Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 13

КЕЙЛЪБ

Звездите се въртяха около нас във вихър, а умът ми се въртеше заедно с тях, докато ни пренасяха през земята и пространството, преди да ни изплюят отново на суровия, брулен от ветровете планински склон.
Съкровището на Лайънъл беше подредено навсякъде около нас, купчините злато искряха на светлината на изгряващото слънце, което сгряваше гърба ми, а аз с невярващо облекчение огледах семейството и приятелите си.
Бяхме в безопасност. Живи.
Шум от гласове привлече вниманието ми нагоре по планината към намиращите се там руини – рушащи се постройки от бледокафяв камък, които надничаха между безкрайно море от шатри, изработени от земна магия, а листата и лозите, които ги изграждаха, се сливаха с тревистата земя около тях.
– Усещам емоциите им оттук – каза Макс и един поглед към него ми подсказа, че вече е възстановил магията си от емоциите на заобикалящите ни хора.
Той улови хода на мислите ми, когато кътниците ми се удължиха, и услужливо протегна китката си, позволявайки ми да пия от него и засищайки болката в гърдите ми.
Опитах се да не мисля за феите, от които бях принуден да се храня покрай онзи разлом, за това колко брутално и дълбоко бях пил. Бях изпуснал най-лошото от природата си и не исках да се движа толкова близо до ръба нито за миг повече.
– Армията на кралиците работи неуморно за създаването на този лагер – въздъхна Джералдин и погледна към тях, докато аз отпусках хватката си върху Макс и се отдръпвах.
– Какво…- Започнах, но Тори ме прекъсна, докато говореше.
– Загубихме битката – каза тя, очите ѝ също бяха насочени към руините, а вятърът отмяташе косата от лицето и я хвърляше зад гърба ѝ. Тя не погледна никого от нас, докато говореше, а в гласа ѝ имаше крехък, болезнен тон, от който сърцето ми се сви в гърдите. Тя беше скрила това от нас досега, искаше да сме тук, преди да ни съобщи тази унищожителна новина, и страхът ме обзе, когато си помислих за всички хора, които познавах и които бяха в „Бъроуз“, когато избухна тази битка.
– Какво се случи? – Помолих, поглеждайки към Макс, чието лице побледня, докато възприемаше емоциите на бунтовниците, които лагеруваха наблизо. Имаше стотици палатки, хиляди, но не достатъчно, за да задържат силата, която бяхме командвали в Бъроуз.
– Сражавахме се упорито, но имаше толкова много нимфи и…- Тори се отдръпна. – Загубихме твърде много хора.
– Моят мил татко и неговата лейди Любов дадоха живота си, за да позволят на армията ни да се оттегли – заяви Джералдин, гласът ѝ се схвана и сълзите се разляха свободно по бузите ѝ, докато смесица от гордост и скръб пресичаше чертите ѝ.
– Майната му, Джери. – Макс я обгърна с ръце в рамките на един миг, а болката, която изпитваше заради тази загуба, се разби в мен, дори когато собствената ми скръб правеше думите невъзможни.
– Каталина – издиша майка ми, ръката ѝ се премести към сърцето, докато татко я хвана за ръка и я стисна силно.
Антония нададе скръбен вой, а Сет и останалата част от семейството им се присъединиха, дори най-малките от кученцата, които едва бяха навършили две години, а болката им оцвети въздуха, докато дробовете ми се свиваха от тежестта на тази декларация. Близнаците Атина и Грейсън се държаха един за друг, а по-малкият ми брат Хадли ги гледаше с болка в изражението.
Но когато отново насочих вниманието си към Тори, тази тежест сякаш се утрои, увеличи се четирикратно, като заплахата от нея ме смаза изцяло, защото тя беше обърнала кухия си поглед към мен и макар че сякаш нямаше думи да каже какво я преследва, аз знаех.
Усещах го. Усещах празнотата в света и отекващата празнота, която никога нямаше да бъде запълнена, широко разтворените ѝ ръце, които ме приканваха да се приближа, и поклатих глава, докато се борех с желанието да се отдръпна.
Изстрелях се към нея, стискайки ръцете ѝ толкова силно, че вероятно я бях наранил, но имах нужда тя да ми каже, че това не е вярно. Имах нужда от някакво друго обяснение за това, че той не е тук сега, за да ни посрещне, за това, че не е дошъл с нея, за да затвори разлома и да спаси жалките ни задници.
– Къде е той? – Поисках, като гласът ми беше толкова силен, че накара всички да ми обърнат внимание.
Зелените очи на Тори плуваха в емоции и аз се вгледах дълбоко в тях, откривайки там само болка и мрак. Загуба и скръб.
– Не – отрекох аз, поклащайки яростно глава, като я пуснах и направих крачка назад, сякаш можех да избягам от отговора, който току-що бях поискала от нея.
От устните на Макс се изтръгна вик, когато усети истината, усети я в емоциите ѝ. Той падна на колене с рев на толкова силна агония, че тя се изтръгна от него и се разби във всички нас, а мъката от нея почти ме събори от краката ми.
– Не – изръмжах отново, пукнатина се разкъса в мен, докато се обръщах от истината в тези зелени очи, обръщах се от приятелите и семейството си, гледайки към лагера, който се простираше нагоре по склона на планината над мен.
Това не беше вярно. Не съществуваше свят, който бих могъл да си представя без той да е в него. Четиримата бяхме кръвно свързани братя, щяхме да си останем такива до края на дните си, който нямаше да дойде скоро.
Сет отново изрева в гърба ми и болката в тази единствена, непрекъсната нота беше като нокти, които разкъсват шибаната ми душа.
– Не – почти го изкрещях, преди да се втурна в бяг, изстрелвайки се далеч от тях със скоростта на дарбите си, докато ускорявах нагоре по хълма и към лагера. Той щеше да е там, да ме чака, с онази самодоволна и нахална усмивка на лицето си, която винаги сякаш се подиграваше със смъртта и опасността, дръзвайки да се опитат да го захапят. Беше непоклатим, непробиваем, абсолютно неразрушимо същество и не исках да чуя друга истина освен тази.
Истрелях се през палатки и тълпи от бунтовници, като отблъсквах феи, когато се изпречваха на пътя ми, и пренебрегвах виковете им на възмущение, докато изричах името му, изисквайки от него да излезе от мястото, където се криеше, и да ми каже, че това е някаква болна шега.
– Дариус! – Изкрещях, а гърлото ми се разкъса от силата на това единствено искане, докато лагерът се размиваше покрай мен толкова бързо, че ми беше трудно дори да се съсредоточа върху лицата, които подминавах. Но нито едно от тях не беше той. Нито едно не притежаваше онази самоувереност, онази арогантност, онова проклето безсмъртно присъствие, което не можеше да бъде откъснато от този свят.
Изстрелях се на една поляна, която беше разположена между високи скали, пред нея се простираше безкрайна гледка към равнините отвъд и широко отвореното небе над нея.
В центъра на това пространство лежаха два ледени ковчега, единият два пъти по-широк от другия, построен, за да побере повече от един човек. Гробници за паднали воини, толкова ценни, че някой ги е донесъл чак дотук, вместо да ги остави на бойното поле с останалите мъртви.
Спрях се в подножието им, без да мога да видя лицата на тези, които лежаха вътре. Не можех да се изправя пред тази горчива истина, въпреки че вече я усещах до дъното на душата си.
Вятърът сякаш плачеше за тази загуба, докато виеше между скалите, обграждащи ковчезите, карайки морето от цветя и вечни огньове, символи на памет и благодарност, които украсяваха пода, да се движи напред-назад в прегръдката на този вятър.
Краката ми започнаха да се движат без мое разрешение, препъвайки се един в друг, докато се приближавах към най-близкия ковчег от неразтопен лед.
Вдигнах трепереща ръка и посегнах към него, като вече изтръпналите ми пръсти се плъзнаха по замръзналия леден блок, докато се приближавах към главата му, към реалността, която се втурваше към мен като товарен влак, а в черепа ми прозвучаха звуци на клаксон, които ме предупреждаваха да бягам, докато аз оставах прикован на място, без да мога да го направя.
Погледът ми най-накрая падна върху лицето на брат ми в този лед, чертите му бяха неподвижни и празни, тялото му – окървавено и изтерзано от битки, бойната му брадва – отстрани, а стиснатата му в юмрук ръка – толкова близо до нея, че сякаш щеше да я протегне и да я вдигне отново. Но не го направи. Никога повече. Дори силата на мощното му тяло не можеше да пречупи този злощастен обрат на съдбата. Животът ми зееше пред мен, лишен от този мъж и всичко, което той беше за мен.
Коленете ми се подкосиха. Ударих се тежко в земята, в гърдите ми се надигна ридание, след което от дробовете ми се изтръгна рев на агония, който се разнесе до самата ми сърцевина и въпреки това с нищо не намали тежестта на болката, която заплашваше да ме смаже.
Отпуснах глава напред, притискайки чело към стъклото от замръзнал лед, което ни разделяше, навеждайки се към мъжа, който притежаваше част от душата ми. Скръб, толкова безкрайна, че дори не можех да я проумея, ме връхлетя от всички страни.
Счупих се под омразното небе, заобиколен от знаци на скръб от непознати хора, които дори никога не бяха познавали красотата и силата на човека, който сега лежеше мъртъв тук. Разпаднах се на хиляди парчета, които знаех, че никога повече няма да се свържат в едно цяло.
Още едно мощно ридание ме задуши, докато впивах пръсти в леда, а голямата ми сила заплашваше да го пропука, сякаш можех да го изтръгна отвътре и да го събудя, да го върна при нас, там, където му беше мястото.
Молех звездите в тиха, безнадеждна мъка да променят тази злокобна съдба. Молех всяка от тях поименно, изброявайки всяко небесно същество и съзвездие, което имаше и най-малка връзка с раждането на Дариус, да промени решението си за смъртта му, но нито една от тях не ме послуша, ако изобщо ме чуваше.
Приближи се шум от крака по тревата, светът се срина около мен, а аз останах на място, без да мога да мисля и да дишам.
Скръбен вой изпълни въздуха, когато Сет се присъедини към мен в моето унищожение. Ударът на коленете му, които се удариха в земята до моите, отекна в тялото ми, но не успях да откъсна очи от безжизненото лице на Дариус в този леден ковчег.
Макс също се присъедини към нас, а отчаяният звук, който се изтръгна от него, бе озвучен от скръбта, която падаше от тялото му на крилете на дарбата му на сирена, издигаше се свободно от него и заливаше целия планински склон, докато той рухна от другата ми страна.
Между нас не преминаха никакви думи, докато коленичихме там, болката ни беше твърде сурова и жестока, за да бъде изразена с думи, тъй като любовта ни към падналия ни брат разбиваше непоправимо всеки един от нас.
Раменете им се притискаха към моите, докато се търсехме един друг в най-мрачния ни час, и през мъглата на раздиращите ме ридания и стягането в гърдите ми, което заплашваше да привлече и мен в прегръдката на смъртта, усетих пламъка на свързващата ни сила.
Магическият водовъртеж, който се сливаше между нас тримата, се извиваше като силна буря, разбиваше се в преградите на кожата ни и ревеше за свобода от болката, която намираше в нас.
Там, където дланта ми се срещна със замръзналата земя под мен, тя намери този отдушник, изливайки се от мен в неоформен порив, сякаш отчаяно искаше да се освободи, а ехото на силата, останало в нас след бягството ни от този разлом, всичко това се изливаше бясно от мен и потъваше в земята под нас.
През поляната до гроба на човека, когото всички обичахме толкова силно, премина тътен и отвъд ледения гроб започна да расте дърво. То се изстрелваше нагоре и нагоре, докато сълзите ни се удряха в почвата и се вливаха в сътворението му, а кората се извиваше и растеше в неестествена и все пак позната форма, докато от земята израстваше легендарният дракон, чието крило се разперваше широко и минаваше над главите ни.
От клоните му поникнаха златни листа, а цветът заблестя под силата на слънцето, което ни огряваше, позлатявайки всяка клонка.
Отдадохме всяка капка от обединената си магия в почвата, телата ни трепереха от прилива на сила, която ни напускаше като вода, която се стича в буренясала канализация.
Дървото растеше и растеше, докато не достигна размерите на огромния звяр, който някога се бе вселил в мъжа, лежащ сега мъртъв в сянката му. Протегнатото крило се извиваше защитно над двата ковчега, а дървеното лице на звяра бе с твърдо и непреклонно изражение, докато бдеше над това най-ценно съкровище.
И там, под крилото на това дървено същество, извито над ковчега от лед, в който се криеше най-страшната истина, с която някой от нас някога се е сблъсквал, ние се пречупихме. Четиримата Небесни наследници вече не бяхме, бъдещето, за което се бяхме подготвяли цял живот, то се изтръгна изпод краката ни, а братството ни се разпадна по най-немислимия начин.
Часове наред стояхме на колене. Безброй часове, в които никой от нас не можеше да намери нито една дума или да събере сили да се изправи от бдението си. Кожата ми беше изтръпнала от натиска на студения ковчег, над който се бях разпаднал, и бях изпълнен с безнадеждност, която се беше вкоренила толкова дълбоко в мен, че вече не можех дори да се накарам да се интересувам от каквото и да било.
Твърди ръце ни обгърнаха, докато звездите се въртяха над нас, а мърморещите гласове на родителите ни прелитаха над мен и отново се отдръпваха, докато ни изтръгваха от скръбта и притискаха лечебна магия в кожата ни.
Облегнах се в прегръдката на майка ми, а ръцете ѝ ме обгръщаха толкова силно, че знаех, че и тя усеща тази агония. Дори не бях сигурен дали съм вървял пеша, или са ме занесли вътре, топлината на огъня размрази замръзналата ми кожа, докато тя ме настаняваше на леглото, което беше отлято на мястото си в стая, която приличаше на всичко друго, но не и на спалня, а каменните стени бяха изрисувани с древни знаци на поклонение.
Не ме интересуваше. Оставих я да придърпа одеялата върху мен и да прокара пръсти през косата ми, като изтръпването, което потъваше под кожата ми, не ми позволяваше дори да ѝ благодаря.
Отдалеч чух как Джералдин шепне сладки думи на тъга на Макс, докато го водеше към друга стая, и мъгливата преса на съня ме заля, а силата на сиренните дарове на Тиберий завладя съзнанието ми.
Не се опитах да го отблъсна, не направих опит да се вкопча в будността, докато болката ме изяждаше и поглъщаше части, които знаех, че никога няма да се върнат.
Едно тяло се удари в леглото до мен, земният аромат на Сет предложи най-малката мярка за утеха, когато се претърколих към него, ръката ми намери неговата, пръстите ни се сплетоха и лицата ни се обърнаха едно към друго върху меките възглавници.
Притиснах челото си до неговото, докато Тиберий ме водеше към съня, и въпреки че светът току-що се беше разпаднал под мен и ме откъсна от безкрайно тъмно небе, се оказах привързан към ръката на Сет, една малка точка светлина сред морето от нещастие.

Назад към част 12                                                               Напред към част 14

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!