенките се чу мърморене на неудобство, но собственикът им не направи опит да ги върне под свой контрол и аз бавно се обърнах, за да го погледна.
Изтръпнах, когато погледът ми попадна върху Дариус, който стоеше там в сиви панталони и бял потник. Мускулестите му, татуирани ръце се огъваха от напрежение, а погледът му се напрегна, докато очите му се движеха по мен.
– Рокси – промърмори той и аз се борих да остана безучастна, докато ехото на болката и страха ме пронизваше при звука на това име в устата му.
Но това не беше неясната болка от спомените, които не можех да възприема. Това беше плясъкът на електричество, което се заби в плътта ми и ме изгори отвътре навън. Беше вкусът на овъглена плът върху устните ми и звукът от писъците ми, изпълващ въздуха. Той беше отговорен за това. И дори идеята да се задържа в неговата компания ме караше да се страхувам, че това ще се повтори. Но не можех да му го покажа. Моят крал беше много ясен по този въпрос.
– Защо стоиш тук? – Попитах го, като се принудих да направя крачка по-близо, дори когато си спомних за мириса на горяща плът във въздуха и трябваше да се преборя с желанието да избягам. – Не си мислиш сериозно, че можеш да се промъкнеш до мен, нали?
– Чаках те – отвърна той, а веждите му се смръщиха, сякаш мислеше, че трябва да очаквам това.
Освободих леко хватката си върху сенките му, докато се опитвах да разбера защо е очаквал да бъда тук толкова рано. Но докато се опитвах да го разбера, в мен се надигна друг спомен – как ме принуждаваше да сляза под повърхността на плувния басейн и съживяваше кошмарите ми. И тъмнината в мен се канеше да го накара да си плати за това.
– Защо? – Изрекох, челюстта ми се стегна, докато сенките шепнеха тъмни мисли в ушите ми, подтиквайки ме да поискам отмъщение за нещата, които беше направил, и за цялата болка, за която беше отговорен. Затегнах хватката си върху тях, използвайки ги, за да го нараня.
Устните ми се свиха, когато от устата му се изтръгна проклятие, и гледах как сенките впиват ноктите си в него и се хранят с болката му, изпълвайки ме с чувство на еуфория, което беше напълно пристрастяващо.
Дариус стисна челюстта си и усетих как рязко издърпвам контрола над сенките му, когато той си върна контрола над тях. Очаквах, че ще се нахвърли върху мен, и почерпих от собствената си тъмнина още повече, за да се подготвя да го отблъсна, но вместо това той просто навлезе в личното ми пространство и улови бузата ми в грубата си длан.
– Защото аз няма да се откажа от теб, Рокси. Не ме интересува какво трябва да направя или какво ще ми струва, за да те измъкна обратно от сенките. Няма да спра, докато не станеш отново себе си – грубо се закле той.
За момент просто стоях там, погледът ми обхождаше лицето му, докато сенките пулсираха в плътта ми, и му се усмихнах.
– Мислиш ли, че ще избера да се откажа от властта си над сенките? – Попитах го. – Заради теб?
– Не заради мен. За теб. За сестра ти. За…
Земята под краката ни започна да трепери и аз отблъснах ръката му от бузата си, но направих крачка по-близо до него, като вдигнах брадичката си.
– Мисля, че си останал с впечатлението, че съм някаква девойка в беда, Дариус Акрукс – казах с тих глас, докато сенките трептяха пред очите ми и проблясваха по кожата ми. Дори при споменаването на името му споменът за агонията пулсираше в гърдите ми, но аз задържах сенките по-близо, за да се преборя с усещането. Той не се отдръпна, докато се движех право в личното му пространство, но преглътна силно и погледът ми проследи движението на адамовата му ябълка, която се поклащаше, преди отново да погледна в тъмните му очи. – Но с моя крал имам всичко, което бих могла да искам, и дори повече. Имам власт, любов и свобода. Какво друго мога да желая?
– Ти нямаш любов – изръмжа той, а очите му проблясваха с рептилски прорези, докато Драконът под кожата му също се взираше в мен. – Ти не обичаш това чудовище. Ти обичаш Дарси. Ти обичаш… – Веждите му се смръщиха и той поклати глава. – Аз те обичам. И веднъж ти ми обеща завинаги. Така че, ако трябва…
– Завинаги? – Попитах, а един спомен се промъкна в съзнанието ми, но отново избяга, преди да успея да го разгледам.
Сърцето ми се удари в ребрата при думите му и споменът за горящата ми и овъглена плът, докато крещях в агония, накара жлъчката да се надигне в гърлото ми, а в ушите ми да започне да звъни.
Отдръпнах се от него, когато гласът на моя крал изпълни главата ми. Кого обичаш?
– Обичам краля си – изсъсках, отстъпих назад и се изсмях на мъжа пред мен, който се опитваше да ме последва.
Сенките се надигнаха в мен, за да успокоят болката от мълнията, която ме бе осакатявала отново и отново. Цялата тази болка, цялото това страдание беше по негова вина. Всеки път, когато бях изгаряна от силата на бурята, разкъсвана и подпалвана в сърцето ѝ, беше заради него. Моят крал ме беше излекувал от тази агония и аз нямаше да му позволя да ме трови с лъжите си. Колкото по-дълбоко падах в сенките, толкова по-малко си спомнях за тази болка и толкова повече жадувах за тъмнината.
Дариус направи крачка по-близо до мен, когато изражението падна от лицето ми, а аз свих юмрук, дръпнах сенките в него, докато нахлувах в тях със своите.
– Стойте далеч от мен – предупредих го, докато мускулите му се напрягаха срещу болката, която вкарвах в плътта му.
– Ами ако не го направя? – Изсумтя той.
– Ще го направиш – настоях аз, вкарвайки още сенки в него и карайки го да ругае, докато се бореше да се задържи на краката си през болката от тях.
– Обещах ти завинаги, Рокси – изръмжа той. – И възнамерявам да удържа на думата си.
Погледът ми прескочи между черните пръстени, които обграждаха ирисите му също като моите, и за миг почти привлякох сенките обратно, преди в гърдите ми да отекне болка като мълния.
Със съскане на гняв хвърлих сенките към него достатъчно силно, за да го блъсна в стъклената стена на Дом Огън, после се обърнах и се отдалечих от него, без да кажа нито дума повече.
Изградих около себе си въздушен щит, който беше напълно непробиваем, докато вървях по пътеката, съсредоточавайки се върху усещането за сенките, които се промъкваха под кожата ми и успокояваха болките в плътта ми.
Те вече не бяха гладни, наситили се от болката, която бяха причинили на Дариус, и все пак някак си продължавах да се чувствам неспокойна от това взаимодействие.
Бръкнах в джоба си, пръстите ми се свиха около ръба на атласа, докато обмислях дали да не се обадя отново на краля си, после въздъхнах, като се принудих да го освободя. Щях да го видя тази вечер. Можех да издържа толкова дълго без него. Но дотогава болката в тялото ми само щеше да става все по-належаща.
Преместих се вътре в „Кълбото“ и седнах на една маса в задната част на стаята с един-единствен стол до нея и камина точно пред нея, като исках да попълня магията си, докато се съсредоточа върху задачата си. Все пак имаше само една причина да съм на това място и исках да съм сигурен, че няма да разочаровам краля си, затова щях да прекарам всеки момент в изучаване и усъвършенстване на владеенето на магията си точно както той искаше. Колкото по-силна бях, толкова по-добре можех да го защитя, а това беше единственото нещо, което знаех, че трябва да направя с живота си.
Извадих атласа си от джоба, а погледът ми се плъзна по хороскопа, който се беше появил на него, докато възприемах думите.

Добро утро, Близнаци.

Звездите говорят за твоя ден!

Макар че на моменти може да ви се струва, че сте изгубени в тъмнината, просто си спомнете какво е скъпо на сърцето ви и винаги ще намерите път обратно към себе си. Късметът е благосклонен към онези, които следват собствения си път, но внимавайте – очакват ви капани, ако се оставите да бъдете изкушени да се отклоните от пътя, който сърцето ви желае.

Е, това изглеждаше достатъчно ясно. Трябваше да следвам сърцето си, което означаваше, че трябва да угодя на моя крал. И нямаше нищо, което да ме накара да се отклоня от този път в този или в следващия свят.
Погледнах за момент скрийнсейвъра, който Клара беше запазила за мен на устройството, докато притисках пръсти към знака на Овена, скрит на предмишницата ми под ризата, и въздъхнах. Снимката представляваше позиране на Лайънъл, застанал високо и гордо, със свалена риза, която разкриваше мускулестото му тяло, а в ръката си държеше меч от слънчева стомана, чийто връх беше забит в земята. Зад него изображението го представяше в изумруденозелената му форма на дракон, който се рееше, изпускайки във въздуха изблик на пламъци, които подчертаваха златния цвят на косата му. Затворих очи, за да попия образа, но някак си зад пределите на затворените ми клепачи се оказа, че вместо него си представям златен Дракон.
Намръщих се, докато се опитвах да разбера това, и изведнъж мигът ми на спокойствие беше прекъснат от удар на юмрук по въздушния ми щит.
Очите ми се отвориха и погледнах нагоре, за да открия Джералдин Грус, която удряше с юмрук по щита ми, сякаш беше врата, а в другата си ръка държеше чиния, пълна с багети. Тя се усмихна широко, когато погледът ми се срещна с дълбоките ѝ сини очи, и махна с ръка, преди да посочи чинията с багети, а след това и мен.
Стомахът ми изръмжа, напомняйки ми, че имам нужда от храна, и аз освободих магията, която предпазваше щита ми.
– О, слава богу за малките чудеса, мислех, че може да си дремеш като нарвал през ноември и да си пропуснала маслените ми багети, докато са още пресни от фурната за хляб – изпъшка тя, а аз само я гледах мълчаливо. – Как сте, милейди Тори? Беше дълго и скръбно лято без удоволствието от щастливото ви лице и радостното ви присъствие, което да го подсили. Липсвахте ми нещо хронично. Надявам се, че онзи отвратителен гущер не ви е подложил на твърде много премеждия, докато ви издирвахме? Кълна се, че откакто разбрах, че си отвлечена от онова гнило влечуго, не съм спала и миг, а всеки ден се моля на звездите да те върнат. Цяла нощ си блъсках главата, чудейки се какво би могло да ти помогне да се върнеш към сетивата си, и се замислих дали една маслена багета на сутринта няма да предизвика нещо полезно. – Тя постави подноса с багетите на масата ми, за да може да избърше сълзите от очите си, преди да ме погледне с надежда, сякаш едва сега е осъзнала, че все още не ме е чула да говоря.
– Можеш да си тръгнеш – казах категорично, осъзнавайки, че тя няма да си тръгне, ако не и кажа.
– Мога… мога… искаш да го направя… – Тя ме зяпна, сякаш някак си не бях ясна, докато сълзите в очите и се натрупваха все повече и повече, докато тя стискаше гърдите си, сякаш беше смъртно ранена.
Въздъхнах, размахах пръсти към нея и я отблъснах няколко крачки назад с изблик на въздушна магия.
– Милейди! – Изпъшка тя от ужас, когато отново вдигнах атласа си и отделих внимание на изучаването. Моят крал искаше да съм в тази академия, за да се уча, така че точно това щях да направя. Щях да стана най-силният Пазител, който някога би могъл да си пожелае, тогава може би щях да бъда неговата любимка вместо Клара.
Джералдин продължаваше да бълнува истерично, което ме накара сериозно да се замисля дали да не използвам по-силна проява на магия, за да я накарам да се отдръпне, преди един тъмен глас да прекъсне бълнуването и. Погледнах нагоре и видях Дариус да стои там, потта вече покриваше тялото му, където се виждаше, а дишането му беше по-тежко от обикновено, сякаш беше тичал. Останах безмълвна, докато го възприемах, а в мен отново се раздвижи най-слабото чувство на разпознаване, сякаш сутрешните му занимания трябваше да ме заинтересуват по някаква причина.
– Сега не е моментът, Джералдин – каза Дариус с тон, който не позволяваше спорове, и аз поклатих глава към него, докато се опитвах да разбера какво иска.
Погледът му потъмня, когато ме погледна, и за миг се кълна, че можех да усетя вкуса на болката му, докато сенките се надигнаха в мен, жадни за още от него.
Той постави чаша с кафе пред мен и аз я погледнах като бомба, която трябва да избухне, макар че тя просто си седеше невинно.
– Знам, че все още си там, Рокси – каза той с тих глас, от който косъмчетата по тила ми настръхнаха. – И рано или късно ще измисля как да те спася от това.
Дариус се обърна, без да чака отговора ми, хващайки Джералдин за ръката, когато хлипането и се превърна в истерия и той я насочи през стаята.
Гледах ги как си тръгват, като в мен се надигна най-слабото желание да ги последвам, преди сенките да го потушат и да ме оставят да се отпусна отново на стола си.
Но когато отпих глътка от кафето, което Дариус беше оставил за мен, странно раздвижване изкриви червата ми и за първи път от месеци дори сенките не бяха достатъчни, за да заглушат шепота в ума ми. Но все още не можех да чуя какво се опитва да каже.

Назад към част 4                                                            Напред към част 6

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!