ДАРИУС
Не ми трябваше много време, за да преодолея охраната, която баща ми беше оставил, за да защити стария си дом, и четиримата закрачихме през обширните земи на имението Акрукс със затаен дъх и нужда от отмъщение, която се вливаше във вените ни.
– Ще се радвам най-накрая родителите ни да се махнат от този задник – промълви Сет, докато се движехме през гъстата гора към задната част на имението, заобикаляхме езерото и се приближавахме към имението възможно най-бързо, като все още оставахме предпазливи.
– Просто се притеснявам за това, което е направил с братята и сестрите ни – каза Кейлъб и аз изръмжах при мисълта, че може да нарани Хадли или останалите.
Макс остана мълчалив и аз знаех какво му се върти в главата, без да се налага да го изказва. Баща му все още щеше решително да го подкрепя, но мащехата му и Елис вероятно бяха повече от доволни от сегашното положение, което поставяше по-малката му сестра на мястото му. Бяхме го обсъждали неведнъж през последните месеци. И колкото и да нямаше изгубена любов между Макс и съпругата на баща му, Елис беше друга история. Да, тя беше дразнеща и неприятна и постоянно си блъскаха главите, но все пак беше негова кръв. Все още дъщеря на баща му. И знаех, че той се притеснява от идеята тя да избере страната на Лайънъл и какво може да означава това в дългосрочен план в тази война.
– Натам – подканих ги аз и ги поведох около езерото, като използвах цялата мощ на силата си, за да ни забуля в сенки и да отклоня вниманието на всички нежелани погледи към нас.
Тук имаше стара заешка пътека, която се провираше през храсталака и която Ксавие и аз често използвахме, за да се промъкнем между официалната пътека, която обграждаше езерото, и дивата гора, където предпочитахме да си играем и да се преструваме, че сме свободни.
Отдавна не се бяхме възползвали от нея, но все пак я намерих и Сет използва земната си магия, за да я разшири достатъчно, за да можем да преминем.
Във въздуха се усещаше тежест, която сякаш се сгъстяваше, колкото повече се приближавахме към имението, и аз се борех с вълната от гадене, която ме налягаше, колкото повече се приближавах до стените, които толкова дълго бяха мой затвор.
Мразех това шибано място. Мразех чудовището, което беше превърнало това място в ад и за майка ми и брат ми. И дори сега, когато бях дошъл само за да се промъкна вътре и да взема нещо от това чудовище, вместо да бъда принуден да се върна като куче на каишка, не можех да се отърва от онова чувство на предчувствие, което отдавна съпътстваше приближаването ми до тези мрачни стени.
Високочестотен писък се вряза във въздуха и ние спряхме, докато се вслушвахме, а звукът отекваше около нас, преди да заглъхне в мъчителен плач.
Лицето на Сет пребледня и Кал посегна да го хване за рамото, тъй като всички разпознахме гласа на майка му в този писък, а огнената яма на яростта в червата ми се нажежи още повече само при мисълта какво се случваше в тази шибана къща.
– Трябва да запазим главите си – каза твърдо Макс, прокарвайки чувство на спокойствие и смелост над малката ни група, докато Сет прехапваше език при траурен вой.
– Ще ги измъкнем оттук – заклех се аз, като отново насочих вниманието си към имението и погледнах високата кула, в която някога бях живял.
– Ако успеем да се изкачим до покрива на старата ми стая, тогава ще мога да ни вкарам вътре – казах аз.
– Мога да ни кача там – уверено отвърна Макс, а Сет кимна в знак на съгласие.
– Тогава от теб и от мен зависи да ни скрием от погледите, Кал – казах аз и се обърнах да го погледна, докато той отмяташе русите си къдрици от очите и преценяваше разстоянието между нас и къщата. Беше дълъг път през открита местност, но нямаше какво да направим по въпроса.
– Ще принеса всички от другата страна на моравата – решително каза Кейлъб. – Много по-лесно ще ни е да се скрием за по-кратък миг като този.
Кимнахме в знак на съгласие и той се изстреля напред, вдигна Макс от краката му и се отдалечи през моравата в едно размазано движение, което изгубих от поглед за миг, тъй като комбинацията от скоростта му и магията им направи невъзможно проследяването им.
– Ще ми е приятно да гледам трупа на баща ти, когато всичко това приключи, Дариус – каза Сет с мрачен тон. – Съжалявам, ако е странно да го кажа, но наистина се надявам да бъде нарязан на малки драконово суши!
Подсмърчах, когато Кейлъб грабна следващия Сет, ускорявайки се с него толкова бързо, че дори едва долових движението и се окопитих, докато го чаках да се върне последно за мен.
Рамото на Кейлъб се удари в корема ми и той ме вдигна от краката, стреляйки се през моравата толкова бързо, че не виждах нищо друго освен размазано движение около мен, докато изведнъж не се отлепихме от земята и не се издигнахме във въздуха.
Въздушната магия, която ни насочваше нагоре, ни катапултира през всичките десет етажа на кулата и преди мозъкът ми да успее да разбере кой път е нагоре, се озовах на каменната платформа на върха на кулата и вятърът беше прогонен от дробовете ми, когато Сет се приземи върху мен.
– Е, сериозно се съмнявам, че някой е видял това – Измърморих, докато си проправях път от купчината тела и отново се изправихме на крака. – Сега просто трябва да влезем вътре, без да задействаме магическа аларма.
– Трябва да побързаме – призова Сет и се приближи до мен, докато аз се протягах с магията си, за да издиря вкуса на силата на баща ми. – Имам лошо предчувствие за това.
– Ами това ни прави и четирима – мрачно промълви Макс.
Назад към част 67 Напред към част 69