Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 24

ЛЕОН

– Гееееейбриъл! – Извиках срещу вятъра. – Гееееейбриъл!
Бурята трещеше във въздуха, докато Данте се бореше да задържи силите си, а дългата ми, гъста грива от руса коса започна да се изправя нагоре от статичното електричество.
Бойното поле беше разкаляна земя от кал и смърт, а тишината, която витаеше над нас, ме накара да потръпна. Страхът беше заплетен възел в гърдите ми и не можех да позволя на ума си да се отдалечи от най-лошия сценарий, че Гейбриъл лежи мъртъв някъде сред труповете. Бяхме го търсили ден и нощ, претърсвайки телата едно след друго, но имаше толкова много за проверка, че това беше безкрайна задача.
Розали водеше вълците от Оскура напред-назад по земята в преместена форма, носовете им бяха долепени до земята, докато се опитваха да усетят някаква следа от него. Останалите от семейството ни копаеха, използвайки земна и въздушна магия, за да изместят колкото се може повече почва и да преровят земята под нас, претърсвайки отчаяно руините на Нора.
Данте и аз бяхме претърсили земята тук горе три пъти и започвах да си мисля, че трябва да се насочим и под земята. Обърнах се към него и го намерих застанал с гръб към мен, с очи, вперени в хоризонта, и напрежение в помръдването на широките му рамене. Той прокара ръка по тъмната си коса и от него прехвърчаха искри електричество, а в кожата му се надигаше драконова ярост.
– Ако беше тук, щеше да ни види. Щеше да ни извика или да остави някакъв знак – каза Данте, докато се движех зад него, а сърцето ми беше тежко като буца олово.
Поставих ръка на рамото му и електричеството потече свободно в тялото ми, карайки ме да изръмжа, но аз го пропъдих, дори когато всичките ми косми се изправиха напълно нагоре, протягайки се към небето.
– Може да е попаднал в капан. Може би не може да стигне до нас, защото му е свършила магията. Може би трябва да започнем да прокарваме тунели, както правят останалите. Не можем да се откажем – настоях аз.
Той се завъртя към мен, изтласквайки ръката ми от себе си, а очите му блестяха като морска буря.
– Никога не бих се отказал от него, брато. A morte e ritorno(До смърт и обратно). Дори и да е мъртъв, ще го върнем при нас и ще му устроим най-великото погребение, което някога е познавала една фея.
Болка ме удари в сърцето, че дори изказа тази мисъл.
– Той не е мъртъв – изръмжах аз, а моят Лъв надигна глава в гърдите ми. Нямаше как да дам гласност на тази възможност. Можеше направо да се прецака и да се зарови в задника на някоя патица.
Паднах на колене, забих ръце в пръстта и започнах да копая. Разполагах само с огнен елемент, но не ми трябваше дру, за да вляза под земята. За Габриел щях да прокопая пътя си до другия край на света.
– Геееейбриъл! – Извиках в дупката, която отварях. Пръстите ми се плъзнаха по нещо твърдо и през калта около него надникна черна коса. Задъхах се, опитвайки се да копая по-дълбоко в земята, в случай че това беше той. – Гейб? Гейб, дръж се!
Разчистих калта и в ръката ми се откърти овъглен череп, от върха на който все още стърчеше черна коса, а останалата част беше изгоряла от огъня.
– Гейбриъл?! – Погледнах в празните очни кухини на черепа, после към черния кичур коса на главата му и го погалих, докато в мен се надигаше скръб. – Ами ако това е Гейб? – Изкрещях и Данте падна в калта до мен, протягайки ръка към черепа.
Не му позволих да го докосне, прегърнах го на гърдите си и го притиснах нежно, докато ридаех.
– Шшш, шшш, имам те, Гейб. Можем да поправим това. Можем да те сглобим отново, пич – обещах аз.
Данте натисна въздушния си елемент в почвата, издълба земята и изкопа останалата част от тялото. След секунди щяхме да разберем истината, щяхме да видим парче от дрехите му, меча му все още доблестно в ръката му. О, човече, просто знаех, че е умрял доблестно.
– Га-ха-ха-ха-ха-ха – извиках аз, търкайки лицето си в черепа, докато сълзите се стичаха по бузите ми. Не можех да кажа довиждане. Той беше един от най-добрите феи, които познавах. Моят крилат приятел, моят ангелски човек.
Данте отлепи тялото на Гейб от земята, слагайки купчината кости, по чиито рамене все още бяха полепнали изпокъсани, обгорели дрехи. Той издърпа парче червен материал, което беше брандирано с герба на Гилдията на драконите, и риданията ми веднага заглъхнаха в гърлото ми.
– Това не е Гейбриъл – потвърди Данте с въздишка на облекчение, преди да осъзная, че прегръщам някакъв гаден, мъртъв изрод.
– Ерх! – Ударих черепа върху една скала, после отново и отново, и отново, като парчетата кост се разбиваха под силата на удара. – Двойно, тройно, четворно умри, дяволски копеле – изръмжах през зъби.
Не спрях, докато черепът не се раздроби на петдесет парчета и от него не остана нищо за унищожаване, но тогава осъзнах, че парче от косата му е залепнало на пръста ми, и с писък разтърсих ръката си.
То се изхлузи от ръката ми, удряйки Данте в лицето и той падна по гръб на задника си с проклятие. Косата се приземи върху коляното му и той изрита крака си, за да я прати да се разпилее върху калта. Изгорих я със светкавица от огън и въздъхнах с облекчение, като едва забележимо избърсах ръцете си в ръкава на Данте.
– Да започнем да копаем – каза мрачно Данте, премести се и разцепи пръстта с въздушния си елемент. Аз използвах силата на огъня, за да втвърдя стените на калния тунел, който той създаваше, и макар че определено не бяхме толкова ефикасни, колкото би бил един земен елементал, напредвахме стабилно, спускайки се в мрака.
Когато бяхме на десет стъпки дълбочина и си прокарвахме добре тунела, хвърлих около нас Фейлийт-светлина, като исках да запазя огнената си стихия, в случай че ни нападнат. Ами ако Лайънъл се върне с още по-голяма армия? Ами ако първата битка беше предварителна битка към по-голяма битка? Битка на съдбата.
– Да побързаме – прошепнах аз.
– Чакай, чу ли това? – Притисна ухото си към калната стена пред нас Данте.
Стомахът ми изръмжа силно и аз притиснах ръка към него.
– Това съм само аз, братко.
– Не, не е това.
Стомахът ми изръмжа още по-силно.
– Почти сигурен съм, че е така. Тази сутрин почти не можах да закуся, толкова се притеснявах за Гейб. Изядох само три сухи багети с масло и желе отгоре и два попчета. И то не от добрите попчета. Бяха без марка, Данте. И нямах никакви зърнени закуски – знаеш колко обичам зърнени закуски.
– Ела тук, Леон – изръмжа той и аз се втурнах напред, като притиснах ухото си към стената и погледнах най-добрия си приятел с надежда, гонеща сърцето ми около гърдите.
Някъде отвъд нея се чу музикално свирене и аз се стъписах.
– Мислиш ли, че това е Гейбриъл? Може би е получил удар по главата и е загубил всякакъв спомен за това кой е бил и сега се идентифицира като птица и ще го намерим там с разперени крила и с кукувичи очи, докато се опитва да общува с нас на птичи език.
– Въображението ти понякога ме плаши – промърмори Данте, след което притисна ръка към стената.
– Идваме, Гейб! – Извиках, след което оформих устните си в О, свирейки му, в случай че това беше всичко, което разбираше сега.
Данте проряза дупка в стената, а аз взривих огнена вихрушка около нея, за да я втвърдя, но трусът, който премина през тавана, ми подсказа, че това място изобщо не е стабилно. Изпратих светлините си пред нас и ние влязохме в малка част от пасажите на бунтовниците, всички пътища нататък вече бяха сринати и навсякъде лежаха отломки.
Свистенето идваше от голяма купчина камъни и аз се стъписах, когато забелязах тънка метална тръба, която стърчеше от нея. Втурнах се напред, паднах на колене и хвърлях тухли и огромни камъни настрани, докато изкопавах Гейб на свобода.
– Идвам, тук съм, имам те, пич. – Разчистих района около тръбата, вятърът от бясното свистене духаше в лицето ми и смръщих нос от странния аромат, идващ от нея. – Какво…
– Dalle stelle(От звездите) – прокле Данте, докато се приближаваше, а аз шокирано се взирах в това, което бях разкрил, като умът ми не беше в състояние да разшифрова облата, оранжево оцветена кожа.
Определено беше част от тяло, някакъв спандекс беше разкъсан около него, а сребърната тръба беше притисната между нещо, което приличаше на…
– Това гол задник ли е? – Прошепна Данте, потвърждавайки най-лошите ми страхове, докато тръбата продължаваше да свири, а изхвърленият от нея въздух нахлуваше в устата ми.
– Ах! – Отдръпнах се назад, изплюх се на земята и избърсах езика си отново и отново в ръкава си. – Защо в тази купчина камъни има свирещ задник?!
Вдигнах един камък и се хвърлих към него, за да го убия заради ароматизирания въздух, чийто вкус никога нямаше да забравя. Данте ме отблъсна, като използва въздушния си елемент и разкри човека в скалите.
Той беше на колене, с вдигнат задник и почти гол, освен спандекса, който беше увит около члена и топките му.
– Ще те убия, чудовище, свирещо с задника! – Тръгнах напред, но Данте ме отблъсна отново, като ме погледна в очите.
– Той е на наша страна, брато. Това е Брайън Уошър.
– Не ме интересува кой е той, задникът му свири в устата ми – изръмжах аз.
– Може да е видял Гейбриъл – изсъска Данте, а аз стиснах зъби, борейки се с огъня в мен и кимнах твърдо, като се предадох. Но ако той не си е мислил, че за това ще пазя злоба до края на времето, значи изобщо не ме е познавал.
– Помощ – промърмори Уошър, все така в същата неудобна позиция на колене, по тялото му личаха рани и синини, задникът беше насочен към нас, сякаш искаше да привлече вниманието ми.
Данте се смили над него, наведе се и притисна ръка към рамото му, за да го излекува.
Уошър започна да свива бедрата си, поклащайки се напред-назад, карайки дупето да свири спорадично.
– Какво, по дяволите, е това? – Посочих тръбата и Уошър най-сетне се отлепи от земята, протягайки ръка назад, за да я изтръгне от дупката на задника си. – Магията ми свърши, разбираш ли? Но намерих тази мъничка тръбичка сред отломките, а не можех да достигна до устата си, за да издам шум с нея, за да привлека внимание по този начин. Затова направих това, което всеки отчаян човек би направил, и…
– Защо просто не извикахте за помощ? – Поисках.
– Това е далеч по-малко ефективно. Аз съм добре обучен в оцеляването едно- о- едно. Сега. – Той протегна ръка към Данте. – Трябва да стисна ръцете на моите спасители. Господи, ти си наперен мъж… о – знам кой си.
– Данте Оскура – каза Данте и за кратко му подаде ръка. – Трябва да знаем какво си видял тук долу. Търсим някого.
– Разбира се – каза Уошър, протягайки ръка към мен, а аз му изсъсках като озверяла котка.
Той постави ръце на бедрата си, поклащайки се от страна на страна, докато се изнизваше. Погледът ми се плъзна надолу към спидито му и вдишах рязко, когато забелязах гладка, восъчна топка, която висеше от едната му страна.
– И така, видяхте ли някой друг тук долу? – Подкани го Данте.
Дръпнах го за ръкава, опитвайки се да привлека вниманието му и да го насоча към топката, която ме гледаше право в очите.
– Данте – прошепнах едва доловимо.
– Ооо, да – каза Уошър с войнствен тон. – Видях самия човек. Големият, надут Господар на драконите, онзи фалшив крал. Вече бях тук, сред развалините, нокаутиран от всички онези непослушни камъни, които бяха паднали върху главата ми. Но когато се събудих, чух един ужасен, ужасен глас.
– Какво каза той? – Попита Данте, докато се опитвах да дам на загорелия, кожен пич пред мен да разбере, че лъскавата му топка се мотае с нас.
Уошър обаче сякаш не долови изразителните ми движения на очите, а продължи с разказа си.
– Той каза: „Незаконороденият син на мъртвата кралица и изглежда, че е изчерпал цялата си магия“ – предаде зловещо Уошър и погледът ми най-сетне се откъсна от топката към лицето му.
– Гейб – изпъшках аз, споделяйки с Данте поглед, изпълнен със страх. – Какво се случи след това?
– Ами, моето момче, той каза нещо, че има нужда от нов прорицател, после имаше малко кафул, блесна звезден прах и мисля, че кралят взе в плен който и да беше беднякът.
– Това беше нашият Гейбриъл – казах отчаяно аз.
– Не – изръмжа Данте, от тялото му избухна електричество и аз инстинктивно отстъпих назад, докато Уошър получи удар в гърдите, който го прати да лети по задник, а краката му се разтвориха широко и се гърчеха под напора на силата му.
– Гейбриъл? Като Гейбриъл Нокс? – Запъна се Уошър. – Искаш да кажеш, че е бил син на Мериса? Че е полубрат на близначките Вега?
– Да, да – казах аз и Данте ме заобиколи:
– Това беше тайна, Леон.
– Ооо – казах аз с виновно осъзнаване. – Е, все още е тайна, нали, братче? – Погледнах към Уошър. – Или ще ти разбия яйцата с чук. Яйца, които може би са по-достъпни, отколкото дори осъзнаваш.
– Разбира се. Тържествено ще се закълна, че никога няма да изрека истината – обеща Уошър и протегна ръка за сключване на сделката, но аз се намръщих. Данте пое куршума, придвижвайки се напред и давайки заедно с него обещанието на звездата.
– Хайде, Данте, трябва да кажем на останалите. – Втурнах се към приятеля си Дракон, като го повлякох за ризата към носа си. – Трябва да тръгнем след Гейб. Трябва да го спасим.
Лицето на Данте побледня от ужас.
– Да съберем всички и да се върнем при бунтовниците.
Кимнах, яростта ме обзе и накара звяра в мен да се изправи на крака. Никой не беше отвлякъл член на семейството ни и не се беше измъкнал от отговорност. Бях израснал в най-суровия град в Солария, бях преживял битки между банди, психотични, жадни за власт феи, които се опитваха да управляват моя живот и живота на всички останали, и нямаше да позволя на един дребен дракон да открадне моя Гейб и да живее, за да разказва за това.

Назад към част 23                                                          Напред към част 25

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!