ТЕЙТЪМ
Бях потънала в мрак и не изгубих нито секунда, за да действам, тъй като се вкопчих в този момент на потенциално спасение.
Изхвърчах от мястото си, скачайки по посока на охранителя, ръцете ми се сключиха около автомат му, докато яростта прорязваше гърдите ми. Поставих пръста си на спусъка, преди той да успее да се опита да ме спре, завъртях сляпо цевта към него и стиснах пръста си върху нея.
Експлозия от изстрел разкъса ушите ми и мъжа падна с предсмъртен писък, като гореща кръв ме опръска и аз бях повлечена на пода заедно с него от ремъка на оръжието, който беше захванат за тялото му. Звукът от панически викове и хора, които тичаха към вратата, ми подсказа, че имам само секунди да действам. Секунди, за да убия. И нямаше никакъв шанс в цялата вселена да позволя на някой от тези убийствени шибаняци да избяга.
Извъртях оръжието в изправено положение, доколкото можах, и започнах да стрелям обратно в посоката, в която бях дошла, а гъргоренето на куршумите се провираше в главата ми, докато звука изпълваше малкото пространство и съставяше песен с гальовните писъци на жертвите ми. Огнената светкавица от цевта на автомата ги осветяваше в стробоскопичен ефект, докато умираха, и аз се усмихвах, докато се наслаждавах на тази кървава дискотека, създадена от мен самата.
Успях да намеря клипса на ремъка и освободих оръжието от тялото на охранителя, докато в моята посока се разнасяха изстрели. Но аз просто държах пръста си на спусъка, докато пръсках враговете си с толкова смърт, колкото този автомат можеше да донесе, докато цялото движение в стаята не спря.
Усещането за парене по слепоочието ми подсказваше, че съм се приближила до смъртта повече, отколкото ми се искаше, и докато кръвта се плъзгаше по лицето ми от облизването на куршума, я изтрих.
Изправях се на крака, треперех в тъмното, докато търсех нещо, което да използвам като светлина. Трябваше да съм сигурна, че в тази стая няма друг жив човек. Че всички до един вече не съществуват на този свят.
Кракът ми се блъсна в меко тяло и аз посегнах надолу, ровейки в дрехите му и изваждайки телефон, като ушите ми звъняха силно от стрелбата. Включих фенерчето, осветявайки с него масовото убийство, докато сърцето ми биеше неравномерно. Никога не бях убивала на такова ниво. И колкото и трудно да идваше дишането ми и колкото и да бях шокирана от кръвта, изрисувала стените, аз също се наслаждавах на това. Защото всеки гадняр в тази стая трябваше да отговаря за неописуеми престъпления. И сега се надявах, че ще стоят пред Дявола в ада, а цялата власт ще бъде отнета от ръцете им и ще започне вечното им страдание.
Русата коса на Карън се беше разпиляла по пода, където лежеше под един от другите Велики майстори, кръвта мокреше и двамата, а аз не можех да намеря в себе си и най-малкия намек за съжаление за смъртта ѝ.
Обърнах се да погледна към балкона, търсейки Блейк и Наш отвъд него, докато паниката гризеше гърдите ми. Едва ги различих през мрака и гласа на Наш изведнъж ме повика отчаяно.
– Тейтъм! Кажи ми, че си добре!
Човекът, който беше въртял рулетката, беше изчезнал и предполагах, че е видял съдбата, която беше сполетяла приятелите му. Сигурно ми се искаше да го намеря и да го накарам да страда за това, което беше направил на момчетата ми.
– Добре съм! Убих ги всичките – извиках аз. – Идвам. Чакай.
– Ти, шибан ангел – каза Блейк с маниакален смях. – Побързай със сладкия си задник.
Обърнах се към вратата и сърцето ми се разтуптя, когато тя се отвори и от нея излетя жена, чийто камшик от руса коса ме накара да изръмжа яростно. Шибаната Карън.
Тръгнах да я гоня, като се втурнах след нея в коридора и открих огън, но проклетия колан с боеприпаси беше изчерпан. Бях изстреляла всички куршуми в него и нито един не беше осигурил смъртта ѝ.
Тя сведе глава, стреляйки на сляпо зад себе си с пистолета си, така че бях принудена да се прикрия обратно в стаята за наблюдение. Тя се гмурна зад ъгъла и се изгуби от погледа ми, но погледа ми попадна върху кървавата следа, която оставяше след себе си, и ме обзе хладно, спокойно решение. Идвам, кучко. Но не още.
Тръгнах по коридора и надолу по няколко стъпала, намерих вратата, която трябваше да води към стаята, където държаха Блейк и Наш, и опитах дръжката. Заключена. Отстъпих назад, насочих приклада на оръжието към ключалката и я ударих колкото се може по-силно. Тя се откърти и аз бутнах вратата, втурнах се вътре и използвах фенерчето на телефона, за да намеря момчетата си, докато изхвърлях празния автомат.
Ръцете ми трепереха, докато извивах ключалките на белезниците първо на Блейк и му помагах да слезе. Той изохка и аз протегнах пръсти към изгарянето на страната му от тоягата за добитък и кървавите следи от камшик по гърдите му.
– Всичко е наред. Добре съм – изръмжа той, но това никога нямаше да е добре. Гледката на кръвта му беше като червен парцал пред бик за мен. А рогата ми бяха остри, готови да убият в знак на покаяние за това.
Затичах се към Наш и го спуснах следващ, сърцето ми се сви в юмрук, когато той изстена с облекчение. Белегът на бедрото му беше достатъчно лош, но трябваше да гледам как човека го биеше с метален бокс, докато тялото му също беше изпочупено и посинено. Беше почти прекалено да гледам красивото му тяло, белязано и превито от болка, и ме напусна шум от мъка.
Той се премести пред мен, докато проверявах раните му, а пръстите ми докоснаха ребрата му и той изохка.
– Добре съм, принцесо – измърмори той.
– Нищо в това не е добре – изпъшках аз.
Блейк се премести зад мен и аз ги придърпах към себе си, позволявайки си момент в прегръдките им, докато се успокоявах със съзнанието, че са тук. Все още бяха живи.
За миг мисълта ми се спря на Киян, но бездната от скръб, която лежеше в тези мисли, беше твърде дълбока, за да се изгубя в нея сега. Трябваше да се съсредоточа. Трябваше да приключа с това.
– Трябва да убием тази шибана кучка, която ме е родила – изръмжах аз.
– Трябват ни дрехи и оръжия – изръмжа Блейк.
– Накараха ни да се съблечем там – каза мрачно Наш и аз го последвах до съседната стая, която приличаше на метална килия, като всички замръзнахме, когато забелязахме въртящия рулетката, който се криеше в задната част на помещението.
– О, не – изпищя той, сочейки ни с нож, който сигурно беше взел от болната си количка с уреди за мъчения.
Придвижихме се към него като конниците на апокалипсиса и когато той замахна към мен с острието, аз го хванах за китката, като я завъртях рязко и го накарах да го пусне. Наш го притисна до стената за гърлото, а Блейк грабна острието и го заби в корема му отново и отново, докато писъците му не секнаха и живота не избледня от очите му. Наш го пусна, като се присмиваше на трупа му, а аз му обърнах гръб с вълна от удовлетворение.
Това място беше подготвено да се превърне в ново царство на смъртта. Но нямаше да има кралски задници, които да го запълнят, докато приключим. Те щяха да си платят за убийството на Киян. Нямаше да се успокоя, докато това не станеше. Това беше единственото нещо, което ме държеше цяла, и знаех, че в момента, в който приключи, ще се срина заради загубата му и трудно ще продължа напред.
Момчетата бързо се облякоха, след което ги изведох в коридора, като на слабата светлина огледах кръвта, която Карън беше капнала по плюшения кремав килим.
– Другите Велики майстори имаха оръжия – казах, преди да ги заведа в стаята за наблюдение, където трябваше да гледам как раняват момчетата ми.
Монро поведе вътре и нададе ниско свистене.
– Хо-хо-хо-хо, принцесо. Това е най-доброто убийство.
Блейк ме придърпа към себе си, когато влязохме вътре, и ме целуна грубо по върха на главата ми, преди да прокара палеца си под раната на слепоочието ми, за да избърше кръвта.
– Ако вече не бяха мъртви, щях да ги убия отново и отново. Бавно, така че да се изсипят, докато молят за милост. Но не бих предложил на никой от тях това само заради този белег върху теб, скъпа.
– Те получиха твърде бърза смърт – съгласих се аз. – За всичко, което направиха на толкова много хора, на Киян, на вас двамата, те не заслужаваха куршум, заслужаваха остриета и огън.
– Те поне се страхуваха, знаеха какво се случва – каза Наш, като взе четири пистолета и подаде два на Блейк, преди да ми подаде още един, който прибрах в колана си. Той посочи към тълпата от тела, които явно бяха тичали към вратата, преди да умрат. Беше прав, но все още не ми се струваше достатъчно.
– По-добре да се уверим, че всички са мъртви – мрачно каза Блейк. – Не можем да позволим на нито един от тези шибаняци да се върне, за да възстанови Рояум д’елит.
– Правим го заради Киян – казах аз, а гласа ми се пречупи. – Тогава трябва да хвана тази кучка Карън и да я накарам да крещи. – Тя можеше да е ранена, но не знаех колко тежко или колко далеч може да стигне.
– Вие двамата вървете напред, аз ще ви настигна – призова Наш, преди да се премести, за да притисне новопридобития си пистолет в тила на един от тях.
– Не, не можем да се разделим – изръмжах аз и Блейк кимна твърдо.
– Тогава нека да го направим бързо – каза Наш с гримаса и произнесе изстрел в черепа на мъжа, а звука сякаш рикошира в цялото ми тяло. Работата беше мръсна, но се справихме за по-малко от минута и скоро се втурнахме по коридорите след майка ми, която беше курва.
Светлините изведнъж отново оживяха и аз погледнах към останалите, докато замръзвахме в дългия коридор.
– Хей! – Извика към нас един пазач от края на коридора.
Силен взрив отекна в главата ми и дишането ми спря, когато охранителя полетя назад и падна мъртъв на пода с тежък удар.
Пистолетът на Блейк беше вдигнат и челюстта му тиктакаше, а очите му пламтяха от адски огън. Точно в този момент той блестеше като шибана звезда и аз едва успях да откъсна очи от него. Примигнах и отново тичахме, следвайки кървавата следа по лъскавите дъски на пода.
Изключих фенерчето и прибрах телефона в джоба си, докато завивахме по едно пищно стълбище вдясно, следвайки кръвта до нивото на земята.
Студен вятър ме блъсна в бузата и аз се обърнах към него, откривайки открехната врата с окървавена дръжка, а снега отвъд нея бе опръскан с червено под лунната светлина.
Тъмно чувство на глад ме дърпаше в корема, докато се придвижвах към нея, преследвайки плячката си с два от моите вълци от двете ми страни. Усещах смъртта ѝ във въздуха. И тя беше моя.