КЕЙЛЪБ
Лечебната магия се изсипа от мен в кървящото тяло на Тори, докато я притисках до гърдите си, а главата ѝ се отпускаше върху рамото ми, а аз се стрелях по коридорите на Двореца на душите толкова бързо, че бяхме само размазано петно за всеки, който можеше да ни погледне.
Замислих се колко ужасно погрешно се беше развило всичко и провалът и паниката заплашваха да ме завладеят. Дарси и Орион все още бяха в капана на този ад, никъде не бяхме успели да намерим Гейбриъл и ако писъците, които отекваха из територията на двореца, бяха нещо, което можеше да се предположи, то нещо невероятно прецакано се случваше и в амфитеатъра.
Изстрелях се към една картина, за която знаех, че крие един от входовете към тайните коридори, и дори не се наложи да използвам пръстена, който Тори ми беше дала, за да я отворя – кръвта ѝ подейства, преди да успея да стигна до вратата, благодарение на това, че много от нея бе изцапала тялото и дрехите ѝ.
Раните, които Сенчестият звяр ѝ беше нанесъл, не заздравяваха правилно, отровата в тях се бореше с магията ми, независимо колко от нея вкарвах в нея, а бледостта на кожата ѝ беше придобила болнав оттенък.
Не си позволявах да мисля за това колко бавен е станал сърдечният ѝ ритъм, чието твърде тихо туптене се чуваше в ушите ми твърде рядко.
Майната му. Как това се беше объркало толкова епично? Какво се беше променило, за да се случи съдбата, която Гейбриъл беше предвидил за тази нощ?
Нищо от това обаче нямаше значение точно сега, нищо от това нямаше и най-малка разлика, освен съдбата на това момиче в ръцете ми.
Някога аз и останалите наследници можехме да гледаме на смъртта ѝ като на прикрита благословия, но сега ми беше трудно да се сетя за много по-лоши съдби за нас самите или за Солария като цяло от това да видим как един от Вега умира, докато Лайънъл Акрукс царува.
Тръгнах по тъмните коридори, а засиленото ми зрение беше всичко, от което се нуждаех, за да ме води по стъпала и през тесни завои, докато не спрях между останалите.
– О, свещени стафиди в сряда сутрин! – Извика Джералдин, докато разглеждаше раните по рамото и гърдите на Тори, по които бе полепнал примесът на сенките, дори когато кръвта ѝ пулсираше от нея.
– Какво, по дяволите, стана? – Попита разтревожено Сет, като хвана китката ѝ и вкара лечебна магия в тялото ѝ.
Раните се опитаха да се затворят за миг, но се отвориха отново в момента, в който той отпусна хватката си върху нея.
– Това е отровата на Сенчестия звяр – казах аз, като погледнах между окървавените си, изпочупени приятели. – Дарси беше напълно изгубена от себе си, а Орион е направил смъртна връзка с Лавиния, така че не може да напусне това място. В момента не можем да направим нищо за тях, а Тори не спира да кърви.
– Издърпай туниката ѝ и ме пусни при твоите хрисими спирали на съдбата – поиска Джералдин и когато двамата я погледнахме с празен поглед, тя просто повали Сет настрани и разкъса ризата на Тори, за да разкрие напълно раната. – Тези тунели са твърде дяволски тесни за царствената ми форма – прокле тя, след което измести лицето си наполовина, така че челюстта ѝ се превърна в кучешка, а от отровните, смъртоносни зъби на цербера висяха линии слюнка.
Джералдин извика в дланта си листо от гинко, улови слюнката върху него и го смачка в юмрука си. Тя се премести назад, докато довършваше приготвянето на превръзката, след което натъпка слузестата зелена смес в раните от ухапване на рамото на Тори.
Тори се изви в ръцете ми, изтръгна шум от болка и аз набързо и направих заклинание за сън, като се проклинах, че го правя, макар да знаех, че това е единственият ни избор. Тя не би си тръгнала доброволно оттук без Дарси, но точно сега спасяването на сестра ѝ не беше опция.
– Това ще спре подлата отрова – каза твърдо Джералдин. – Но трябва да побързаме. Трябва да се сдобием с лечебната противоотрова на базилиска по спешност!
Изхлипах, когато тя скочи на гърба ми, пляскайки ме по дупето, сякаш бях неохотна кобила, очакваща галоп.
– Започни да бягаш – казах на Сет, а сърцето ми се свиваше при мисълта, че ще го оставя тук, дори да е само за миг. – Веднага ще се върна за теб.
Сет кимна, обърна се и се впусна в спринт, докато се насочваше надолу по тунела. Изстрелях се покрай него в размазано движение, преди да е направил повече от няколко крачки.
Джералдин почти ме удуши, докато закачаше ръка около врата ми, за да се задържи, но за няколко секунди стигнахме до най-отдалечения край на коридорите и тя отново скочи надолу.
Обърнах се към нея, предавайки безсъзнателната Тори на грижите ѝ, а Джералдин започна някаква странна песен, докато държеше Тори близо до себе си.
Изстрелях се отново без да кажа нито дума, намерих бързо Сет и го вдигнах на гърба си, след което се върнах обратно, за да се присъединя към останалите.
– Къде са Макс и Ксавие? – Поисках, като се оглеждах уплашено, тъй като не ги забелязвах никъде.
– Остави им съобщение – поиска Джералдин, която държеше Тори непоколебимо, въпреки че в очите ѝ проблясваше болка, която ми подсказваше, че сърцето ѝ се къса при мисълта, че ги изоставяме тук. – Нямаме време за губене на време. Кралицата се нуждае от грижи незабавно.
Един поглед към бледото лице на Тори и окървавената ѝ кожа направи това достатъчно ясно, без да мога да чуя все по-отслабващия ѝ пулс. Все още се съмнявах в идеята да си тръгна без останалите, а устните на Сет се отдръпнаха и изхвръкнаха при идеята да изоставим и тях тук.
– Ти върви – казах на Джералдин, докато поглеждах назад по коридора, използвайки надарения си слух, за да се ослушвам за някакви следи от братята ми. – Спаси я и ние ще спасим тях.
– Или да умрем, като се опитваме – добави мрачно Сет, макар че не се поколеба да приеме тази възможност.
Джералдин изглеждаше готова да спори, но вместо това вдигна брадичка.
– Вие сте двойка непоколебими и смели души. Върнете хлъзгавата ми сьомга в ръцете ми и ще ви бъда завинаги задължена.
Кимнах ѝ и притиснах ръка към стената, а пръстенът, който Тори беше изковала за мен, отваряше скритата там тайна врата.
Джералдин излезе от коридорите в свежия нощен въздух с Тори, притисната здраво в ръце, и изчезнаха в миг на звезден прах, щом излязоха отвъд оградата.
Размених поглед със Сет, когато се чу грохотът на камъка, който отново затваряше вратата, и подръпнах брадичката си към него, за да го помоля да се качи.
– Какво е още една битка? – Подиграх се, а далечният тътен на гръмотевицата накара стените около нас да затреперят с обещание за смърт.
– Винаги съм те харесвал окървавен и буен – отвърна той, качвайки се на гърба ми, докато думите му караха сърцето ми да подскача.
– Заедно – отвърнах аз и се изстреляхме към смъртта заедно за стотен път.
Назад към част 69 Напред към част 71