МОНРО
Вкусът на кръв заля устата ми от разбитата ми устна и аз изплюх храчка от нея на пода, докато се мръщех срещу ярките светлини, които бяха насочени право в шибаното ми лице.
Мускулите ми се схванаха, когато се опитах да вдигна ръка, за да защитя очите си, но ограничителят на китката ми ме спря.
Гигантският хикс, към който бях привързан, беше груб и твърд към гръбнака ми, а металните белезници, които държаха китките ми, се врязваха болезнено в кожата ми. Краката ми едва докосваха пода и аз измърморих проклятия, докато се изплъзвах с един сантиметър, карайки белезниците да се впиват в китките ми с парче агония.
– Наш? – Обади се Блейк от дясната ми страна, а аз похърках, все още примижавайки в светлината, докато се опитвах да различа фигурите в стаята отвъд нея. Тейтъм беше някъде там, бях я чул, сигурен бях в това.
Но фигурите не бяха нищо повече от неясни силуети при толкова ярката светлина, така че беше невъзможно да разпозная лицата на мъжете, които се бях зарекъл да убия.
– Къде е Тейтъм? – Изревах, а гърлото ми беше пресъхнало от това, че през последния половин час бях изкрещял тези думи в тъмната стая, докато ни бяха оставили да се въргаляме тук. – Тя там ли е? Примижах към балкона, но не беше добре, светлините бяха твърде ярки.
Все още не получавах никакви отговори. Не ни бяха казали нито дума, откакто ни отвлякоха от тялото на Киян и ни докараха тук, вързани като езически жертвоприношения и оставени да чакаме, по дяволите, досега. Болката от загубата му беше като леден къс, забит в сърцето ми, и не знаех как да се справя с нея. Той беше моя брат, най-скъпия ми приятел, моето семейство.
– Залагайте – извика някакъв мъж, когато вратата се отвори някъде зад мен и аз проклех, тъй като позицията ми не ми позволяваше да се обърна и да го видя.
Най-многото, което успях да направя, беше да срещна погледа на Блейк, който се напрягаше срещу оковите, държащи го на собствения му хикс, а тъмната му коса се разливаше в очите му и залепваше за слепоочието му, където кръвта се стичаше по лицето му от рана в линията на косата.
Върху голите му гърди беше нарисуван голям син кръст, а аз погледнах надолу към червения кръст, който бяха нарисували върху мен, чудейки се какви ли шибани игри са планирали за нас.
Киян ни беше разказвал истории за нещата, които правеха в „Рояум д’елит“, и не се съмнявах, че това вероятно щеше да свърши наистина шибано зле за нас, ако не успеехме да избягаме.
– Червено или синьо? Последни залози сега – обади се мъжа и звука на нещо, което се движеше по дървения под, стигна до мен точно когато той се появи, бутайки нещо, което приличаше малко на рулетка, на мястото между мен и Блейк върху голяма количка.
В долната част на количката имаше рафт, пълен с различни вещи, сред които преброих нож, чук, ножовка и пирони, преди той да влезе в полезрението ми и да ми закрие гледката.
– Пуснете ни – поиска яростно Блейк, като дрънчеше с металните белезници, които държаха ръцете му на място, сякаш му се искаше да се освободи от тях и да убие този шибан човек тук и сега. Тогава ще сме двама.
– Ще си пожелаеш смъртта, преди да ти я дам – изръмжах аз.
Мъжът ни игнорира, извади от джоба си сребърна топка и я вдигна нагоре, преди да пусне колелото да се върти и да хвърли топката вътре.
Отвъд светлините прозвучаха ликуващи гласове и сред всички тях ми се стори, че чувам гласа на Тейтъм, издигнат от страх, който крещеше името ми. Но знанието, че е наблизо, не ме успокои, защото ако беше тук, значи беше в опасност. А аз не можех да и помогна.
Топката затрещя в колелото и аз затаих дъх заедно с тълпата, докато чаках да спре.
– Победителят е… Син! – Обяви мъжа. – Бонус за всички, които са имали говеда!
Какво, по дяволите, каза току-що?
Тълпата отново се радваше, някои от тях освиркваха, защото бяха загубили, но като цяло имаше много шибан шум. Гледах как задника се наведе и бръкна в дъното на количката, преди да се изправи отново с размах, да извади дълъг метална тояга за добитък и да я задвижи.
Той тръгна към Блейк, докато аз крещях проклятия в гърба му, а металните белезници се врязваха в китките ми достатъчно силно, за да пролеят кръв, докато аз се борех да избягам с още по-голяма решителност.
– Да те еба, свински изрод – изплю се Блейк половин секунда преди задника да забие тоягата за добитък в стомаха му.
Изревах яростта си към него, когато гръбнака на Блейк се изви, мускулите му се напрегнаха от болката, докато той прехапваше всеки звук, излязъл от устните му в отговор на шока, а тълпата се радваше на играта.
Яростта ми ме заслепи, докато се борех и се борех, мускулите ми се напрягаха, а кръвта ми бушуваше от отчаяното желание да се освободя и да унищожа всяко едно чудовище в тази стая.
Когато се успокоих достатъчно, за да обърна внимание, топката отново летеше около колелото, а Блейк се задъхваше в белезниците си, а очите му пламтяха от болка и ярост.
– Червено! – Извика мъжа от вълнение и първото нещо, което изпитах, беше облекчение, че поне този път съм аз, а не брат ми. Бих приел всяка една от тези загуби, вместо да гледам как някой, когото обичам, страда. – Марката!
Очите ми се разшириха, когато той извади метална марка от следващата количка и тълпата запя окуражително, докато той се преместваше, за да я нагрее в огъня.
Яростта ме прониза заедно с най-унизителното чувство за безполезност. Не можех да се освободя от това. Не можех да избягам. И знаех, че тази игра няма да свърши просто така. Те щяха да продължат да играят, да въртят колелото и да избират между мен и Блейк, докато мъченията ставаха все по-лоши и по-лоши, докато един от нас не умре. Тук се правеха истинските пари. Те залагаха на това кой ще оцелее най-дълго. И във всеки случай аз щях да бъда губещия. Не само защото това щеше да е моя край, а и този на Блейк. Но и защото знаех, че някъде наблизо Тейтъм има нужда от мен. Тя се нуждаеше от мен, а аз не можех да дойда за нея. Тя беше сама, след като всички бяхме обещали, че това никога няма да се случи. И ако Нощните пазители намереха края си тук, тогава всяка клетва, която бяхме дали, щеше да е напразна. А идеята за този провал ме нараняваше много повече, отколкото всяко мъчение би могло.
Мъжът се приближи отново, като държеше пред себе си нажежената марка със символа на Рояум д’елит – буквата R в огнен пръстен.
Стиснах зъби, преди той да я притисне към бедрото ми, прехапах езика си, докато рева на болката се надигаше в гърлото ми, а аромата на горяща кожа се носеше под носа ми.
Беше агония, каквато не бях познавала досега, ослепителна и безкрайна, а миризмата на провал, която я придружаваше, я правеше още по-страшна. Защото аз заслужавах това. Заслужавах всичко това, ако не успеех да стигна до нея. Ако тя страдаше заради моя провал, тогава дължах това и още повече. И тъй като болката почти открадна дъха ми, това беше единственото, за което можех да се хвана. Нашето момиче се нуждаеше от нас. А ние не идвахме.