***
След като ни върнаха в клетката, успях да поспя малко, облегната на рамото на Орион. Когато се размърдах, го намерих с нос, забит дълбоко в покритата с пера книга, която бяхме намерили в съкровищницата.
– Намери ли нещо? – Попитах през прозявка, като се сгуших по-близо до него, а ръката му се сви по-плътно около мен.
Той спусна книгата на коляното си и аз се наведох, за да видя какво има на страницата.
– Това е историческа книга за войната, която кралица Авалон е водила срещу нимфите – каза той, а очите му светеха от новото знание.
– Какво научи?
– Че това е била жестока война. И от двете страни е имало отвратителни престъпления, пленници са били осакатявани и измъчвани до неузнаваемост. Тази част описва как фениксите са експериментирали върху пленените нимфи, за да открият слабите им места. – Той се намръщи, бутна книгата по-близо до мен и аз се вгледах в подробната скица на полуразрязана Нимфа, на чието лице имаше ужасен израз на болка, който говореше, че е жива.
– Това е прецакано – прошепнах, обърнах страницата и открих подробно описано заклинание, озаглавено „Връзване на сянката“.
Заклинание за връзване на сенките в субекта, за да се предотврати по-нататъшно призоваване.
Сърцето ми заби по-бързо, като си представих, че правя такова нещо на Лавиния, и прочетох заклинанието, като останах неподвижна от изненада.
– Чакай малко… Аз знам това заклинание; кралица Авалон го показа на мен и на Тори. Това е начин да владееш огъня на феникса, за да създадеш непробиваема бариера. Тази последна част обаче е различна. Не я разпознавам.
– Това е тъмна магия – каза Орион и свали вежди, като постави пръст на страницата, посочвайки част от инструкциите, в които се казваше, че е необходимо „кръвно пеене“. – Това песнопение ще работи само с кръвта на някой, който е избрал да умре – каза той. Прочетох изброените под него песнопения с намръщена физиономия.
– Мислиш ли, че Хорас ще се съгласи? – Погледнах към него с подсмърчане, а той се усмихна.
– Ако го заплаша, че ще му счупя всички кости в тялото, преди да го убия, предполагам, че може да отиде доброволно – разсъждаваше той.
Погледнах отново надолу към страницата и прочетох заклинанието отново.
– Това заклинание може да обвърже сенките в Лавиния – каза Орион осъзнато. – Тя няма да може да призове повече при себе си отново. Тя щеше да бъде толкова силна, колкото са силни сенките, заключени в нея. Може би това ще спре подмладяването ѝ. Може би щеше да може да бъде убита.
– Но нямаме нито едно от нещата, които ни трябват за това – казах, вдигнах пръсти и се опитах да събудя в тях огъня на Феникс, но ме обзе тъга, защото нищо не се случи. – И аз не искам никой да умира заради това. Вече загубихме твърде много хора.
Затворих книгата, но когато се преместих обратно на колене и срещнах погледа на Орион, не видях същото решение в очите му. Видях го да размишлява върху това, сякаш се опитваше да измисли начин, по който това да бъде използвано.
– Не – казах твърдо. – Никой друг не умира.
– Не се притеснявай, красавице. Аз само мисля за начини, по които можем да накараме някой от враговете ни да умре доброволно. Веднага щом проклятието те освободи и силите и Орденът ти се върнат – каза той и аз се отпуснах, макар че едно смразяващо чувство в стомаха ми все още ме караше да се чувствам неудобно от това, което изискваше това заклинание, за да бъде изпълнено.
Внезапното стягане в гърдите ми и призивът в ума ми накараха сърцето ми да забие хаотично. В следващата секунда тялото ми се превърна в дим и аз се втурнах през двореца с висока скорост, далеч от Орион и към чудовището, което ме притежаваше.
Сенчестият звяр дращеше от вътрешната страна на кожата ми, болката ме пронизваше, докато се бореше да се измъкне, а невъобразимата му сила ме завладяваше. Борех се да го държа настрана, страхът проблясваше в гърдите ми като масло, което хваща светлина в прекалено горещ тиган, но Сенчестият звяр вече побеждаваше.
Свежият въздух ме обгърна и аз се материализирах в Сенчестия звяр, докато се приземявах при Лавиния на един тъмен хълм в дворцовата територия, четирите ми огромни лапи удряха пръстта, а ноктите ми се забиваха в земята. От устните ми се изтръгна рев, а Лавиния изохка, изкачи се на рамото ми и се настани на гърба ми, а пръстите ѝ се увиха плътно в козината ми и ме дърпаха. Усетих как около гърлото ми се стяга яка, за която досега не бях подозирала, и не можех да направя нищо друго, освен да следвам капризите ѝ, докато сенките ме водеха напред, надолу по стръмния бряг към гъста група дървета.
Във въздуха се носеше аромат на горене и кожата ми настръхна неспокойно, докато навлизахме в гората, където отпред се виждаше сиянието на огън. Придвижих се към него, докато Лавиния риташе страните ми, за да ме подтикне, усещайки миризмата на кръв и въглени от вятъра.
– Кралят се нуждае от нашата помощ. Някои от тиберийските плъхове са избягали от клетките си – прошепна тя и се наведе напред, за да ми говори на ухото. – Той изгаря всички, които намери.
Изтръпнах от ужас, а тя се засмя, като ме подкани да продължа в мрака между дърветата. Изригването на драконовия огън отдясно ме накара да се стресна и се чу писък, когато един плъх избяга от Лайънъл в преместената си форма, малкото бяло пухкаво създание се стрелна покрай нас в тъмната гора с димяща опашка.
Болка разтуптя сърцето ми, когато Лавиния ме принуди да го преследвам, а аз изръмжах, опитвайки се да откажа на заповедта ѝ, но само открих, че волята на сенките се задълбочава. Започвах да губя контрол над съзнанието си и се държах колкото можех по-здраво, страхувайки се какви злодеяния ще извърша, ако сега изпусна съзнанието си.
Стиснах зъби, борейки се със силата, която се опитваше да ме погълне, и успях да остана тук.
– Да! – Изкрещя Лавиния, удряйки ме с камшик от сенки, и аз изръмжах, когато кожата ми се разцепи.
Малкият бял плъх тичаше бързо, стрелкаше се под дънери и се провираше наляво и надясно покрай дърветата, използвайки малкия си размер в своя полза, тъй като бях принудена да избера по-дълъг път.
– Хвани го, сготви го, убий го! – Извика Лавиния, а поредният взрив на драконовия огън зад нас изпрати вълна от топлина, която ме заля.
Молех се да няма плъхове, които да са паднали в тези пламъци, но гръмкият рев на Лайънъл прозвуча като победа, от която сърцето ми се сви.
Малкият бял плъх отново се хвърли на пътя ми, изпищя от страх и скочи в един издълбан дънер, за да се скрие. Спрях, възвърнах част от властта си над Звяра в сянка и започнах да отстъпвам, надявайки се, че поне ще дам време на плъха да избяга, докато задържам Лавиния.
Лавиния ме удари отново и аз изръмжах, завъртях глава и се прицелих в крака ѝ. Зъбите ми се впиха дълбоко и тя изкрещя, а сенчестият ѝ камшик излетя и ме поряза по бузата. Опитах се да я измъкна от гърба си, като не я пусках и сега, когато усещах вкуса на гнусната ѝ кръв на езика си, но тя ме удари отново и отново, преди да изкрещи команда.
– Пусни ме!
Силата в тези думи накара зъбите ми да се разхлабят достатъчно дълго, за да се освободи и да щракне намордник на сянката около челюстите ми.
Тя зарови ръце по-дълбоко в козината отзад на врата ми, докато не намери кожа и не я разчеса с нокти, а сенките се изляха от нея в мен на вълна. Силата беше невъобразима и изведнъж тя отново имаше контрол над мен, принуждавайки ме да се насоча към дънера. Ноктите ми се врязаха в него и малкият плъх изпищя от ужас, когато пробих кората и го разкрих.
Видях смъртта. Усетих я на езика си и се почувствах сякаш отново съм на онова бойно поле, разкъсвайки съюзниците си. Обхвана ме паника и мъничка огнена искра в гърдите ми накара мислите ми да се изострят.
Не.
Вдигнах се, изхвърлих Лавиния от гърба си, запратих я да лети към дърветата и в следващия миг възстанових контрола над тялото си и се върнах към формата си на фея. Намордникът все още беше здраво притиснат около устата ми, а танцуващите по кожата ми сенки се плъзгаха по кървавите рани по бедрото и бузата ми, но аз пренебрегнах болката и се спуснах към дънера, грабвайки криещия се в него плъх.
Той изпищя яростно, захапвайки пръста ми, и аз проклех.
– Всичко е наред. Аз съм Дарси Вега. Аз ще те защитя.
Вдигнах плъха, за да може да види по-добре лицето ми, и малките му очички се разшириха от признание. Започнах да тичам, стрелкайки се към дърветата и оставяйки сенките да се разливат от тялото ми, така че да ни забулят в мрак.
Огромен зелен дракон се преметна над нас и аз се прибрах близо до едно дърво, за да не се виждам от Лайънъл.
– Връщай се тук, звярче! – Провикна се Лавиния. – Това падане ми счупи врата, ти, малка вещице. Може би тази вечер ще счупя врата на скъпия ти любовник и ще те накарам да гледаш как костите се пукат, пукат, пукат.
Изръмжах при тези думи, отново се издигнах и затичах през дърветата, като се оглеждах за още плъхове, които се крият в гората. Тук нямаше нищо друго освен жарава, дърветата бяха превърнати в пепел, а земята беше гореща под краката ми. Продължавах да се движа, без да съм сигурна къде отивам, само че щях да намеря начин да отведа тази фея на безопасно място.
Силно дръпване в гърдите ми ме накара да спра на място и аз изтръпнах, усещайки как призивът, идващ от Лавиния, ме пронизва. Стиснах зъби, отчаяно се опитвах да се преборя с него, а сенчестият звяр в мен ревеше, за да отговори на призива му.
– Не – изсъсках в знак на отказ, принуждавайки единия си крак да се придвижи напред, а след това и следващия.
Умът ми сякаш се разцепваше на две, докато отказвах на онази всемогъща магия, която ме свързваше с Лавиния, и се задъхвах от малкия напредък, който бях постигнал, за да се отдалеча от нея.
Плъхът изпищя, мустачките му се размърдаха, а малкото му личице се впи в ръката ми, за да ме насърчи да бягам. Изсъсках поток от проклятия, продължавайки да си пробивам път напред. Заклинанието за призоваване се счупи, сякаш ножът се изтръгна от гърдите ми, и аз се задъхах, препънах се и отново паднах в равен бяг.
Стигнах до края на гората и в нощното небе забелязах как Лайънъл се обръща към двореца, каца на покрива на една от кулите и реве победно към небето.
– Мъртви, мъртви, мъртви, всички малки плъхове се превърнаха в прах – запя Лавиния някъде, което беше твърде близо до мен.
Спринтирах напред, като се измъкнах от дърветата и придърпах сенките към себе си, докато тичах към двореца, тъй като нямаше къде другаде да отида. Не можех да измъкна плъха отвъд огражденията, а единственото място, което ми хрумна да го скрия, беше обратно в тронната зала.
– Дарси Вега! – Извика Лавиния. – Ела при мен!
Този път призивът беше по-лесен за отърваване, сякаш първата връзка, която бях скъсала, беше най-дълбоката, и успях да продължа да бягам през болката от това, че и се противопоставям.
Стигнах до входа за прислугата, проправих си път вътре и побягнах през криволичещите коридори. Вече не бях далеч от тронната зала и знаех, че Лавиния е близо до мен, точно по петите ми, затова тичах с всички сили, вкопчила се в плъха, и мразех, че не съм успяла да спася някой друг.
Стигнах до тронната зала, отворих вратата с рамене и спринтирах боса към клетката.
– Дарси – изпъшка Орион, който вече беше на крака и изглеждаше паникьосан. – Ти си ранена.
Не отговорих, изтичах до ръба на клетката и пъхнах плъха в ръцете на Орион. Поисках тялото ми да се превърне в дим, като някак си успях и се рематериализирах в решетките. На следващия дъх вече бях до стената, отварях тайния проход и грабвах плъха, преди да го хвърля вътре, а той изпищя от изненада.
– Там ще бъдеш в безопасност – обещах му и отново запечатах прохода толкова бързо, колкото можах.
В мига, в който вратата се затвори, Орион беше вдигнал ръце върху мен и разглеждаше раните ми.
– Нищо не е – изпъшках аз.
– Ти си с намордник като куче и кървиш – изпъшка той, а в очите му пламна мъка. – Това не е нищо, Блу!
Вратите се отвориха, сенките се изсипаха около Лавиния, която се запъти към нас, а от нея бликаше отровен гняв.
– Вън – излая тя, хвърляйки камшик от сенки, който отключи вратата и я разтвори. След това се уви около гърлото ми, измъкна ме от клетката и ме прати на пода. Още сенки се увиха около мен, връзвайки и завързвайки, докато не се обездвижих в краката ѝ, но тя не ме погледна, докато минаваше покрай мен. Очите ѝ бяха насочени към Орион.
– Махай се от него! – Изкрещях, но не можех да се освободя от силата, с която ме беше привързала. Ръцете ми бяха привързани здраво към страните ми и когато тя хвана Орион и го повлече към онази ужасна стая, където трябваше да гледам как страда отново и отново, писъците ми се превърнаха в пискливи, отчаяни молби.
Стените се разтресоха, сякаш дворецът усещаше болката ми, а самите тухли застенаха, докато Лавиния ме влачеше след себе си към онова кошмарно място, за да гледам как моят приятел отново кърви.
Назад към част 50 Напред към част 52