ДЖЪСТИН
Изчерпването ме държеше здраво в юмрука си, но на мен не ми пукаше, вече нямаше значение, защото бях успял! Един облак висеше пред мен, над мен най-сетне, последните листа от изтръпналата ми торбичка и капките вода от колбата ми подплатиха стенещия ми стомах, дарявайки ме с докосване до магията за бягството ми.
Бях мъртвец, шепнещ прощално към звездите и отвъдното, докато очаквах края си, очаквайки малката искра, която ме държеше нависоко, скоро да изгасне и да отбележи спускането ми в очакващите ме сонди на съществата отдолу.
Но моето спасение се бе издигнало над хоризонта и тъмният дъждовен облак там ме призова с крива усмивка и обещание за свобода. В дълбините на тези облаци можех да ги изгубя, да се скрия от смъртоносните сонди и да живея, за да се боря още един ден, щом стигна до някое далечно убежище.
Изритах с крака, сякаш тичах през самия въздух, после набързо затегнах ремъците около себе си, достатъчно силно, за да накарам кожата ми да изтръпне от иглички, но пренебрегнах усещането и решително се наведех към онзи облак.
Разля се див смях, когато първите сиви пипала се допряха до мен, и аз хвърлих последен поглед към нимфите, които ме преследваха, заплаших ги с юмрук и извиках.
– Тази вечер няма да пирувате с моите пламъци, измамници! Така че вземете това и си го напъхайте в задника!
Бузите ми почервеняха от нецензурните думи, които се изтръгнаха от устните ми, но това беше така – грубиянът в мен се събуди и се освободи, за да го види целият свят.
Вятърът се надигна в гърба ми и аз бързо се хвърлих напред, като вкарах още малко магия в пламъка над главата си, така че горещият въздух ме накара да се издигна в корема на облака, изгубен за нимфите долу и най-накрая в безопасност.
По бузите ми се образуваха водни капки, които се сгъстяваха върху кожата ми, и аз отворих широко уста, облизвайки самия въздух, за да се напия.
Беше дълга, тежка седмица. Но ето че аз бях Джъстин Мастърс, господарят на нимфите, а сега и капитан на „Облачен крайцер“. Може би някой щеше да напише бард за дръзкото ми бягство след завръщането ми. Може би моята скъпа Груси щеше да е тази, която щеше да изплете сонета.
Нещо в гърдите ми се сви, докато обмислях това, а умът ми се върна към онова напоено с кръв бойно поле, към моята кралица, която ме хвърли нагоре и остана да се бие сама, след като всички останали около нас бяха загубени.
Изглеждаше ми толкова безнадеждно, но бях видял огъня, който гореше в очите ѝ, бях видял яростта и решителността и не можех да повярвам, че такава свирепа сила можеше да се потроши.
Моите кралици бяха някъде там. И щях да се върна при тях веднага щом успеех да се измъкна отвъд този облак и намерех начин да се върна към цивилизацията.
Първият час в корема на облака мина достатъчно бързо, жаждата ми накрая бе утолена от капките дъжд, които успях да открадна от него, а дрехите ми бавно се пропиваха, докато дори костите ми натежаха от студа.
Но дори това не успя да помрачи настроението ми. Не, господине.
Още два часа се проточиха, тръпките, които пронизваха тялото ми, се засилваха до болка, зъбите ми тракаха и тракаха, сякаш свиреха собствена мелодия, докато накрая трябваше да се предам.
Поех си успокояващ дъх и прогоних пламъка, който толкова дълго време гореше над главата ми и ме държеше на височина и жив в този спасителен парашут, докато аз се носех безнадеждно над морето от смърт.
Започнах да се спускам мигновено, а парашутът ми беше блъскан от вятъра, който водеше облака по небето и ме тласкаше на север.
Дебелият слой облаци изтъняваше под мен, земята ме викаше, докато аз падах все по-ниско и по-ниско, последната ми енергия изтичаше, докато се държах в съзнание с чиста сила на волята. Може би щях да намеря топло легло, на което да си почина, след като се приземя. Може би някоя мила фея ще предложи помощ на току-що завърнал се от войната човек, който се нуждае от благотворителна подкрепа.
Най-сетне се гмурнах под облака, поех си дъх през все още тракащите си зъби и погледнах тучния зелен пейзаж под мен.
По време на престоя си в облака бях прекосил една гора, а в далечината се извисяваше планина, която привлече погледа ми.
Познавах тази планина, бях я изучавал в клуба по хранене и дори бях ходил до нея на експедиция за събиране на храна с моите приятели по хранене. Там имаше руини на стар храм, посветен на поклонението на планетите и отвъд тях. Планината Лира.
Там можех да намеря подслон, може би да намеря някакъв апетитен лишей за храна и да си почина малко, преди да тръгна на поход, за да се върна при моите кралици.
Най-сетне късметът ми се променяше, и то точно навреме, след като магията ми беше изчезнала и завръщането ми на земята беше неизбежно.
Но тъкмо когато започнах да се отдавам на сладкия и здравословен зов на земята под мен, погледът ми премина отвъд покрайнините на гората и един писък, направо от кошмарите ми, прониза сърцето ми като копие от ужас.
Не.
Очите ми се разшириха от ужас, когато погледнах надолу и открих, че нимфите се изсипват изпод дърветата в краката ми, а дивите им викове и бурни желания, които оцветяваха въздуха около мен, докато не се задуших от него.
Не знаех дали по някакъв начин са успели да ме проследят през облаците, дали са следвали посоката на вятъра или просто са имали късмет, но сега това нямаше значение.
Бях напълно изчерпал магията си, не ми беше останала дори частица от нея, която да запали пламък, който да ме отнесе отново в небето. Нищо не ми беше останало. Нищо, освен кураж и порив, и когато отново откъснах очи от тях към планинския склон, установих, че се гмуркам в тези познати части.
Изглеждаше сякаш съдбата ми е отредила да се изправя пред този път. И ако това беше така, тогава щях да го направя на два крака с меч в ръка.
Протегнах ръка нагоре и дръпнах за лианата, закрепваща дясната страна на парашута над мен, принуждавайки нещото да ме обърне към онези руини, където старите феи бяха почитали слънцето в цялата му слава. Това беше също толкова добро място за последен отпор, а с малко късмет можех да си намеря тясно място, където да поставя краката си и да ги принудя да се изправят един по един срещу мен.
Не си правех илюзии за начина, по който ще се обърне съдбата ми пред лицето на толкова много врагове, но се стремях да взема със себе си колкото се може повече от тях.
Нимфите отново изреваха в знак на гладна победа, а аз почти си изцапах гащите.
И така, това беше всичко. Съдбата беше повикала душата ми. Какъв подъл край да преживея.
Назад към част 24 Напред към част 26