Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 53

ДЖЕРАЛДИН

Разхождах се из стаята си, размишлявайки за смисъла на всички неща, докато потупвах сянката на шпионското стъкло в дланта си, наслаждавайки се на задоволителния удар, който очната ябълка издаваше всеки път, когато я разклащах достатъчно силно.
Нещото беше коварен звяр, който вече три пъти се беше опитал да изпълзи в лицето ми, когато се опитвах да го задържа в това нощно желязо – метал, специално създаден да наранява нимфите, насочен към сенките и обезсилващ ги – но сега, когато го бях задържала правилно, нямаше от какво да се страхувам.
И все пак това не ни беше приближило до целта ни и аз бях поела това единствено предизвикателство върху себе си, защото в дъното на цвеклото си знаех, че никога няма да спечелим тази война, ако не успеем в това начинание.
Трябваше да сложим лепкавите си пръсти на картата на Еспиал, за да можем да използваме това подло око, за да проследим разломите. Но в наши дни тези проклети неща бяха по-редки от матката на дракон и се знаеше, че съществуват само пет, като всички те бяха собственост на FIB и се охраняваха строго.
Само при мисълта за тези подли Даниълс ми закипяваше от съзнанието, че те все още следват този фалшив филистер на краля и изпълняват заповедите му, независимо колко гнусни са намеренията му. Те наистина ме накараха да се размърдам и бях твърдо решена при първа възможност да изтръгна една от тези карти на Еспиал направо от ръцете им.
Проблемът беше, че скъпият, сладкият, пърхащият Гейбриъл беше успял да види само една от картите, която се държеше от най-висшето подразделение на FIB, и всеки план, който бяхме измислили, за да я поискаме, завършваше с това, че той предвиждаше провала ни. И смърт. Много смърт. Честно казано, малкият орех изглеждаше доста ужасен от това видение и аз твърдо му предложих да си легне, за да се съвземе, но той отказа. Но той наистина изглеждаше като мокра Сали и трябваше да си тръгне, така че все пак го пуснах да си върви.
Това наистина беше един голям и космат орех за Дракона, който трябваше да се разчупи, и аз просто се измъчвах от времето, което все още губехме, докато се опитвахме да измислим план, който да не се провали.
На вратата се чу почукване и аз въздъхнах, като се пресегнах да отворя и хвърлих шпионското стъкло на одеялото, а очната ябълка подскачаше в него като влажна топка за пинг-понг в сушилня.
– Здравей, захарче – каза любезно татко и почука с кокалчетата си по брадичката ми. – Готова ли си?
– О, небеса да се смилят – изпъшках, но все пак го последвах в коридора. Защото може и да не успях да се сдобия с картата на Еспиал, за да помогна на моите кралици да открият разломите на сенките и да повалят онази коварна троха, Лавиния, но можех да компенсирам с намеренията си. Макар да признавах пред себе си, че не ми се искаше да го правя.
Татко ме погледна с ъгълчето на окото си, докато вървяхме, оценяващият му поглед ме направи цялата тромава и аз се спънах в собствените си крака, като си спестих падането върху петунията само защото той ме хвана за лакътя и ме изправи.
– Знаеш ли, ако този годеж вече не те устройва… – започна той, но аз го прекъснах с въздишка.
– Сладко изворче, какво ти е хрумнало? – Задъхах се.
– Е, не съм сляп, мила, виждам погледите, които споделяш с момчето от Ригел, и знам, че той има подло мнение за трона, но може би това не е толкова притеснително. Ясно е, че нашите дами ще се издигнат независимо от това и след като той бъде покосен от сладката и строга ръка на съдбата, може би ще се превърне в подходяща партия за теб.
– Но какво да кажем за Джъстин? – Извиках. – Бедният, сладък, глупав Джъстин, който беше толкова несправедливо обвинен? Каква дама съм, ако не се върна при него сега, след всичко, което е изстрадал?
– Попкинс…
– Не. Не мога да се разколебая по този въпрос – отвърнах твърдо, макар че долната ми устна малко потрепери и когато завихме към тунела, където се намираше килията на Джъстин, той остави темата да падне като лист в кладенец.
Не само моите собствени дамски капризи ме държаха за този ангажимент, но и моята скъпа маминка. На смъртния си одър, когато жестокият и дълготраен Фейтис се бе впил в костите ѝ и я бе откраднал от нас на крилете на нощния певец, воден от звездите, тя ме бе помолила винаги да държа на думата си. Защото в очите на сладката ми мама нямаше нищо по-лошо от език, който в захлас говори за един звънец, за да избере друг. Тя беше олицетворение на лоялна, вярна жена, моята пътеводна звезда през всичките години, откакто премина отвъд завесата в прегръдките на нашите сияйни тъкачи на съдби. И ако се върна назад от думата си към Джъстин, какво ли щеше да си помисли тя за мен?
Татко побърза да излезе напред, отключи вратата на килията му и освободи Джъстин, извини му се и му обясни факта, че е открито още едно тяло, докато аз съм се спотайвала в крилата като пръдня, която никой още не е забелязал. Но когато погледът му се издигна, за да срещне моя, разбрах, че миризмата на предателство го е намерила.
– О, сладки саламандърчета – казах аз. – Можеш ли някога да ми простиш, че съм вярвала, че си способен на такива отвратителни и брутални действия?
Веждите на Джъстин се извиха от изненада, а лицето му беше объркано, когато се оказа свободен, а Папа премахна магическите белезници, които го задържаха, с ключ от джоба си.
– Уловихте ли истинския виновник? – Попита той, без да отговори на въпроса ми, а аз си поех срамежливо дъх, докато клатех глава.
– Какво ще ми струва това, за да заслужа прошката ти? – Помолих го, а той се изчерви леко, когато погледът му падна върху богатството на гърдите ми, давайки ми да разбера, че желае награда от плътта.
– Багети! – Изкрещях толкова силно, че татко едва не падна, а Джъстин се размърда. – Този човек има нужда от багети, ако някога съм виждала човек, който има нужда от такива.
Обърнах се рязко и побързах да се отдалеча, чувайки стъпките на Джъстин, които ме преследваха, докато ушите ми горяха от ужасяващата перспектива да му позволя да полива моравата ми.
Тичах като паун на тенис корт, водейки го към трапезарията, където изръмжах на всички присъстващи да го аплодират и да се извинят, че някога са се съмнявали в твърдото му сърце, преди да избягам през тълпата към кухните.
В гърлото ми заседна хлип, когато започнах да приготвям тестото, като го биех като гущер на тумбак, докато работех за създаването на моите характерни багети. Но днешната партида със сигурност щеше да е неуспешна. Защото сълзите ми щяха да добавят повече сол от баракуда с обрив по задника и нямаше да има феи, които да ги изядат и да не разберат истината скоро.
– Джери?
Сърцето ми застина при звука на този глас и аз си поех рязко дъх, замръзнах на мястото си и се зачудих дали току-що не съм извикала в ума си идеята за него.
– Джери, говори с мен.
Усетих го на гърба си още преди да ме докосне, ръцете му намериха предмишниците ми и се плъзнаха по кожата ми, докато пръстите му се срещнаха с моите и той започна да ме води в танца на месенето на тестото.
– Чувствам как сърцето ти се къса – промърмори той в ухото ми и аз нададох още един плач, като затворих очи и се облегнах на гърдите му, съсредоточавайки се върху усещането за тестото между пръстите ни и гърдите му, притиснати към гърба ми.
– Коя съм аз, ако не съм дама, която държи на думата си? – Попитах, усещайки топлината на дъха му върху шията си като перо с гребен от зора, което се върти във въздуха.
– Ти си Джералдин Грус – отвърна той. – И ти си всичко за мен.
Трептящото ми сърце свободно падна в долната част на тялото ми при тези думи и аз се счупих за него, отваряйки се като яйце, което се разпуква и му предлага гледка към жълтеникавите си вътрешности.
– Но ти си некадърник, а аз съм дама – издишах аз. – Ние сме толкова малко вероятни, колкото рибата и глухарчето, които намират истинската любов.
– Ами на тази риба биха и пораснали крака и би изпълзяла от водата, за да седне с теб, глухарче.
Гърлото ми се размърда и пръстите ми застинаха в тестото.
– А какво ще стане, ако вятърът задуха и семената ми полетят? – Промърморих.
– Тогава ще ми пораснат крила и ще те последвам до Луната – отвърна той. – Защото нищо на този свят не означава за мен повече от теб, Джери. И няма различия, които да не можем да преодолеем, за да бъдем заедно.
Обърнах глава, очите ми се отвориха и заплуваха със сълзи, които разкриха водниста гледка към красивото му лице.
– Тогава се срещнете с мен на Луната – издишах, съгласявайки се с нещо, което знаех, че не трябва, и разтворих устни за ласката на устата му. Дали мама щеше да ме намрази за това, дали щеше да прокълне името ми веднъж, два пъти, три пъти отвъд завесата и да ме нарече езикова издънка на тупаник?
Той ме целуваше, сякаш бях свиня, която танцува в долния вятър, а аз го целувах, сякаш беше мангуста, която просто се нуждаеше от любов.
Беше сладко и искрено и напълно наше и когато ръцете ни се върнаха към месенето на тестото, аз попаднах в ритъма на печенето с него и заедно направихме най-маслените багети, които някога съм правила, и които изядохме заедно далеч от тълпата. И нито една троха не беше предложена на тънките устни на Джъстин.

Назад към част 52                                                      Напред към част 54

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *