– Така че най-накрая имаш билет – каза той тутакси.
– Да, господине – казах весело. – Съжалявам за ергх, преследването и опитите за проникване. И когато държах котката ви за заложник… и за щетите, които нанесох на рамката на вратата ви, когато се опитах да се задържа за нея и вие накарахте онези четирима охранители да ме изхвърлят. А и вдлъбнатината, която оставих в колата ви, когато я ударих. И смъртните заплахи…
– Да, нека не преразказваме всичко това, нали? – Прекъсна ме рязко той и се отдръпна. – Влизаш. Закъсняваш, другите вече чакат да тръгнат.
Влязох вътре, а той тръгна след мен и ме насочи към една врата в края на коридора. Проклех под носа си, когато влязох в тематична лунна стая със сиви стени и под, снимки на Луната навсякъде, ниско осветление и видео на звездите, което играеше над нас на тавана. Останалите девет печеливши от лотарията стояха в края на стаята, разговаряха заедно, облечени в лъскави сиви костюми. Всички те ме погледнаха и замълчаха, когато разбраха кой току-що се е присъединил към тях. Понякога да си известен беше страхотно, а друг път – гадно. Като този път. Мразех да ме гледат по този начин. Сякаш бях извънземно, което току-що е изпълзяло от задника на г-н Накатуки.
– Ще трябва да облечеш това – господин Накатуки ми подаде метален сив гащеризон, като започна да си навлича своя. – Както току-що приключих да обяснявам на останалите, в подплатата му има проследяващо устройство, в случай че се изгубиш, а костюмът е пропит с магии по мой собствен дизайн, за да те предпази в атмосферата там горе. Като въздушен елементал можеш да използваш собствената си магия, за да си доставяш кислород, или да използваш заклинателните шлемове. Щом пристигнем в лунната база…
– Ооо, лунна база – изръмжах аз и той прочисти гърлото си, когато закопчах ципа на костюма чак до врата си. Изглеждах толкова готино.
– Да, лунната база – повтори той.- Ще имаш достъп до всички необходими шлемове, но тъй като си върколак, магическите ти резерви вероятно ще останат пълни през цялото пътуване, така че шлемовете не са задължителни. – Той се приближи до мен и задържа под носа ми атлас, който беше произведен само звездите, знаеха къде.- Трябва да подпишеш този формуляр.
Взех го от него, прелиствайки с очи текста.
„Бла, бла, бла, ако умра, ти не носиш отговорност, бла, бла, бла, бла“.
Надрасках подписа си в долния край и му го върнах с усмивка. Той не ми отвърна с усмивка. О, добре, щях да го направя свой добър стар приятел, докато приключи това пътуване. Никой не можеше да ми устои, когато включих чара си, и това беше щастливият ден на този човек.
– Умирането не е единствената ви грижа, господин Капела – каза той сериозно. – Не съм тествал влиянието, което луната може да окаже върху един върколак. Магията ви би могла да стане толкова силна, че да увреди каналите в тялото ви, които я свързват с ръцете ви, или да причини травми на пръстите ви, когато магията ви се използва, или…
– Ще поема риска. Хайде да вървим! – Изтичах през стаята към новите си приятели, като ги потупах по раменете и всички те станаха много плахи. Дори един от тях не ме погледна в очите. Ех. Наистина?
Добре. Не ми трябват приятели на Луната. Луната ще бъде мой приятел. И г-н Накатуки.
Той мина покрай нас до това, което първо бях помислил за лъскава черна врата в края на стаята, но сега разбрах, че е завихрено тъмно пространство от нищото.
– Какво е това? – Попитах, подскачайки на пръстите на краката си.
– Това е портал от звезден прах – обяви той със самодоволна усмивка. – Направен е с разрешението на Съветниците и е закален с лунен прах. Както всички вие прочетохте в документацията, която получихте по пощата…
Погледнах съвсем непренудено настрани от него, когато той ме погледна така, сякаш знаеше, че не съм чел тази документация. Само разглеждах снимките и удрях братята и сестрите си със списанията, когато им натяквах, че аз отивам на Луната, а те не.
– … ще знаете, че не можете да обсъждате никакви магически технологии, разглеждани по време на това пътуване. Неспазването на това правило ще доведе до съдебно преследване. Запазването на технологията ми в тайна гарантира, че Луната няма да бъде завладяна от компании, които искат да направят дойна крава от любимото ни небесно тяло. Трябва да защитаваме това най-свещено място и да се отнасяме към него с най-голямо уважение. Разбирате ли?
Всички кимнахме, а русото момиче пред мен ме погледна през рамо и размърда мигли, преди отново да се обърне. Аз обаче нямах очи за нея, имах среща с Луната и тя вероятно умираше от желание да се запознае с мен.
– По-единично – извика Накатуки и аз си проправих път към предната част на групата, лаейки развълнувано. Той ме погледна намръщено, но не ме спря, докато се приближавах към портала от звезден прах.
По дяволите, отивам на Луната.
Накатуки ме подкани да вървя напред и аз вдигнах брадичка, навлязох уверено в портала и звездите ме изтръгнаха в прегръдката си. Претърколих се през тях и главата ми се завъртя, тъй като въздухът сякаш изтъня и имах чувството, че се нося напред с хиляда мили в час. Това не беше като обикновен звезден прах, беше невероятно, сякаш бях катапултиран право в самите звезди.
Изведнъж бях изхвърлен и краката ми бавно се спуснаха върху меката, тебеширено сива земя под мен. Загледах се в нея с отпусната челюст. Луната. Бях на Луната. Магията набъбна в мен толкова силно, че ме накара да се задъхам за въздух, който го нямаше. О, по дяволите.
Вдигнах ръка към устните си, приспособявайки се към странното усещане за по-малка гравитация, като изхвърлих мехурче въздух около устата и носа си, вдишвайки дълбоко.
Погледнах през тъмната повърхност към огромна бяла куполна сграда, която сигурно беше лунната база, за която Накатуки беше споменал. Приличаше на тунел, само че имаше прозрачни прозорци, от които се виждаше вътрешността на лъскавия интериор.
Звездите трептяха над нея, а земята блестеше далеч в далечината, само една малка топка от синьо и зелено, целият ми свят беше останал зад мен.
Наклоних глава назад и изхлипах, тичайки напред и смеейки се на начина, по който можех да скачам толкова високо и сякаш да се нося обратно към земята.
– Господин Капела, трябва да се ориентирате, преди да се отдалечите! – Гласът на господин Накатуки се носеше след мен, но аз продължавах да се пързалям, твърде въодушевен, докато тичах по красивата ѝ повърхност. Ако отдалеч тя беше красива дразнителка, то отблизо беше една мръсна скална курва.
– Г-н Капела! – Изръмжа Накатуки, когато отскочих нагоре и преодолях един малък хълм, изплувах отвъд него и му помахах неясно за сбогом. Не се нуждаех от ориентация. Аз и Луната имахме афинитет, разбирателство. Начинът, по който тя изпълваше тялото ми с магия, беше всичко, което трябваше да знам за това колко много обича да ме има тук. Аз бях нейната кучка, нейното малко вълче момче, дошло от Земята, за да отдаде почитта си. И щях да и я отдам добре.
Застанах на колене, целувах скалите, впивах се в тях. Оставих снежни ангели в пръстта, нарисувах сърцето си със името на Кал в пръстта, след което се търкулнах по земята, имайки нужда да я усетя цялата върху себе си. Какво наистина можеше да се случи, ако все пак сваля костюма?
Започнах да се събличам от него, да свалям ботушите си, докато не останах гол и не застанах с ръце на хълбоците, докато гледах към тъмния неподвижен пейзаж на моята лунна любовница.
Пенисът ми беше твърд и когато погледът ми се спря на малък кратер на няколко метра от мен, устните ми се разтеглиха от гладна усмивка. Далеч съм от мисълта да измина целия този път и да не покажа на Луната как да си прекарва добре.
Скоро забих члена си дълбоко в дупката, забих се в нея, докато драсках с ръце в пръстта и показвах на сексапилната кучка това, което е пропускала през целия си живот. Доминирах над нея, гарнирах я добре и тя обичаше всяка секунда от това.
– Г-н Капела! – Накатуки изведнъж изкрещя като жена, точно когато свърших с дълъг стон, и вдигнах глава, докато се задъхвах, откривайки го с разтворена уста и цялата група на печелившите от лотарията зад гърба му в костюми и каски. По лицата на всички тях беше изписан пълен шок, а някои от тях отвръщаха поглед със зачервени бузи и широко отворени очи.
– Ти оскверни Луната! – Провикна се Накатуки, изглеждайки отвратен, докато аз се изправях, покрит с лунен прах, чийто вкус усещах по устните си.
– Тя го искаше! – Извиках в отговор и той се опита да изведе останалите, опитвайки се да прикрие очите на някои от тях, когато неколцина останаха на място.
– Осквернихте това свято същество – проплака наполовина Накатуки.
– На нея и харесваше – настоях аз. Не бях изнасилвач на прокълнатата звезда на Луната. Усещах как тя вика името ми, как ме привлича.
Магията във вените ми и силата на земята под краката ми караха главата ми да бучи. Чувствах се чисто животински. Просто вълк с апетити в дивата природа. Отвърнах се с вой, подскачайки по земята, докато се опитвах да избягам, и се засмях като луд.
– Тя ме обича и аз я обичам, не можеш да ни разделиш, Накатуки! – Изкрещях с поредния си маниакален смях, а проклинането му ме последваха в тъмнината, където бяхме само аз и луната, чиито кикот бях почти сигурен, че чувам. Или това, или бях вкарал прекалено много кислород в мозъка си.
Трябваше да се запитам дали Кал не е знаел, че ми урежда среща с луната през цялото време. Той винаги се стараеше повече от мен. И щях да се уверя, че ще имам повече от няколко истории, които да донеса вкъщи само за него. Дълбоко в себе си знаех защо толкова много харесвам това място. Дори повече от това, че бях върколак и я почитах всяка вечер. Защото Кал беше този, който купи Луната за мен. И по някакъв начин щях да намеря начин да му купя целия свят в замяна.