Каролин Пекъм – ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – ОТВЪД ЗАВЕСАТА #8.5 – Част 39

ДАРИУС

Този път разходката до пещерата на Мордра изглеждаше по-дълга, пътят правеше повече завои, а дърветата в гората бяха по-гъсти. Дори златното сияние сякаш се променяше по-бавно, светлината се процеждаше през короната над главата, вместо да се разлива през нея.
Но аз не се забавих. Държах целта си твърдо в ума си, проклинайки това място за усилията, които полагаше, за да ме предпази от това, което исках, и в крайна сметка намерих поляната, където между дърветата се криеше пещерата ѝ.
Влезнах вътре, без да забавям ход, без колебание в стъпките си, докато се промъквах в бърлогата ѝ.
Усещах мъката на Рокси като жив звяр до себе си, болката ѝ от раздялата ни преминаваше в отчаяние, което ме плашеше. Но това само правеше стъпките ми по-твърди, само потвърждаваше защо точно трябва да съм тук и за какво съм дошъл, така че се съсредоточих върху задачата си и устоях на желанието да отида при нея, въпреки колко дълбоко ме болеше да го направя.
– Мислиш, че има свобода в това да се криеш тук долу като червей, който се крие в сянката на кошута? – Обадих се, докато пристъпвах в широкия отвор, където се намираше камъкът, който тя предпочиташе за кацане. – Мислиш ли, че скриването от звездите отрича тяхната сила?
Мордра изсъска гневно, появявайки се зад гърба ми, а пожълтелите ѝ нокти прорязаха въздуха, докато размахваше животинска лапа към мен.
Аз изръмжах в отговор, но ноктите ѝ се плъзнаха през мен, без да имат никакъв контакт с илюзията за тяло, която носех, и тя се промуши покрай мен, като отново се настани на скалата си.
– Виждам, че си пуснал една от отчаяните си куки в живота – изплю тя, ръбовете ѝ се оформиха, после се разтвориха, никакви черти не украсяваха кухия ѝ череп.
– Изправих се срещу съществото, при което ме изпрати, и му избягах, ако това имаш предвид – отвърнах горчиво.
– Трябва да се изправиш пред смъртта си, за да имаш шанс да овладееш смъртта си – засмя се Мордра. – Само когато приемеш истината за това, което си – и което не си – ще можеш отново да претендираш за господство над съдбата си.
– Е, аз се изправих пред смъртността си или пред липсата на такава и излязох с размах. Така че ще ми кажеш ли сега какво трябва да направя, за да се върна в царството на живите? – Поисках.
Миг на изцапани зъби и кръвясали очи. Мордра цъкаше с език.
– Отне ми твърде много време да се науча – промърмори тя. – Твърде дълго, за да разбера какъв е отговорът на тази загадка. А когато го разбрах, не можех да платя цената.
– Каква цена?
– Скръбта изгаря, нали? Тя гние и загнива, а после някак пламва и приема нова форма. Болката се притъпява, а сладостта остава. В това има сила.
– Престани да говориш със загадки и го кажи ясно – изръмжах аз.
– Погледни по-отблизо сладката си кралица. – Щракна с пръсти Мордра и Воалът се разпадна около мен.
Озовах се пред Рокси, която се бореше да се задържи на краката си, нещо ужасно сбъркано с нея, което караше душата ѝ да се плъзга твърде близо до Завесата.
Името ми беше издълбано в ръката ѝ. Кръвта капеше на земята в краката ѝ. Погледнах захвърлената чаша, която явно вече беше използвала, за да се отрови.
– Ебаси, момиченце, ти никога не правиш нещата наполовина, нали? – Въздъхнах, докато тя бъркаше с торбичката със звезден прах в ръцете си.
Душата ѝ просветваше под кожата, една крачка я делеше от смъртта. Приближих се до нея, стиснах бузата ѝ и впих силата си в сърцето на рубинената висулка, която тя винаги носеше за мен.
– Хайде, по-бързо – изръмжах, знаейки, че вече е твърде късно тя да се върне назад. Трябваше да продължи, да доведе нещата докрай.
Нещо крещеше вътре в нея и ми отне миг, за да осъзная, че това е проклетата душа на Дженкинс, заключена в кристала с тигровото око, който все още беше заровен в страната ѝ, горяща от агония, докато той беше принуден да я закотви към живота.
Наведох се и притиснах устата си до тази на Рокси, исках да ме почувства там, подтиквах я да вземе от мен силата, от която се нуждаеше.
Рокси хвърляше звезден прах, докато се навеждаше в целувката, сърцето ѝ диктуваше целта, пръстите ми се сключиха с нейните, но се затвориха в нищото, когато тя бе отблъсната.
Запътих се назад, пещерата на Мордра отново се образува около мен, а назъбените ѝ зъби се оголиха в усмивка.
– Виждаш ли вече? – Прошепна тя. – Намери ли пътя?
– Какъв път? – Отвърнах. – Всичко, което виждам, когато се приближа до завесата, са страданията на хората, които обичам.
– Да, да. Любовта е толкова силна, нали? Тя те приближава, позволява ти да видиш. Понякога можеш да се докоснеш – но защо? Защо?
– Не знам – отвърнах аз.
Отново се препънах назад, Воалът ме блъскаше, преди да стигна до гора от ужаси, дървета с черни листа и бели като кост стволове, които се простираха безкрайно около мен. Липсата на живот на това място беше толкова силна, че ме задушаваше.
Съпругата ми умираше в мръсотията между дърветата, задъхана над локва от собственото си повръщано, тялото ѝ се беше поддало на токсините, които беше погълнала.
Опитваше се да измъкне нещо от джоба си, а гледката как се бори да направи нещо толкова просто, докато танцува на границата на фейсплантацията на собственото си повръщане, ме накара да се пречупя.
От устните ми се изля смях, забавен, горчив, съкрушен. Дори не знаех какво, по дяволите, не ми е наред, но някак си гледката на това, че се е снишила до това в името на това да ме спаси след всичко, през което е преминала, за да стигне дотук, предизвика истерия в гърдите ми.
– Бори се – заповядах аз.
Рокси отново се опита да измъкне нещо от джоба си, душата ѝ се виждаше твърде ясно през кожата.
Най-накрая успя и аз извиках от победата ѝ, когато извади флакон, който сигурно съдържаше необходимата ѝ противоотрова, само за да го пусне в калта, където той бързо се изтърколи от нея.
– Майната ѝ на съдбата – изръмжах аз и се спуснах надолу, за да притисна ръката си към гърба ѝ, докато тя се претърколи на едната си страна, а тялото ѝ вече почти се беше предало напълно. – Хайде, това е само на няколко сантиметра. Можеш да го направиш, бебе.
Рокси започна да се придвижва по земята сантиметър по сантиметър, вече с малко повече от един крак, докато се приближаваше към малкия флакон с отровата на василиска, който щеше да я спаси.
Дженкинс крещеше толкова силно, че дори не можех да доловя сърцебиенето ѝ. Магията, която го свързваше с кристала в страната ѝ, започна да се разпада под натиска на това да я държи далеч от смъртта.
Спуснах се надолу, когато очите ѝ се затвориха, и взех ръката ѝ в моята, а флаконът беше толкова близо до нея.
Стиснах дланта ѝ, призовавайки я да ме почувства, предлагайки ѝ силата, която можех.
– Хайде, красавице. Не си преживяла всички гадости, които животът е хвърлил върху теб, само за да се откажеш тук, на това безжизнено място. Ти си най-силният човек, който някога съм познавал. И това не е твоят край.
Очите ѝ трепнаха под клепачите, пръстът ѝ отново се заби в пръстта, а аз посегнах към флакона с противоотрова, бутнах го с всички сили, насърчавайки го да се търкулна малко. Изкрещях триумфално, когато това стана, срещайки устните ѝ.
Рокси го грабна в устата си, разбивайки малкия флакон между зъбите си, а дозата отрова на василиск се проми в тялото ѝ точно преди то да се откаже от живота.
Дженкинс изръмжа, когато кристалът погълна и последната му сила, принуден да я закотви в живота за последните няколко секунди, от които се нуждаеше, за да види как отровата изчезва от вените ѝ.
Завесата се разкъса за него, когато се освободи от кристала, и той изкрещя докрай, докато се хвърляше през тази врата. Но от тази страна вече не го чакаше задгробен живот. Покривът изкрещя, когато се срещна с остатъците от душата му, и с ослепителна светкавица той беше заличен, цената, платена за магията, която ѝ беше нужна, за да предотврати смъртта, и всички гноясали частици от този кучи син бяха унищожени веднъж завинаги. Ако не друго, той се бе отървал леко.
Погледнах в очите на Рокси, докато тя се люшкаше на ръба на смъртта, устните ѝ се разтвориха в страхопочитание за половин удар на сърцето, преди отворът да се затвори, хвърляйки я обратно към живота, където кристалът с тигровото око падна от кожата ѝ, магията му беше изразходвана.
– Виждаш ли го вече? – Изръмжа Мордра, влажните ѝ устни докоснаха ухото ми и аз се дръпнах, озовавайки се отново в пещерата ѝ.
– Какво виждаш? – Поисках, но тя просто се усмихна с онази счупена зъбата усмивка в отговор.

Назад към част 38                                                       Напред към част 40

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!