БЛЕЙК
Изчакването на седмица, за да се отправим към Рояум д’елит, беше особен вид мъчение, тъй като бяхме заклещени в чистилището на това да знаем, че сме толкова близо до края, а същевременно да се чувстваме толкова далеч от него. Беше като онова усещане, което изпитваш, докато четеш книга, поглеждайки към оставащите страници или процента, който ти остава, и виждайки, че наближаваш края. В известен смисъл това беше вълнуващо, защото щяхте да получите всички отговори, които сте чакали, щяхте да разберете кой е оцелял и кой е трябвало да плати най-високата цена. Но беше и ужасяващо, защото знаехте, че точно тук темпото ще се засили, всичко ще се разпилее и всичко ще се сблъска в експлозия от думи, болка и адреналин, която може да ви остави на пода като обезумяла каша, след като приключите с нея. А дори и тогава съществуваше съвсем реалната възможност да ви преследва след това, а героите да останат в съзнанието ви като стари приятели, а не като конструкции на въображението ви. Надявах се само да стигна до епилога на нашата малка шибана история – този, в който Златка срещна трите мечки и вместо да избяга по хълмовете, повика дървосекача да се присъедини към тях и се короняса за тяхна кралица. Това беше приказката, в която исках да живея завинаги.
Дядото на Киян беше забранил на Найл да се присъедини към нас. Но лудото копеле явно ни беше харесало достатъчно, за да ни помогне, като ни въоръжи и ни даде назаем колата си, така че в момента бяхме на път към клуба на ужасите в джипа „Вранглер“ на Найл със Сейнт зад волана.
Седях на предната пътническа седалка и слушах изисканата комбинация от класическата музика на Сейнт, докато през високоговорителите звучаха 21 Унгарски танца № 5 от Брамс, а Тейтъм стенеше силно на задната седалка. Свалих сенника пред себе си, като открехнах огледалото, за да наблюдавам как Киян я целува страстно, докато ръката му се движи под колана на черните ѝ панталони за йога. Ръката ѝ беше върху бедрото на Монро, докато тя се навеждаше към него, за да даде място на Киян, ноктите ѝ се впиваха в плътта му, но той явно нямаше нищо против това, докато ги наблюдаваше и целуваше шията ѝ.
Облизах устните си, когато стоновете ѝ се превърнаха в звук от нейното приключване, а Киян се ухили като самодоволен задник, докато се отдръпваше, за да я остави да си поеме дъх. Бях почти сигурен, че всеки от нас е твърд като камък след това малко представление, но колкото и да ни беше харесало и без съмнение щеше да ни хареса още повече, ако спрем за около час, трябваше да се съсредоточим върху това, което трябваше да направим сега.
Погледнах към Сейнт, чудейки се дали ще има да каже нещо по въпроса, но той само извъртя очи, а в ъгъла на устните му затанцува усмивка, когато песента се прехвърли на „3 Gymnopédies“ на Франк Глейзър – по-тихо парче, което сякаш ни накара да се успокоим.
– Всички ли знаете какво трябва да направите? – Потвърди Сейнт, когато спряхме на малък черен път в средата на шибаното никъде.
Слава богу, че Сейнт беше успял да се ориентира за това място, когато Киян и Тейтъм бяха дошли тук за последен път, иначе имах чувството, че никога нямаше да успеем да намерим мястото.
– Преглеждали сме плана около сто пъти – напомних му и той кимна.
– Добре. – Той свали очилата за нощно виждане, които Найл ни беше дал назаем, върху лицето си, след което изключи фаровете, потапяйки ни в тъмнина.
Напрежението в колата се натрупа, когато Сейнт изкара джипа извън пътя, а аз се държах за вратата, докато подскачахме през канавки и по неравен терен през боровата гора, която заобикаляше Рояум д’елит.
Това щеше да е адски трудно постижение, ако наистина успеехме да го направим, но аз сериозно очаквах да си изцапам ръцете. Твърде дълго ми се налагаше да виждам погледа в очите на Киян, който присъстваше, откакто го бяха принудили да се запише в този клуб за богати задници. Мразех, че са го накарали да направи нещата, които е направил, и мразех, че е смятал, че трябва да ни лъже за това след това. Но сега, когато вече имах чудовище, което да обвинявам за мрака, който го преследваше, бях готов да забия кинжал в сърцето му и да видя как всички до един членове на това общество от шибаняци горят за престъпленията си.
Сейнт спря колата и настъпи дълбока тишина, когато той изключи двигателя. Всички излязохме, без да кажем нито дума, черните ни костюми ни покриваха и ни покриваха със сянка.
Хванах ръката на Тейтъм, придърпах я към себе си и я целунах дълбоко, а пръстите ми се спуснаха по тила ѝ, погалиха татуировката „Нощна връзка“, която ѝ беше направил Киян, и се усмихнах на себе си. Не можех да се нарадвам колко много я обичах. Бях я накарал да си върже косата и да ми позволи да я чукам отзад поне четири пъти, откакто си я беше направила, само за да мога да усещам съвършенството на тялото ѝ, увито плътно около мен, докато гледам тази постоянна марка върху плътта ѝ, която казваше, че и тя е поискала нас. Наша. Завинаги.
Разбира се, Сейнт се беше хванал между това да бъде развълнуван и вбесен от това. Беше я наказал за това, че е маркирала тялото си, без да се консултира с всички нас, като я беше напляскал с някакво лудо кожено гребло, което беше купил, а след това я беше накарал да ни изсмуче всички, без да и позволи да свърши. Всички нас, освен Киян, на когото беше забранил да прави секс за седмица като наказание. Но със сигурност знаех, че снощи е чукал нашето момиче в гардероба за пране, а преди няколко дни бях почти сигурна, че я е извел и до колата на Лиъм. Но не го бях извикал за това, защото лично аз не смятах, че е направил нещо лошо, като я е маркирал за нас.
Неохотно прекъснах целувката ни, докато всички покривахме лицата си със ски маски и се уверявахме, че имаме прибрани ножове и пистолети на коланите си. Найл наистина се беше постарал с оръжията, с които ни беше снабдил, и всеки от нас имаше лъскав нов деветмилиметров пистолет, напълно оборудван със заглушители, ножове и много боеприпаси. Макар че се надявахме да не ни се налага да ги използваме. Аз и Киян носехме и няколко галона бензин за финала на плана ни.
След като бяхме готови за тръгване, Сейнт заключи джипа и се обърна да погледне останалите с дълбоко намръщено лице, което дори не можех да видя в тъмнината под дърветата. Нощта беше облачна, заплахата от дъжд витаеше във въздуха и почти не проникваше лунна светлина. Но това беше добре, защото означаваше, че и никой няма да може да ни види как идваме.
– Петимата души, които стоят тук, са най-важните хора на света – каза тежко Сейнт, като погледна между всички ни, за да се увери, че слушаме. – Всичко, което правим тук тази вечер, бледнее в сравнение с това да ни запазя живи. Нищо не е по-важно от това. Кълна се в това.
– Няма да поемаме излишни рискове – обещах аз, знаейки, че не му харесва, че ще трябва да се разделим, щом сме там.
– Вътре и навън – съгласи се Киян. – Точно както Тейтъм го обича.
Тя го удари по гърдите, за да му се скара, докато аз се смеех.
– Нека просто влезем там и да направим това, което трябва – каза Наш. – Колкото по-скоро приключим и нашето момиче е на сигурно място оттук, толкова по-добре.
– О, моля те – каза Тейтъм. – Обзалагам се, че аз ще съм тази, която ще ви пази, задници. Не съм аз тази, която има проблеми с контрола на импулсите.
Сейнт пристъпи напред и постави едната си ръка около раменете ми, а другата – около тези на Монро. Киян завърши кръга с Тейтъм, която стоеше в центъра ни, като всички се наведохме напред и притиснахме главите си една към друга.
– Аз съм тъмнината в мъртвата нощ – каза Сейнт с тих глас и всички ние поне веднъж изръмжахме в отговор, вместо да го изкрещим.
– Ето ме рева.
Разделихме се и започнахме да се движим през дърветата с бърза крачка, като не след дълго светлините на огромното имение отпред пронизаха мрака.
Когато стигнахме до края на дърветата, се скрихме и погледнахме към поддържаната морава в задната част на внушителната готическа сграда. От тази страна на имота не се виждаше никой, но по чакълената алея вляво от нас, докато оставахме извън полезрението, се зададе автомобил и ние зачакахме, докато той спря пред сградата, за да пусне току-що пристигналия член.
– Готови ли сте? – Издиша Сейнт и аз кимнах заедно с останалите, като се стрелнахме от дърветата и започнахме да тичаме по моравата.
Беше толкова тъмно, че не бяхме нищо повече от сенки в нощта и за щастие всеки прозорец в Рояум д’елит беше грижливо затворен – без съмнение, за да се уверят, че отвън не могат да се направят снимки, които да документират шибаните неща, които се случваха на това място. Но това послужи и на нас, защото означаваше, че никой не гледа и навън.
Киян пое инициативата, когато стигнахме до стената на внушителната сграда, пропълзя покрай нея, докато стигна до тесен прозорец, където бързо извади от джоба си тънка тел и я плъзна под пролуката в долната част на стъклото.
Сърцето ми се разтуптя, докато той проклинаше под носа си няколко пъти, преди да успее да закачи ключалката и да я отвори със сила. Той плъзна прозореца нагоре възможно най-тихо, но зъбите ми все още ме боляха от звука, който издаваше, и всички затаихме дъх, докато той се навеждаше напред, за да погледне през пролуката в дървените капаци, които препречваха пътя нататък.
– Банкетът на спонсорите – е вдясно и нагоре по стълбите – промълви той. – Курвите и бойците се държат в лявата част на сградата долу. Само се увери, че се държиш шибано далеч от тази среща. Ако хванат някого от нас тук, ще ни вържат за една маса и ще ни нарежат на парчета, докато целия клуб гледа и се смее. Така че не се прецаквайте.
– Отбелязвам – отвърнах аз, приближих се до него и извадих пистолета си, докато той се готвеше да отвори следващата ключалка. – Твърде красив съм, за да ме режат.
– Само не забравяй, че всеки, който носи маска, е враг – изсъска Сейнт. – Ако се изпречи на пътя ти, първо убий, а после задавай въпроси.
– Просто – сухо отвърна Наш, докато Киян извади ловния си нож от колана и плъзна острието между тънката пролука в щорите.
Използва го, за да щракне ключалката, която ги обезопасяваше, и на следващия дъх скочи вътре. Погледнах след него, като се уверих, че няма никой, който да се спотайва в сенките, преди да прибера оръжието си отново в кобура.
Направих пауза, за да повдигна Тейтъм, и тя се усмихна, като ме остави.
– Благодаря ти, приказен принц – закани се тя и аз я последвах с бензина вътре в момента, в който тя беше през прозореца.
Не бях сигурен, че Чаровния принц е толкова развратен, колкото мен, но щях да изиграя ролята, ако и харесваше във фантазиите и.
Сейнт и Монро бяха точно зад нас, когато се озовахме в тесен коридор. Прониза ме бодлив адреналин, когато Сейнт бързо затвори прозореца и щорите зад нас, за да прикрие входа ни.
Поех водачеството с Киян, докато се промъквахме през огромната сграда, където звучеше далечна музика, до нас достигаше само тъп ритъм, който сякаш караше стените да вибрират от силата му. Навсякъде се носеше слаба миризма на пури и секс и аз смръщих нос, мислейки си за всички тези старци, които купуват момичета, за да ги използват и изхвърлят, само защото могат. Понякога шибано мразех хората. Бяха най-лошите, по дяволите.
Дъските на пода заскърцаха зад ъгъла пред нас и всички замръзнахме, а сърцето ми се разтуптя, когато звука от стъпки за щастие се отдалечи от нас.
След това Киян ни поведе надолу по стълбите, преди да посочи вратата към помещението, в което се съхраняваха пелерините и маските на членовете, които не можеха да присъстват на партито. Облекчението се разля в мен при вида им и аз поех водачеството, докато пресичахме широк коридор с тъмночервен килим. Щом бяхме облечени в техните глупави регалии, щяхме да можем да се движим по-свободно, да се крием на видно място и шансовете да ни хванат щяха да намалеят значително.
Бутнах вратата, но точно когато го направих, тя на практика се изтръгна от ръцете ми, тъй като някой вътре също дръпна дръжката.
Сърцето ми подскочи, когато се озовах лице в лице с мъж, облечен в пелерина и черна маска, и щом ме забеляза, извика.
Нахвърлих се върху него, ръцете ми се вкопчиха в гърлото му, като стиснах силно, прекъснах звука и се спънах в стаята заедно с него. Блъснахме се в стената, а той риташе и се мяташе, докато ръцете ми останаха здраво заключени около гърлото му и аз отчаяно се борех да го накарам да млъкне.
Вратата се затвори зад мен, докато останалите ни гонеха вътре, и ние потънахме в пълен мрак, докато мъжа, когото задушавах, удряше ребрата ми с жестоки удари. Но аз просто понасях шибаната им болка, защото знаех, че в момента, в който хватката ми не успее, той ще изкрещи кърваво убийство и ще срине цялото това място върху главите ни.
Хвръкнах, когато ме удари отново, после започна да драпа по облечените ми в ръкавици ръце, опитвайки се да изтръгне хватката ми от гърлото си. Но аз не можех да го пусна. Не исках. И когато светлините внезапно светнаха и срещнах сивите му очи през дупките в безизразната му маска, видях там истинска паника и отчаяние.
Стиснах зъби и се държах здраво, докато стисках и шибано стисках, и когато той най-накрая спря да се бори и падна неподвижен, го пуснах с проклятие.
– Мислите ли, че някой е чул това? – Изсъсках, обръщайки се към останалите, които ме гледаха.
– Мисля, че ако беше така, вече щяха да са тук – отговори Сейнт след малко и всички се съгласихме с това.
Наш започна да грабва наметала и да ни ги подхвърля, за да ги облечем върху черните си костюми, а ръцете ми леко се разтрепериха от адреналина на битката, докато закопчавах своето около врата си.
В ръцете ми бе притисната златно-черна маска с череп и погледнах нагоре, за да открия Тейтъм, която стоеше пред мен, с широки и пълни с огън очи.
– Ти ни спаси задниците, златно момче – подиграваше се тя и се приближи на пръсти, за да вкара кратка целувка в устните ми, след което се отдръпна и свали собствената си маска върху лицето си.
– Всичко е работа за един ден, скъпа – отвърнах аз и погледнах към тялото, което бях оставил на пода, преди да закрепя собствената си маска върху чертите си и да вдигна качулката си. Имаше време, когато щях да се изплаша до смърт от това, което току-що бях направил, но вече не. Бях научил по трудния начин какво е необходимо, за да оцелееш в този свят, и бях готов да направя всичко, за да се уверя, че ще оцелеем.
– Запишете си номерата – заповяда Сейнт и аз погледнах златния номер 327, зашит на гърдите на пелерината му. – Не искаме случайно да се застреляме един друг.
Монро се засмя така, сякаш това беше шега, но като погледнах между другите нощни пазители и нашата кралица, трябваше да призная, че беше доста трудно да се разпознае кой кой е под маските и пелерините. Но аз бях толкова в час с всички тях, че много се съмнявах, че дори и така ще ги объркам с някой друг.
Киян грабна мъртвеца и го пъхна под стелажа с наметалата, като изрита краката му от погледа, така че да е невъзможно да го видиш под висящия черен материал, а ние бързо изгасихме осветлението и отново се отправихме към сградата.
– Натам – каза Каян и тръгна по мрачния коридор, сякаш беше собственик на мястото, а ние го последвахме покрай маслени картини и затворени врати, през няколко завоя и по стълбище.
– Господа! – Извика глас зад гърба ни и ние се спряхме, като се обърнахме да погледнем назад към мъжа с черна маска, който беше спрял в подножието на стълбите, за да ни извика. – О, и дама също – добави той, забелязвайки Тейтъм сред нас. – Събранието вече е в ход и Великият магистър…
– Добре знаем – изръмжа Сейнт с най-праволинейния си глас на пич. – Вашата работа е да ни разпитвате или сте тук, за да ни служите?
– Не, господарю – отвърна човека набързо и ни се поклони, сякаш бяхме лордове или някакви гадове от Бриджъртън. – Просто исках да съм сигурен, че знаете.
– Сега, когато си сигурен, можеш да се изсереш – изръмжа Киян и човека веднага направи точно това, като се измъкна като плъх в дупка.
– Господи – промърмори Монро и имах чувството, че е едновременно облекчен, че се е получило, и донякъде отвратен от този привилегирован свят, в който бяхме израснали. Но поне не бяхме тук, за да се присъединим към него. Може и да бяхме група богати момчета с права, но бяхме тук, за да прецакаме заведението, точно като него.
– Това е офиса, който намерихме преди – каза Тейтъм, когато се приближихме до една от неописаните дървени врати и изчакахме, докато тя се спусна да отвори ключалката.
Сърцето ми тиктакаше в опияняващ ритъм, докато чакахме тя да го направи, а някъде откъм ъгъла в края на коридора до нас достигна звук от смях.
Преди дори да успея да си помисля да извадя пистолета, вратата се отвори с щракване и Тейтъм се втурна вътре, а ние всички бяхме точно зад нея.
Затворих вратата, а тя се придвижи през пространството, като отвори тайната врата, която бяха намерили зад рафта с книги, и позволи на Сейнт и Монро да се отправят към скрития там кабинет. Очите на Сейнт светнаха зад маската му, докато оглеждаше пищното пространство. То не беше огромно, но всичко тук беше скъпо и явно принадлежеше на богат кретен.
– Знаеш ли какво трябва да направиш? – Попита Сейнт, като погледна между мен, Киян и Тейтъм.
– Да избегнеш задниците на тайното общество, да освободиш сексуалните робини, след което да се приготвиш да бягаш като от дяволите? – Попитах с усмивка, която никой не можеше да види зад маската ми.
– Бъди внимателна – изръмжа Наш, очите му бяха насочени към Тейтъм и знаех, че мрази да се разделяме така, но всички се бяхме съгласили, че това е единствения начин.
Сейнт се нуждаеше от време, за да открие каквото може в този офис, но и ние не можехме да се мотаем наоколо, така че трябваше да се заемем с нашата част от плана, докато той прави своята.
– Винаги съм – отвърна Киян с кикот, който говореше, че се вълнува от това да прецака нещата.
– Така че помогни ми, неандерталче… – започна Сейнт, но аз го прекъснах.
– Аз и Тейт ще се погрижим той да не прекали, нали? – Попитах и тя кимна.
– Имаме работа за вършене – съгласи се тя. – Така че нека побързаме да я свършим.
Тя поведе обратно към офиса и аз и Киян се втурнахме в крачка след нея като двойка кучета нападатели, а ръцете ни се блъскаха една в друга.
– Влизаме във война – промърморих аз, а Киян се ухили.
– На живот и смърт, братко.
– На смърт – съгласих се аз. Само се надявах да не се стигне дотам.