ОРИОН
– Не! – Изкрещях толкова силно, че изгорих дробовете си, паниката избухна в тялото ми, когато животът на Франческа беше загубен от огъня на Лайънъл.
Тя си беше отишла, вече паднала неподвижна, душата ѝ си беше отишла от този свят. Но аз не спрях да се боря, за да се освободя от леда, в който ме беше хванал Хорас, все още се опитвах да откажа истината, която се рисуваше сурово пред очите ми. Успях да използвам прилив на вампирска сила, за да го разкъсам, но погледът на Лайънъл се премести върху мен и аз се сблъсках с решетките, които Франческа беше огънала, докато той ги връщаше обратно.
– Чудовище – изплюх аз, като драсках с ръце по главата си, опитвайки се да изтръгна образа на това, на което току-що бях станал свидетел.
Дарси посегна към мен, но ледът все още държеше краката ѝ надолу и аз го разбих около нея с рязък ритник, изтръгнах я от него и я придърпах към себе си. Тя ме държеше здраво, докато гневът и скръбта се вплитаха дълбоко в сърцето ми, загнездвайки се там заедно с всички други загуби, с които се бях сблъсквал.
– Съжалявам – издиша Дарси. – Толкова много съжалявам.
Това не беше нейна вина, нищо от това не беше. Беше по вина на шибания крал задник и неговата кралица кучка.
Обърнах се към Лайънъл, докато притисках Блу защитно към гърдите си, и го посочех с пръст, докато той сваляше сакото си и го хвърляше на трона, а от тялото му се излъчваше толкова яростна топлина, че караше въздуха около него да трепти.
– Смъртта ти предстои, заклевам ти се в това. Тя ще бъде толкова кървава и ужасна, че ще се запечата завинаги в съзнанието на всички, които ще станат нейни свидетели. И аз се моля, дяволски се моля, да съм един от тях. – Гласът ми отекна с нотка на сила, която, надявах се, за звездите означаваше, че са закърмени с пророчество.
Лайънъл навлажни устни, пристъпвайки напред, зениците му се превърнаха в драконови прорези, а от ноздрите му излизаше дим.
– Лавиния не е тук. Може би тази вечер ще направя клане в тази стая.
Хорас потръпна, отстъпвайки назад, сякаш се страхуваше, че яростта на Лайънъл може да се излее в негова посока, а аз хвърлих убийствен поглед към него заради участието му в смъртта на Франческа. Нямаше да забравя това.
– Махай се от нас – изръмжа Дарси, опитвайки се да се освободи от ръцете ми, но аз се държах здраво, страхувайки се, че той може да дойде за нея следващия път.
– Татко – ефирният глас на Лавиния се носеше откъм вратата и Лайънъл замълча, преди да се обърне неохотно към нея.
Мразех да изпитвам облекчение от присъствието ѝ, но нямаше как да не го изпитам. Това ужасно създание беше единственото, което спираше Лайънъл да убие мен и Дарси, и докато тя беше тук, той не можеше да ни докосне.
– Да, кралице моя? – Промълви Лайънъл, а гърдите му се издигаха и спускаха, докато си поемаше дъх. – Ти се върна по-рано, отколкото очаквах.
Лавиния се понесе напред на порив на сянка, надвеси се пред него и погледна надолу към тялото на Франческа, докато пламъците се разпукваха около почернелия ѝ череп.
В гърлото ми се надигна жлъчка, а загубата на моя съюзник от мъглявината запечата трайни поражения в сърцето ми. Защо тя трябваше да дойде тук?
Обхвана ме вина при осъзнаването, че е направила това за мен, и не знаех какво да правя с всички онези последни спомени, които ми беше подарила, истината за любовта ѝ към мен беше ясна като бял ден. Как така не я бях видял преди? Толкова ли бях шибано и сляп?
– Коя е тази? – Изхлипа Лавиния, като се втурна към тялото на Франческа и се наведе под неестествен ъгъл, подсмърчайки дълбоко.
– Предателка, това е всичко – каза бързо Лайънъл. – Тя вече е мъртва. Ще накарам Хорас да се заеме с тялото ѝ.
Той щракна с пръсти на слугата си и мъжът се втурна напред, за да направи каквото му беше наредено.
– Да, господарю – каза Хорас стегнато, погледна Лавиния със страх в очите, а после се върна към трупа.
Лавиния препречи пътя му напред, като се усмихна страховито.
– Тя е още топла – прошепна тя. – Няма нужда да хабим плътта.
Тя се хвърли върху тялото на Франческа, хапейки и разкъсвайки кожата ѝ с дивашка жестокост, карайки ме да ревна от мъка.
Хорас издаде звук на ужас, спъна се и погледна към стената, фиксирайки погледа си там и преструвайки се, че нищо не се случва.
– Махни се от нея – изисках аз, но Лавиния започна да омотава Франческа в паяжина от сенки, да връзва тялото ѝ, докато вече не можех да видя приятелката си в нея.
Дори Лайънъл изглеждаше отвратен от тази проява, а Дарси стисна ръката ми толкова здраво, че ноктите ѝ се впиха дълбоко в ръката ми.
Лавиния остави тялото на Франческа на пода, падна на четири крака и се запъти към Лайънъл, като се повдигна отново и се шмугна по цялото протежение на тялото му, задържайки се до устата му. Тя изпищя като банши, а Лайънъл я хвана за гърлото с юмрук от пламъци, опитвайки се да я овладее, преди да го нападне. Но Лавиния беше по-силна, от нея се разляха огромни камшици сянка и го изтръгнаха. Тя го повали на пода и собствената му сенчеста ръка се вдигна, удряйки се в лицето му.
– Ах! – Извика той, вдигна ръката си на фея и хвърли въздушен щит, за да я задържи, но тъмната ѝ сила го разкъса за миг, закачи го и го повлече обратно към нея. Хорас гледаше шокирано след краля си и се двоумеше дали да се опита да му помогне.
– Ти прецака тази курва! – Изкрещя Лавиния. – Ти предаде светостта на нашия брак!
– Не – почакай – моля те! – Извика Лайънъл, опитвайки се да се сдобие със сила, за да я спре, но ръката на сянката му изкриви пръстите на фейската му ръка, като ги счупи всичките. Той отново изрева, ръката на сянката му се заби в лицето му с костелив удар, а дишането ми спря, докато гледах, захласнат от болката му.
– Хорас! – Излая Лайънъл и камериерът му се запъти към него, вдигнал ръце с широко отворени очи. Преди да успее да направи нещо повече от това тромаво да плисне вода на пода и едва не да падне върху него по задник, Лавиния го хвана в мрежа от сенки.
– Звезди, помилуй! – Хорас се срина веднага, ридаейки като дете, и Лавиния го изхвърли от тронната зала, изпращайки го да се мята по коридора, за да не го вижда.
Тя отново насочи вниманието си към Лайънъл, а на лицето ѝ се появи изкривен израз на ярост.
– Как смееш да ме обиждаш така?
– Чакай – помоли Лайънъл. – Просто ме изслушай за малко…
Лавиния прати Лайънъл да се блъсне в стената и от счупените му пръсти избухнаха пламъци, докато се опитваше да се бори. Вълна от сянка ги угаси, а после се заизкачва по тялото му, разкъсвайки ризата му и прорязвайки голяма диря по гърдите му.
– Ахххх! – Изкрещя той.
– Убий го – изръмжа Дарси под носа си, а в думите ѝ се появи надежда.
– Да, убий го, психопатке – призовах аз.
Лавиния се приближи до жертвата си, вдигайки Лайънъл във вихъра на сянката. Тя загреба почернелите си, остри нокти по корема му, разля кръв и го накара да извика още веднъж. Ръката на сянката му се хвана между собствените му крака, стискайки и стискаше, докато очите му се въртяха назад в главата, а устата му се отвори в пискливо стенание.
От Лавиния се изсипаха още сенки, които се гмурнаха в гърлото му и накараха тялото му да се свие и да се разтрепери под огромната ѝ сила.
– Ти си моят крал – изплю тя. – Моят крал Акрукс. И няма да докосваш никоя друга жена, освен своята кралица. Достатъчно дълго те чаках да ми дадеш обещания наследник. Последният беше откраднат от нас, но този ще бъде най-могъщото същество, което мога да доведа на този свят. То ще бъде нашето наследство.
Тя го хвърли на пода и главата му се удари в него с трясък, който накара сърцето ми да се разтупти с надежда.
– Свърши с тоя пич. Хайде – изсъсках аз.
Лавиния излезе от стаята, напявайки зловеща, радостна мелодия, докато влачеше Лайънъл след себе си по пода, а раните по гърдите му оставяха кървава следа по плочките, докато се суркаше, а ръката на сянката му се бе заключила здраво около другата му китка в основата на гръбнака, обездвижвайки го.
Очите на Лайънъл паднаха върху Дарси и мен, а погледът му бе пълен със срам, когато установи, че наблюдаваме падението му с възторжено внимание.
– Гледай настрани – заповяда той със свирепо ръмжене.
Аз не го направих, Дарси също не го направи, взирайки се в срама му и попивайки всичко това.
– Виждаме те, Лайънъл Акрукс – каза ледено Блу. – Виждаме слабостта ти.
Тялото на Франческа също беше повлечено от връзките на сенките и Лавиния ги открадна през пещерния вход.
Писъците на Лайънъл се понесоха в двореца, а Хорас се върна в стаята с изцъклени от главата му очи. Той прочисти гърлото си, после използва водна магия, за да почисти кръвта, преди отново да побърза и да затвори вратите, мърморейки:
– О, звезди мои. О, моите шибани звезди. Чакай Джим да чуе за това.
– Лайънъл вече не е властта на това място – каза Дарси и аз я погледнах, откривайки толкова много сила в очите ѝ, че това ми помогна да се успокоя след всичко, което се беше случило.
Отстъпих назад, потънах до стената и притиснах глава в ръцете си.
– По дяволите, Франческа, защо трябваше да идваш тук?
Дарси коленичи до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Тя те обичаше.
– Знам – прошепнах аз, а вината ме удави. – Никога не съм осъзнавал. Аз шибан идиот ли съм?
Погледнах към Блу и открих тежка тъга в очите ѝ.
– Понякога чувствата са очевидни само за хората, които ги изпитват. Не би могъл да знаеш, ако тя не е искала да знаеш.
Кимнах, изпускайки дълъг дъх, а Дарси се придвижи напред, обгръщайки ме плътно с ръце. Облегнах се на нея, затворих очи и просто седях в болката от загубата на приятелката си. Защо всички около мен продължаваха да умират?
– Аз съм причината тя да дойде тук – казах аз, ужасен от картите, които бяха раздадени тази вечер.
– Тя не знаеше, че не можеш да си тръгнеш – каза Дарси и макар да знаех, че това е вярно, не ме накара да се чувствам по-малко гадно заради случилото се. Всички спомени, които тя ми беше предложила в смъртта, продължаваха да се въртят в главата ми и аз прокарах ръка по лицето си в отчаяние. Не исках да се виждам по този начин, през очите на приятел, когото мислех, че познавам. Но аз не я познавах, защото тя беше пазила тази тайна през всичките тези години. Никога нямаше да преспя с нея, ако знаех. Нямаше да я измъчвам по този начин.
– Чувствам се като такъв задник – казах аз, а Дарси прокара пръсти в косата ми, като ме галеше успокояващо.
– Не си знаел – повтори тя, но сега знаех… сега, дяволски, знаех.
Обърнах ръката си, разглеждайки мястото, където беше скрито проследяващото заклинание. Някой шибан задник трябва да ги е хвърлил върху нас, докато сме спали. Залагах на тази змия, Хорас.
„Франческа се втурна в бяг, сърцето ѝ се разтуптя, докато изпращаше вълна от мисловни образи към партньорката си Лайла, а съгласуваният сигнал накара Лайла да извика на останалите агенти да я последват в долния етаж на къщата, за да ги задържи настрана още малко.
Франческа се вмъкна през скритата врата, която водеше към преддверието на къщата, като скри звука в заглушителен балон, преди да разкъса заклинанията за прикриване, които бяха направени, за да скрият старата жена и четирите деца, които се криеха там. Крехката дама пристъпи напред, а водната магия се уви около изтръпналите ѝ юмруци, докато се поставяше между децата и смъртта, но Франческа вдигна ръце в знак на мир.
– Трябва да бягате – изсъска тя и отвори юмрука си, за да покаже малка торбичка със звезден прах, достатъчна да ги пренесе далеч оттук. – Точно сега. – Подхвърли на старата дама торбичката със звезден прах, а дарбите на циклопите ѝ подействаха така, че да изтрият спомена за лицето ѝ от жената и децата, точно преди жената да хвърли звездния прах върху главите им и те да бъдат отнесени в безопасността на звездите.
Франческа изпусна треперещ дъх, а умствените ѝ дарби я заобиколиха, за да се увери, че никой от другите агенти не е забелязал нещо нередно, преди да се върне към рейда, сякаш нищо не се е случило.“
Но то беше. Тя беше спасила тези сфинксове и докато Дарси и аз зървахме спомените, заключени зад още от вратите, открихме още доказателства за нейния бунт срещу короната.
Понякога тя успяваше само да стане свидетел на извършващите се жестокости, друг път успяваше да освободи някои от ужасените феи, които FIB преследваше. Спомените ѝ показваха вътрешността на центровете на Небуларната инквизиция и отвратителните условия на живот в тях, както и извършваните варварства. Тя дори бе стигнала дотам, че бе записала спомени, в които четеше тайни документи, в които подробно се описваха предстоящите планове на краля и местата, към които той насочваше гнева си занапред.
Възхищавах се на рисковете, които беше поела, а смелостта ѝ ме смайваше, докато не стигнахме до вратата, на която се намираше днешната среща.
Беше изминал почти месец, откакто се бях споразумял с Лавиния. Тук времето беше станало толкова плавно, дните се сливаха един в друг, времето ми се губеше между агонията на мъченията ми и изтръпването от сенките, които тя вкарваше във вените ми. Толкова дълго време, а не беше изминала и една трета от това, което и дължах.
Сърцето ми се разтуптя, докато наблюдавахме как Франческа се подготвя да дойде в Двореца на душите, докъде беше стигнала в опита да ме освободи от това място. Болеше ме да видя колко съкрушена се чувстваше заради моята съдба, колко много беше готова да рискува, както и да разбера какво и е струвало това в крайна сметка, докато знаеше, че не съм в състояние да отхвърля оковите си и да избягам.
Моментът, в който тя успя да пробие стените на съзнанието на Лайънъл, накара устните ми да изтръпнат, истината за него се разля навсякъде около нас, докато тя издълбаваше най-срамните му тайни от главата, годините на хитри заговори и подмолни тактики бяха напълно смазващи. Толкова дълго бе мечтал за трона, манипулирайки и плетейки интриги, за да го открадне за себе си, и унищожаваше частица от мен, когато знаех колко добре е успял да осъществи тези планове.
Когато спомените избледняха и се измъкнахме от тях, не можех да не се почувствам смазан от всичко това, от скръбта си за загубата на приятелката, която познавах от дете, и вината ми, че никога не съм осъзнал какво е изпитвала към мен.
– Не е умряла напразно – промълви тихо Дарси, а ръката ѝ се сви около моята, където все още носех пръстена, съдържащ толкова много доказателства, скъпоценното наследство на една жена, която е заслужавала много повече, отколкото е получила. – Спомените, които е събрала, и истината, която е разкрила, могат да бъдат разгърнати като оръжие срещу него, Ланс. Тя може да промени всичко в тази война, ако успеем да изкараме тези спомени на бял свят.
Кимнах смътно, усещайки как отново ме залива онова тъмно изтръпване. Магията на Стела може и да бе прогонила сенките миналия път, но оттогава Лавиния отново ме измъчваше и те започваха да се гаврят с душата ми. Попаднах малко по-дълбоко в тях, като не им позволих да ме отнемат напълно, но намерих място, където остротата на скръбта ми се притъпи.
Обърнах се, хванах китката на Дарси и поведох ръката ѝ към стената, където беше онази слаба следа от Хидрата, и каменната врата се отвори. Юджийн изпищя за поздрав, втурна се напред и допря малкото си лице до ръката ми. Протегнах пръстена и се наведох близо до него, като прошепнах:
– Пази го на сигурно място заедно с всичко останало.
Дарси взе парчето хляб, което му бяхме запазили от последното ни хранене, като му го протегна и той се нахвърли жадно върху него, изяждайки всяка хапка, след което отново изпищя и отнесе пръстена в мрака отвъд вратата на прохода. Той легна върху гнездото, в което се намираха кристалът Мемория, опаловият камък на гилдията и подвързаната с пера книга, защитавайки всички тях.
Малък тибетски плъх за охрана не изглеждаше много, но Юджийн беше силен и все пак щяхме да намерим начин да го измъкнем оттук. Може би тогава щеше да успее да стигне до Тори и бунтовниците. Много се надявахме, но поне имаше нещо извън кръвта и мъченията, върху което да се съсредоточим, докато бяхме заклещени тук ден след ден.
Първият месец с Лавиния почти беше изтекъл. Бяхме изминали една трета от пътя си през този кошмар, затова се държах по-здраво от всякога към този проблясък на възможното бъдеще с Блу. И нямаше да го пусна.
Назад към част 59 Напред към част 61