ОРИОН
Дарси ме преследваше в дългата трева, далеч отвъд сблъсъка на битката, и аз свалих меча си, когато бях достатъчно далеч, за да защитя бягащите бунтовници, и се обърнах към нея, а сърцето ми беше стиснато в хватката на звездите, които ме наблюдаваха отгоре, и съдбата ми беше на път да се реши, когато я оставих да дойде при мен.
Трябваше да я измъкна от Джералдин и се молех да се оправи, но поне имаше шанс сега, когато Дарси ме бе последвала тук.
Поех си дъх, стъпвайки на краката си и знаейки, че с това действие може би ще си осигуря собствената смърт. Но по-добре така, отколкото да видя как жената, която обичам, попада завинаги в мрака на този сенчест звяр.
Когато се насочи към мене, черните и очи едва проблясваха с пръстените на връзката ни, тя изръмжа и затича по-бързо към мен. Времето ми свършваше. И знаех, че следващото ми действие е авантюра, която държи живота ми в рамките на хвърлянето на заровете, които щях да хвърля.
– Никъде няма да отида, Блу – казах под носа си.
Захвърлих илюзията на гърба си, рисувайки хиляди спомени за нас заедно, а отражението на любовта ни пулсираше във въздуха. Първата ни целувка под басейна на Акрукс, нощта, в която тя дойде при мен със синята коса, денят, в който FIB ме арестува, доброто, лошото и всичко между тях, чак до съвкуплението ни, когато се поискахме един друг под зоркия поглед на звездите. Кървях за нея тук и сега, предлагайки всяко парченце красота между нас и всеки болезнен момент, който беше зашит в тъканта на сърцето ми. Ние бяхме създадени от тези спомени. Това беше нашата история, нашето начало, но това не беше нашият край.
Преместих илюзията, показвайки и един живот, който все още не е изживян. Надеждите, които имах за нас, нещата, за които бях водил тази битка. Тя беше мечтата, която никога не бях виждал да се случи, целта, която бях търсил. Вече не исках мечтите на момчето, което бях изгубил в деня, в който Лайънъл ме беше свързал с Дариус, исках тези нови мечти, които се бяха родили от нея. Бях потопен в тъмнина, изрисуван в грях и втвърден в нещо студено и нелюбимо. И все пак тя беше намерила някакъв начин да ме обича и аз бях освободен заради нея, издигнал се от онази чернилка, която познавах от толкова време, и се излегнах на слънце. Но сега тя, моята светлина, беше обвита в мрак и аз не бих я изоставил за нищо на този свят.
Затова и показах живота, който исках за нас, показах и децата, които се молех да имаме, и смеха и усмивките, които се кълнях, че ще и предложа. Показах и мира и любовта и безбройните дни, в които нямаше страдание и всичко, което съществуваше, беше радост. И в този момент и обещах това бъдеще. Животът ми беше предложение, което тя можеше да изкорени тази вечер, или пък да намери път обратно към мен и да приеме всичко, което имах да дам, докато все още имах дъх в дробовете си и останали удари в сърцето си.
– Аз съм твой. И този живот може да бъде наш – извиках и аз. – Ти си моя и Лавиния няма да ми те отнеме!
Дарси се забави пред мен, очите и паднаха върху онези спомени зад мен, докато аз стоях пред нея без щит, без нищо, само с ръце, вдигнати пред мен в жест на предаване.
– Моля те, виж ме – изревах, а в думите ми се примесваше ужас, докато тя се приближаваше към мен, мокра от кръвта и се издигаше над мен, така че бях хвърлен в сянката и.
Знаех, че ще умра тук, ако тя се изгуби. Защото без нея нямаше място за мен на този свят.
– Блу, върни се при мен – помолих я.
Тя сведе лицето си до моето и бях сигурен, че съм мъртъв, докато я гледах, а магията ми беше почти напълно изчерпана. И не исках да използвам острието си срещу нея.
Тя се премести толкова бързо, че вдишах рязко и я открих да стои пред мен в снега, гола и трепереща, а косата и вече не беше синя, а наситено черна, движеща се около раменете и по начина, по който се движеше тази на Лавиния. Беше окървавена и посиняла, краката и ръцете и бяха покрити с дълбоки рани, а гърдите ми се свиха, като я видях такава.
Тя вдигна ръцете си, за да ги огледа, като ги въртеше, сякаш не познаваше себе си, и страхът, който изпитах заради това, почти ме унищожи. Но когато погледна нагоре, моето момиче беше там.
– Ланс? – Издиша тя, ръцете и започнаха да треперят и аз се втурнах напред с облекчение, притиснах я към себе си ѝ и предложих последната си магия, за да я излекувам, а кладенецът на силата в гърдите ми изстина.
Тя внезапно ме отблъсна, поклати глава и прокара ръка по лицето си, докато гледаше назад към битката.
– Какво направих? О, Боже мой, Джералдин…
– Не беше ти – заклех се и отново пристъпих към нея, като трябваше да се уверя, че е добре.
– Бях – каза тя с ужас, а от очите и се изляха сълзи.
Приближих се, за да видя сребърните пръстени в тях, и наблюдавах как те трептят, в един момент са там, а в следващия ги няма. Примигваха като умиращи звезди и сърцето ми забрави да бие.
Страхът ме притискаше, но аз не се пречупвах. Щях да бъда тук за нея през всичко. С пръстени или без пръстени, за мен нямаше значение. Тя беше моята половинка независимо от това.
Тя се задъха, сякаш го усети, и ръката и се насочи към гърдите и.
– Аз съм смъртна – промълви тя.
– Не – отвърнах, хванах ръката ѝ и я придърпах към себе си, докато ужасът се увиваше около гърлото ми като примка. – Погледни ме – помолих я, но тя не искаше, вперила поглед в кръвта, която оцветяваше треперещите и пръсти, докато не я хванах за брадичката, принуждавайки я да ме погледне нагоре. – Ще оправя това – обещах с цялата си твърдост, която можех да събера.
– Твърде късно е – каза тя уплашено, след което отново ме бутна, за да получим малко пространство между нас. – Трябва да се махнеш. Чувствам, че се връща.
– Няма да те оставя – изръмжах аз. – Това проклятие не може да ни сломи.
– Не мога да остана тук – изплака тя наполовина. – Трябва да се махна от всички вас.
– Блу, моля те. Ти можеш да се пребориш с това. Просто ме погледни. Можеш да спреш това да те завладее отново, знам, че можеш.
Но тя поклати глава, още сълзи се стичаха по бузите и, издълбавайки пътеки през кръвта и пепелта, оцветени по лицето ѝ, и ръмжене на болка ме напусна, когато аз пристъпих напред, а тя се отдръпна.
– Моля те – прошепна тя и вдигна ръка, за да ме отблъсне. – Моля те, стой настрана, не искам да те нараня. О, боже… о, боже, какво направих? Всички тези хора…- Тя сви ръце в косата си, шум на мъка я напусна и аз се стрелнах напред, без да ме интересува какво иска от мен, нямаше да я оставя сама. Тя се нуждаеше от мен повече, отколкото някога в живота си.
Притиснах я към себе си, докато тя се разпадаше, ридаеше на гърдите ми и се вкопчваше в мен, докато я обвивах в ръцете си и се опитвах да разбера какво да правя.
– Ще избягаме. Ще отидем някъде далеч заедно, добре? – Предложих, но тя се отдръпна, поемайки треперещ дъх, докато се спираше да не се разплаче.
– Не – каза тя, а в гласа и прозвуча звънът на кралица. – Трябва да отида сама. Ако те нараня, никога няма да си го простя.
– Блу – изръмжах аз, когато зелените и очи се изпълниха с толкова много мрак, че изглеждаха почти черни. – Моля те. Хванах я за ръката, опитвайки се да я задържа, докато тя продължаваше да отстъпва назад, а сенките около нея сякаш се сгъстяваха.
– Трябва да тръгвам – каза тя.
– Няма да се сбогувам с теб и ти няма да отидеш никъде – поисках аз. – Ще трябва да призовеш самите звезди, за да ме държиш далеч от теб.
Сякаш в отговор на думите ми, през небето премина метеор, паднала звезда, която остави след себе си следа от блестящ огън, докато се носеше над главите ни към планините и се сблъска със страната на една от тях, изпращайки разтърсващ трус, който разтърси земята.
Вдишах шокирано.
– Какво сега? Небето също пада? – Погледнах надолу към Дарси, открих, че тя се отдръпва все по-далеч от мен, а в очите и се четеше извинение.
– Чудовището се събужда – каза тя, гласът и се пречупи и аз погледнах надолу, за да открия, че тя е свързала краката ми в сенките със силата на чудовището, привързани към самата земя, докато аз се хвърлях напред и бях изтръгван обратно от силата им.
– Почакай – изтръпнах от ужас, когато тя се обърна, превърна се в огромния черен Звяр на сенките и изрева траурно към нощта.
– Дарси! – Изревах, а гърлото ми се разкъсваше. Знаех, че в следващия миг ще я загубя, и не можех да издържа. – Срещни се с мен утре на разсъмване там, където е паднал метеорът! – Извиках отчаяно след нея, докато тя се отдалечаваше по посока на планините, а аз не бях сигурен, че дори ме е чула.
Издадох рев на гняв, дръпнах се за сенките отново и отново, борейки се да се освободя, а сърцето ми се разцепи на две при мисълта, че ще ни разкъсат.
Нямаше да я пусна. Щях да я следвам до края на Земята, щях да я следвам до Луната, ако се наложи.
Използвах всеки грам вампирска сила, която беше останала в мен, за да изтръгна сенките от краката си, след което погледнах към планините, моята половинка вече беше отдавна изгубена.
– Блу! – Изкрещях, паниката се засили в мен.
Тъкмо се канех да стрелям след нея, когато погледът ми се премести към Лавиния сред последните останки от битката.
Изтръпнах, когато звездите сякаш се наведоха по-близо, шепнейки си помежду си, докато гледаха как техните играчки изнасят представление за тях. Толкова ми беше омръзнало да бъда изтерзан, толкова ми беше омръзнало да губя всичко, когато вярвах, че най-накрая е мое завинаги. Трябваше да погледна в очите на моята елисейска партньорка и да видя как сребърните и пръстени избледняват точно пред мен, да видя как сърцето и се разбива в момента, в който осъзнава какво я е накарал да направи този звяр, и ако това я сломи, аз също ще се сломя.
Чувствах се толкова изтощен, че се борех за живот, който звездите сякаш бяха решили да ни откраднат. Дали някога са имали намерение да ни оставят на мира? Или животът ни щеше да бъде загуба след загуба?
– Щастливи ли сте сега?! – Изкрещях на звездите. -Достатъчно ли сте ни измъчили?!
Отне ми цялата сила, за да остана на крака, погледът ми падна от сияйните ни създатели и мислите ми отново се прехвърлиха върху Лавиния, а решението се затвърди в съзнанието ми. Тя беше тази, която беше направила това на Дарси. Тя беше създателката на проклятието, така че щях да изтръгна отговора за развалянето му от безполезните и устни.
Поех си треперещ дъх, след което се изстрелях напред с рязко увеличение на скоростта и се запътих обратно към мястото, където последните бунтовници се оттегляха в Бърлогата, знаейки какво трябва да направя, дори и звездите да ми се противопоставяха отново и отново. Защото, да, бях уморен, но не бях победен. Нямаше да се подчиня на тази съдба, дори когато тя счупи всяка кост в тялото ми и се опита да принуди гърба ми да се огъне. Щях да се боря за друга съдба, щях да изградя такава от тъканта на небето, ако се наложи.
Преди да стигна до сенчестата кучка, която мразех по-яростно от всяко друго същество на тази земя, погледът ми попадна на едно тяло, лежащо на върха на хълма отвъд бушуващата битка, нещо инстинктивно в мен ме привлече към него и накара всичко в мен да се скове.
Не.
Самите основи на моето същество се разклатиха, когато се запътих към него, паниката скова крайниците ми, когато паднах до него, а мъката задуши целия въздух, когато докоснах лицето му.
– Дариус – изсъсках аз, кожата му беше ледено студена, а ножът от слънчева стомана в гърдите му – толкова шибано дълбок, че вероятно от сърцето му изобщо не беше останало нищо. Очите му бяха затворени, чертите му неподвижни, но дори в смъртта не изглеждаше спокоен.
Болката се пръсна по тялото ми като кинжал, който се врязва в плътта ми отново и отново.
– Толкова съжалявам – изстенах аз, паднах върху него и го прегърнах на гърдите си, чувствайки, че съм го подвел.
Трябваше да бъда тук, трябваше да попреча това да се случи.
Държах го, докато наоколо все още се разнасяха писъци, докато Лавиния работеше, за да издири последните бунтовници, и знаех, че смъртта може да ме връхлети всеки момент, но трябваше да си открадна това време с брат ми, някаква част от мен все още се молеше той да се върне. Но дълбоко в себе си знаех, че душата му си е отишла. Открадната отвъд завесата. Можех да усетя празнотата на тялото му и това разбиваше част от сърцето ми, която принадлежеше единствено на него.
– Моля те, събуди се – умолявах аз, неспособен да понеса тежестта на тази загуба. Той беше нещо повече от най-добрия ми приятел, беше едно от единствените хубави неща, които имах в живота си толкова много години. Бяхме водили стотици битки заедно и ми се струваше невъзможно да го загубя сега, след всичко, през което бяхме преминали.
Изпуснах стон на отчаяние, когато се принудих да го пусна и да го положа обратно в калта.
– Ще се върна – обещах през остра като бръснач буца в гърлото си. – Ще те погреба подобаващо, заклевам се.
Повдигнах глава, едва успявайки да се изправя, когато насочих поглед към Лавиния през снега върху нейната кула от сенки, преследваща група бунтовници с изкривената си сила. Ръцете ми трепереха, а леденият въздух се врязваше дълбоко в костите ми, когато извадих меча си, хвърлих последен поглед назад към Дариус и открих, че сърцето ми е толкова изпълнено с отмъщение, че не мога да мисля за нищо друго. За него, за Блу.
Скръбта ми се превърна в най-горчивия вид ярост, който някога бях вкусвал, и изведнъж се раздвижих, тичайки със скоростта на моя Орден към вещицата, която ни беше причинила толкова много болка. Която беше свързала другарката ми с проклятие, което можеше да я унищожи тази нощ, която беше затворила душата на сестра ми в себе си и я беше накарала да страда толкова години.
С един всемогъщ замах на меча си прорязах сенките, които държаха Лавиния нависоко, и тя се хвърли към мен с писък на уплаха.
Но, разбира се, тя се улови, преди да се удари в земята, и увисна само на метър над нея върху платформа от сенки. Тръгнах напред, а тежестта на скръбта и гнева в сърцето ми беше толкова голяма, че почти ме удави, докато се стремях да я убия. Тя се задъха, докато се отдръпваше назад, за да избегне удара на острието ми, и аз го размахах отново с вик на омраза, използвайки скоростта на ордена си, за да режа и да сеча, но тя се движеше като вятър, за да ме избегне.
Най-накрая острието ми се заби в плътта на врата ѝ и тя изкрещя, защото главата и почти беше отрязана. Но докато се издигаше върху поредната вихрушка от сенки, за да избегне следващия ми удар, тъмната и сила се уви около гърлото и, за да излекува раната, от която не изтече дори капка кръв.
Това чудовище беше празно, в него не живееше никакво сърце, нямаше никакви органи, които да го направят дори близко до живото. Беше направена от гниене и смърт и докато сенките се изливаха безкрайно в тялото и, може би не можеше да бъде убита. Но аз, по дяволите, щях да опитам.
– Ти, нахална херцогиньо – изръмжа тя, снишавайки се отново пред мен, и кътниците ми се оголиха, докато се втурвах отново напред, решен да я накарам да крещи, ако не друго.
Опитах се да забия меча си в гърдите и с вик на отчаяние и гняв, който се изтръгна от дробовете ми, но тя щракна с пръсти и ме обгърна с тъмната си сила, изтръгвайки меча от хватката ми, сякаш бях направен само от хартия. И аз предположих, че съм точно това – просто хартиен човек, разкъсан и разрязан от звездите. Бях изкован от тях и те щяха да ме смачкат в юмрука си в момента, в който приключеха с мен. Може би Лавиния щеше да е тази, която щеше да го направи за тях.
– Е, добре, добре – мърмореше тя и се издигаше над мен, докато сенките и се увиваха около мен като питон, привързвайки ръцете ми отстрани. – Чудех се кога ли ще те видя отново тази вечер. – Тя се усмихна лукаво и аз оголих зъби срещу нея, борейки се безполезно срещу хватката и.
– Кажи ми как да разбия проклятието – заповядах аз, а тя се усмихна, приближи се до мен и плъзна пръст под брадичката ми, за да ме накара да я погледна рязко.
– Знаех, че ще дойдеш при мен – прошепна тя, а кожата и се набразди с черни жилки, докато се взираше дълбоко в очите ми. – Погледни тези пръстени – изсъска тя. – Хубави, хубави малки сребърни съкровища. Но смъртните не могат да се чифтосват с феи и когато ми омръзне да си играя на звяр с нея, може би ще изтегля моя любимец от тялото ѝ и ще я оставя да се разпилее като слабо човешко момиче – издекламира тя. – Пръстените на твоята принцеса ще изчезнат завинаги. Пух. Довиждане.
– Майната ти – изплюх се аз. – Тя е мой партньор, независимо от всичко.
– И сега ли е? – засмя се тя. – И ти си дошъл да платиш цената за твоята сладка принцеса ли, Ланс Орион? Все пак обвързах кръвта ти с проклятието.
Гърлото ми се сгъсти при тези думи, когато си спомних кръвта, която тя беше проляла от мен онзи ден. Значи това беше то? Отговорът беше в мен? Ами толкова по-добре.
– Ще платя всякаква цена за нея. Назови я и се закълни, че ще бъде свободна – поисках и тя се замисли, а в черните и очи се появи поглед, който говореше, че именно на това се е надявала през цялото време. И стомахът ми се сви от това, че толкова лесно се предадох в ръцете и, но Дарси трябваше да бъде свободна. Щях да направя всичко, което трябваше да се направи, за да се гарантира това.
– Защо правиш това с нас? Защо просто не ни убиеш и не приключиш с това? – Изригнах.
Тя се премести по-близо, цялата в мрак и смърт полепнала по плътта и.
– Защото един Вега ме наказа веднъж преди много, много време. И сега е мой ред да се отплатя за услугата – изръмжа тя, а в погледа и искряха искри на отмъщение. – Ще ги накарам да ги боли, да пищят и да се гърчат в агония по всеки начин, който мога да измисля. А това е толкова лесно, малки ловецо. Вече превърнах една от тях в убийца, в чудовище също, сега остава само да и отнема краля, както на мен ми отнеха моя.
– Значи ти искаш моята смърт? – Захапах и макар че в момента се чувствах изтръпнал от идеята за смъртта, не бях изтръпнал от мисълта, че заради нея ще се разделя с Блу.
– Може би – каза тя през усмивка, плъзна ръката си надолу към сърцето ми и усетих как сенките и достигат до тялото ми и го карат да бие болезнено силно заради нея. Бях сигурен, че ще умра, звездите дърпаха душата ми, сякаш се готвеха да я изтръгнат от съществото ми всеки момент. – Кръвта ти е цената. Плът, кости, сърце, по какъвто начин искаш да я предложиш. Ако искаш, можеш да изрежеш сърцето си от гърдите и да ми го дадеш сурово и окървавено.
Сърцето ми се разтуптя, когато Лавиния ме освободи от връзките на сенките си, предлагайки ми обратно меча, но използвайки сенките си, за да насочи ръката ми, така че да насоча върха на острието към собствените си гърди. Загледах се в очите и, изтръгнах острието от ръцете ѝ и го притиснах силно към плътта си, като не исках изборът да е неин.
Болката пламна остро и аз стиснах зъби срещу нея, гледайки съдбата си в очите и без да се уплаша от жестокостта и.
Кръвта се разля от раната, когато дадох това жертвоприношение, без през мен да премине и сянка на съмнение. Беше лесно, когато мислех за Блу, държах я в очите си и не я пусках, докато адреналинът изгаряше крайниците ми, молейки ме да не правя това, но за нея щях да направя всичко.
Съжалявам, красавице. Ще те чакам в звездите.
Тя беше моята крилата принцеса, момичето, което ме беше спасило от самия мен и беше предложило толкова много сладост в живота ми, че беше поразително да си помисля, че изобщо съм същият човек. Тя ме беше превърнала в човек, какъвто никога не съм предполагал, че мога да стана, и нямаше нищо, което бих могъл да и предложа, което да и се отплати за това. Но можех да го направя, защото какво изобщо струваше животът ми тук, на този свят, ако Блу беше изгубена?
– Добре де – мърмореше Лавиния и прихвана сенките около ръката ми, за да ме спре да режа още по-дълбоко. – Какъв верен малък крал. По-лоялен от моя собствен.
– Искаш ли сърцето ми или не? – Изръмжах, а тя се приближи и проследи с палец линията на кръвта, която се беше разляла по гърдите ми, приближи я до устата си и я облиза.
– Мм – въздъхна тя. – Толкова сладко, толкова изкушаващо. Но ти не ме послуша много добре. Ще го кажа отново. Можеш да ми предложиш цената в плът, кръв или кости. Лично аз… мисля, че бих искала да я взема от плътта ти. – Тя се наведе надолу, като отново ме улови в сенките си, докато впиваше зъбите си в месото на рамото ми, и аз изръмжах от ярост, когато тя захапа достатъчно дълбоко, за да поеме още кръв. След това я размаза като езичник, карайки ме да потръпвам от ласките на студения и език.
– Не знам какво искаш от мен – изсъсках с отвращение, когато тя се отдръпна и облиза устните си, докато сурова, покварена похот изпълваше очите и.
– Ще станеш доброволно мой – обяви тя. – Тялото ти ще бъде моята къща за игра, с която ще правя каквото пожелая. Мога да го режа, да го бия, да го изгарям и да го чукам, ако ми хрумне. И ти ще ми позволиш да го направя доброволно, без оплаквания, без отпор.
В гърлото ми се надигна жлъчка, докато я гледах, а тежестта на тази цена беше твърде голяма, за да я понеса.
– Това или смъртта? – Попитах, а гласът ми беше празен и пуст.
– Да – потвърди тя. – Или пък мога да извадя костите от тялото ти една по една, пукнатина, пукнатина, пукнатина, но и това вероятно ще завърши със смърт. Тя се засмя леко, сякаш водехме някакъв съвсем нормален шибан разговор.
– А ако ти предложа тялото си, за колко време го искаш? За колко време? – Изръмжах, знаейки, че смъртта би била за предпочитане пред вечността в компанията на тази кучка. – Кога Дарси ще се освободи от проклятието?
– Да кажем… три лунни цикъла – предложи тя. – Не мога да кажа по-справедливо от това. Тогава, когато те изпратя обратно при твоята половинка Вега, сърцето и ще се разбие парче по парче, когато научи за това, което си ми дал.
– Подценяваш ни – казах аз, а тонът ми се повиши със силата на звездната ни връзка. – Можем да преживеем всичко.
Тя се усмихна, но усмивката и беше по-зловеща от всичко, на което някога съм ставал свидетел.
– Ще видим за това, Ланс Орион. И така, имаме ли сделка? – Тя ми подаде ръка.
– Трябва да сключиш смъртна връзка за това – настоях аз, а сърцето ми започна да бие хаотично, докато бавно приемаше това, с което се съгласявах. – Трябва думата ти да е обвързваща извън всякакво съмнение.
Тя извъртя очи, след което прокара длан по меча си, разряза го и хвана ръката ми, за да направи същото. След това удари ръката си в моята, леденият, влажен допир на кръвната и отрова до кожата ми, когато кръвта ни се смеси – макар да не бях сигурен, че нейната изобщо е истинска кръв.
– Кълна се в звездите, че ще спазя условията на нашето споразумение – измърмори тя. – Твоето тяло ще бъде доброволно мое за три лунни цикъла, а когато това време изтече, ще освободя Дарси Вега от проклятието и.
– А ти ще ме освободиш от твоя плен – изръмжах аз, а тя се усмихна срамежливо, сякаш не е имала намерение да споменава това.
– А аз ще освободя теб, Ланс Орион, от моя плен. И ако не изпълня своята част от сделката, ще умра.
– Можеш ли изобщо да умреш? – Избухнах.
– Всички същества могат да умрат – каза тя с горчивина.
Магията бръмчеше между нас, потвърждавайки, че мимикрията на кръвта и е достатъчна, за да сключи поне тази сделка. Но знаех, че има още една част от това, буца се надигна в гърлото ми, докато приемах това, което трябваше да направя.
– Съгласен ли си? – Попита тя, а в очите и гореше победа.
Поколебаех се, страхът се разливаше в мен от това, на което щях да бъда подложен, но трябваше да го направя. Или трябваше да оставя Дарси да бъде погълната от проклятие, което щеше да отнеме магията и завинаги. То щеше да я остави смъртна, да не говорим за онова гнусно чудовище, което се бе настанило в плътта ѝ и я караше да се противопоставя на хората, които обичаше. Тя беше твърде добра, твърде мила, за да заслужи тази съдба. А Солария се нуждаеше от нея повече, отколкото от мен в момента.
Три лунни цикъла щяха да минат. И без значение кой ще бъда, когато изляза от него, все още щях да я обичам. Все още щях да бъда неин.
Знаех, че решението ми вече е затвърдено и че няма да се отдръпна, въпреки че ужасът се промъкваше през тялото ми. Но можех да преживея три лунни цикъла в ада заради Дарси Вега. Това щеше да е агония в най-чистата и форма, но тялото ми беше нищо. Блу притежаваше онази част от мен, която имаше значение. И Лавиния никога нямаше да може да я докосне. Поне този начин ми гарантираше, че ще мога да се върна при моето момиче, готов да я обичам с всеки удар на туптящото си сърце. Само се молех, че когато един ден се събера отново с нея, тя няма да ме обвинява за този избор и ще може да намери начин да ми прости.
– Съгласен съм – казах твърдо и връзката между нас се заби болезнено, звездите зашепнаха, докато магията се навираше под моята и нейната кожа, светлината пламна около дланите ни и кръвта ни изсъхна на прах.
Тя освободи ръката ми и открих, че от вътрешната страна на дланта ми е изгорена червена звезда, която светеше там за миг, преди да потъне под кожата ми и да изчезне. Лавиния наблюдаваше как същият знак се настанява в собствената и плът и усмивка се изви на устните и.
Беше свършено. Бях вързан, окован и притежаван от това гнусно чудовище.
– Три лунни цикъла – потвърди тя, протегна ръка към гърлото ми и усетих как около него се увива яка от сянка, която се стегна.
– Ето ни. Всички са мои. – Тя се понесе към мен, дръпна една нишка от сянка, която се свързваше с нашийника като каишка, и ме дръпна с нея към себе си, като извади торбичка със звезден прах от наметалото от сянка около тялото си. – Да се приберем у дома, любимецо, нямам търпение да започна да те пречупвам по всички начини, по които може да бъде пречупен един мъж.
Назад към част 78 Напред към част 80