Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 46

ДЖЕРАЛДИН

 

– Гандърджиите се отправят на изток, гъските се отправят на изток – промълвих аз, а устните ми бяха тежки като две кравешки звънчета, кацнали на лицето ми.
– Джери, ти бълнуваш – каза нежно моето момче Макси. – Добре ли си?
От него в кокалчетата ми потече сипкава лечебна магия, а аз се разплаках, без да мога да отворя очи и да се изправя пред скръбния свят отвъд. Той ме носеше някъде далеч от моята дама, когато тя имаше най-голяма нужда от мен, но бях чула Тори да го насърчава така, така че коя бях аз, за да противореча на думите на една от моите кралици?
– Не може да бъде – изстенах, като преметнах ръка през очите си, докато висях в ръцете му вяла като минога. – Бедната, сладка, весела Дарси е попаднала в капана на тези гадни същества. И нейният бдителен, лоялен, озъбен „пиар“ също.
– Ще се справим – обеща ми той, опитвайки се да притисне в мен дарбите си на сирена, но аз се мятах и мятах като търкалящ се тюлен.
– Не смей да се промъкваш в гърдите ми като крадец през нощта, за да отмъкнеш неволите ми. Ще ги усетя в пълнота и ще падна в мизерните им ями, ако трябва! – Изкрещях.
Хлъзгавата ми сьомга въздъхна и усетих как въздухът се затопли, докато се движехме навътре в някакво място, което не исках да виждам.
Звукът на стражите, които се опитваха да го спрат да се изкачи в горните нива на прекрасния замък, ме накара да махна с ръка към тях.
– Той е моят жребец. Позволете му да премине – наредих аз и Макс измърмори нещо, което не долових, докато се отправяше натам.
– Ще трябва да ми кажеш пътя. Никога досега не си ме канила в стаята си – каза той, като в изказа му се долавяше горчивина.
– О, скъпа моя, ангелска аншоа, понякога забравям каква деликатна маргаритка си.
Отметнах ръка от лицето си, отворих най-сетне очи и му посочих насам-натам, докато стигнахме до подножието на вратата ми.
– Не съм деликатен – изръмжа той с онзи свой груб тон, който докара лейди Петуния до бяс.
Измъкнах се от ръцете му и разтворих вратата, влизайки в скромната си стая, която беше отдадена предимно на моите печени изделия. Дълга дървена маса стоеше до стената по цялата дължина на помещението, а отвъд нея стоеше единичното ми легло с прилепнало по него просто бяло спално бельо. Повечето от масата беше заета от багети в различните им форми, но имаше и сладкиши, както и други печива, подходящи за кралска уста.
– Знаеш ли, малко е кофти ход да ми отказваш храна, когато имаш толкова много. – Той не влезе в спалнята ми, като опря рамо на рамката на вратата и си придаде прасешко грухтящо изражение.
– О, пиш, пиш. – Махнах с ръка на мърморенето му, премествайки се към малката плетена кошничка, която бях приготвила още тази сутрин, покрита с кърпа, в чийто памук беше зашита сьомга. Бях я ушила сама, като използвах игла от най-финото сребро, което можех да измайсторя със земния си елемент. Разтворих кърпата и му предложих кошницата с размах, разкривайки различните кроасани и pain au chocolat, които бях изпекла във формата на всичките му любими морски същества.
Устата му се отвори, забита като на акула чук, която е загубила чука си.
– За мен ли са?
– Ами за кого другиго? За кюфтето от треска? – Пристъпих напред и ги пъхнах в ръцете му, а в очите му се появи хищен блясък. Изглежда, моят прекрасен омар беше засегнат от закачалка и оттук нататък нямаше да го забравя.
– Тези са ми любимите – каза той, вече целият покорен като укротен морски лъв, докато вадеше от кошницата един pain au chocolat.
– Разбира се, че са. Мислиш ли, че не съм забелязала как се тъпчеш с тези два вида сладкиши? Приличаш на фладиуак с парапет. – Засмях се малко, но после си спомних, че моята лейди Дарси е пленница на куц гущер и неговата тролка сянка. След това си спомних за великолепната форма на Анджелика, посечена от онази грозна червейка Милдред, и отмъщението извика името ми като блуждаеща воля.
О, горко ми и аз съм горка.
Заплаках, като оставих нещастието си да изпълни въздуха и хвърлих солените сълзи от очите си в чашата на нощното ми шкафче.
– Джери… – Каза тъжно Макс и остави вратата да се затвори, докато се придвижваше в стаята, поставяйки скъпоценните си сладкиши и избирайки мен вместо тях. О, какъв избор, защото аз не бях нито толкова ронлива, нито толкова сладка като pain au chocolat.
Той легна на леглото по гръб, а аз се отдръпнах от него, двамата едва се побирахме на матрака, но той направи така, че да ме придърпа обратно в тези свои гаргантюански мускули. Той беше наистина, наистина чудесен екземпляр на Фея. Голям като вол и вероятно също толкова мъжествен. О, велики звезди горе, защо трябваше да е наследник?
Подсмърчах и подсмърчах, извивах се обратно в ръцете му и стигах зад гърба си, за да стисна врата му.
– Тежките съдби ни сполетяват, сякаш седим под щедро ябълково дърво със страшни съдби, всяка от които пада надолу, пълна с гнилоч и червеи, вместо със сладкия нектар, за който жадуваме. Обречени ли сме, Макси? Можем ли да избягаме от това гниещо дърво и да намерим друго
където ябълките растат пухкави и зрели, където слънцето грее върху листата му и ни къпе в окриляващата си светлина?
– Надявам се – каза той мрачно. – Трудно е да го видя. Сякаш звездите са ни ядосани.
– Но какво сме направили, за да предизвикаме гнева им? – Изхлипах като жадна жаба без езерце. – Някога, преди години, вярвах, че звездите не са пристрастни в своите случки. Но ако не са, защо тогава да даряват с голямо богатство един отвратителен гущер, който се опитва да тероризира Солария и всички нейни добродетелни феи?
– Не знам – въздъхна моят сладък саламандър. – Може би всичко, което интересува звездите, е властта.
– Но ако беше така, тогава моите дами със сигурност щяха да бъдат обект на техните щедрости – казах аз, а отговорът беше скрит, сякаш беше залепнал за основата на барака върху корпуса на лодката.
– Мога да кажа на баща ми, че не можем да се срещнем с него за вечеря днес – предложи Макс.
– Не, не мога да лежа тук като подгизнала слива цял следобед и надвечер, трябва да стана и да се срещна със съветника, който те е отгледал. Но първо трябва да се върна при моята дама и да я помоля за прошка, че я изоставих в момент на крайна нужда. През този ден бях отвратителен слуга и трябва да понеса цената на своята некадърност още сега. – Изскочих от леглото, хвърлих в ръката си лозов камшик, разкъсах ризата си и зашлевих голия си гръб.
– Джери! – Излая Макс, скочи и се опита да ме хване, но аз бях пъргава като непокорно листо в ураган, танцувах насам-натам, докато удрях по гърба си, избягвайки го.
Той хвърли порив на въздуха, грабна ме в него и притисна ръцете ми отстрани, докато се приближаваше към мен, приличайки на легендарен воин от Рагун.
Той улови бузата ми в дланта си, очите му бяха вихрена океанска буря и гърбът ми се удари в стената, докато ме улавяше като рак в мрежа. О, да бъда негово ракообразено…
Моята лейди Петуния разцъфна като цвете през юни, а очите му се потопиха в огромните ми гърди, които се напрягаха в
тъмнозеления корсет, който бях изплела от коприната на росен.
– Не можеш да ме гледаш така и да не очакваш да се гмурнеш дълбоко в моите дамски води – изпъшках аз. – Отвърни очите си или изпълни обетите, които блестят в тях като звездата, на която си кръстен, Макс Ригел.
– Това код за „моля те, чукай ме“ ли е? – Той се усмихна и, милостиви, тази усмивка беше планина, която исках да изкача, да заровя знамето си в нейния връх и да я обявя за своя.
– Не бих могла да бъда по-ясна – изпъшках. – Заведи ме в шкафчето на Дейви Джоунс и разграби сандъка ми със съкровища с морската си краставица.
Той сръчно разкопча корсета ми, пищните ми гърди изскочиха на свобода и той спусна уста, за да поиска едно от зърната ми между сочните си устни. Изкрещях като смок на цигулка, ръцете ми се впиха в тази негова тъмна, къса коса, преди да загребат по линията на гърба му. Не можех да опиша с думи как ме караше да се чувствам този сваин, защото сякаш все още нямаше думи, които да назоват тези емоции.
Дръпнах го здраво за косата, принуждавайки устата му да се отдели от розовата ми пъпка, а той ме погледна с предложение в очите, предложение за всичко, което някога можех да мечтая да бъде представено на моята лейди Петуния.
– Развращавай ме като рицар от армията на Естербърн. Превземи ме като замъка Норингтън и потопи оръжието си в рова ми – изпъшках аз.
Макс ме вдигна, сякаш не тежах повече от лютиче, макар че бях пухкава, цялата в мускули и извивки, и ме метна на леглото, като изтръгна гащите от моята лейди Петуния. Лежах гола пред него, а от очите му лъхаше плътскост, докато пълзеше по мен, опитвайки се да ме притисне, сякаш бях чаена лъжичка на подноса му за чай. Но аз бях майсторът на чая в тази игра и беше по-добре той да го научи бързо.
С едно „Хи-хи-хи!“ Преметнах крак през бедрото му и го принудих да се претърколи под мен, като улових китките му и ги навих около кръста си. Слях ги с лед към основата на собствения си гръбнак, след което замразих и глезените му към леглото.
– Джери – изпъшка той, борейки се като костенурка в опашка.
Свалих панталоните му и потънах върху Дългия Шърман, заглушавайки оплакванията му, стоновете му изпълваха въздуха и се смесваха като коктейл с моите собствени, поддаващи се на удоволствията на моята петуня. Намокрих ръката си с водния си елемент, след което го плеснах така и така по бузите му, карайки го да ръмжи като гургулица.
След това го целунах, езикът ми влезе между устните му, а той изрече някаква дума, която не можах да разшифровам. Да, знаех точно какво му доставя най-голямо удоволствие, дори когато той самият не го знаеше, но моето момче Макси се радваше на подхлъзване и пляскане точно толкова, колкото и на камшик и езда.
– По звездите, ти ме побъркваш. Обичам те, Джери – изпъшка той, докато аз правех поклащане на бедрата, последвано от джънгъл джайв.
– Любов! – Изкрещях, отметнах глава назад и го яхнах, сякаш имах спешно съобщение за предаване, а между бедрата ми имаше само едно обикновено пони. – Вярно, обичам те в замяна, въпреки недостатъците на Наследника, корените ти, израснали от могъщо дърво на антироялисти, и мухлясалия ти род.
– Майната му на всичко това – каза той сериозно, като ме погледна с всички искри на скъпоценните камъни в очите си. – Имам предвид това, Джери. Ще се справим с всичко това. Искам те. Само теб. Другите глупости са просто политика.
– Да – съгласих се аз. – А политиката може и да е управлявала реките ми някога, но аз съм покълнала от земята с нови извори. Опитах се да ти се противопоставя, скъпи ми делфине, но уви, съдбата отново и отново ме тласка към твоите води. Плувай с мен, Макси.
Разклатих бедрата си по-бързо и бицепсите му изпъкнаха като две фини духалки, главата му се наклони напред, за да наблюдавам как се изпъва под мен и показва на моята петуния пълния обем на дръзкия си Даниел. Той беше най-големият, който бях преживявала, макар че тепърва щях да дарявам тази истина на ушите му, за да не позволя на главата му да натрупа твърде големи размери. Но боже, боже, той беше притежател на морски звяр между бедрата си и аз го посрещнах дълбоко в кораловия си риф, свивайки врат и викайки за още, макар че може би дори аз не можех да взема повече от това, което той даваше.
Надигнах вълна и паднах с вопъл, пеейки като дрозд за него, докато ме изпращаше в градината на екстаза. И когато го погледнах надолу, замаяна, през размазаните си очи, знаех, че не сме приключили. Дори не сме били близо. Пеперудите ми трепереха, кокичетата ми се вълнуваха.
Отдадох се на него, знаейки, че е егоистично, когато светът се разпадаше отвъд тези врати, но в момента бях слаба, слаба кифла и единственото, което желаех, беше миг в прегръдките на любимия ми, преди да се сблъскам с деня още веднъж.

Назад към част 45                                                                 Напред към част 47

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!