Глава 11
„А ти не си аз, докъде ще стигнеш.“
– Какво… – Започна Калъм.
Така и не довърши.
С дясната си ръка обхванах гърлото му, смазах трахеята му и го гледах как умира. Бърза, далеч по-милостива смърт, отколкото заслужаваше; добротата, която ме раздели от нея.
Завъртях се, хванах Алфи, по-ниския от двамата, за ризата, метнах го през стаята и го блъснах в стената толкова силно, че тя се разтресе. След това се хвърлих към него, докато той скачаше към тесния черен отвор на няколко метра вдясно от него. Това сребро, водещо към онова горещо, непознато царство, беше малко, по-широко от предишното, но от него подухваше същия остър вятър, миришещ на дървен дим и кръв. Подобно на предишното, и това нямаше богато украсена рамка или широка черна рамка, каквито се срещат при сребърните отвори на феите. Огледалата, които използваха за пътуване, бяха нещо различно.
Хванах Алфи, когато се готвеше да се гмурне в тъмната бездна, и го хвърлих обратно в стаята. Той се блъсна в безмълвната, тъмна изправена машина „Пак Ман“, разби рамката, занесе се в една машина за пинбол, отскочи и се удари в пода. Той се изпъна и се опита да се отскубне, но аз го ритнах встрани и го повалих обратно на пода.
– На колене, ръце зад главата – заповядах аз. – Не бягай повече, иначе си мъртъв.
– Т-т-ти все пак ще ме убиеш! – Извика Алфи, стискайки ребрата си.
– На колене – изръмжах аз.
– Убила си брат ми, пич!
– Последен шанс – казах тихо, като вкарах повече заплаха в шепот, отколкото в крясък.
– Нещо не е наред с теб, кучко!
– Нямаш никаква представа – съгласих се аз.
– Ебати очите на един психопат!
– Продължавай да говориш. Колене. Сега.
Треперещ, хвърляйки скрити, дивогледи погледи към мен, той се изправи неловко, стенейки шумно, на ръце и колене, след което седна на петите си, задъхвайки се, докато поставяше ръце зад главата си. Бях го ритнала малко по-силно, отколкото предполагах. Очилата му бяха счупени, изкривени на носа му, а шапката му паднала. Очилата бяха дебели, с тежки черни рамки. Тънките сребърни жици се виждаха от единия счупен фланец.
Докато той коленичеше, треперещ от ярост и страх, долових проблясък на нещо метално в тъмните гънки на шапката му и слабо се усмихнах. Дансър може би би създал подобна джаджа за мен.
– Камера на главата ти, очилата ти се връзват в нея. Осигурява ти зрение на едно осемдесет.
– Инфрачервено – каза той мрачно.
– Видя топлината ми зад вас.
– Той не ни изпраща без инструменти.
– Кой?
Тънките устни на Алфи се стиснаха, челюстта му изпъкна предизвикателно.
– За кого работиш и какво прави той? Отговори ми или умри.
Все пак той не каза нищо.
– Отговори ми или ще напъхам задника ти в онова огледало с издълбано в него послание, в което пише, че си разказал всичко и аз идвам за него.
– Да ти еба майката! Нямаш никаква представа с какво се заиграваш! Не можеш да го докоснеш! Никой не може! И ти не искаш да го докосваш! Не искаш той дори да те погледне!
– Кой? Няма да питам отново.
– Какво ще направиш? – Издекламира той. – Няма да ме измъчваш. Познавам твоя вид. Закъсал, тесногръд отмъстител, който спасява безполезни деца. Мислиш си, че си над останалите. Мислиш, че си на правилната страна, но, миличка, правилната страна е страната на победителите – а ти не си на нея.
Това, че е бил прав за част от казаното от него, я притесни. Трябваше ми информация. Мъченията щяха да ми я дадат. Но винаги съм избягвала да пресичам тази мътна граница. Нуждаех се от помощник, който да няма такъв проблем. Все пак малко болка не беше мъчение.
Ножчето ми се измъкна с леко изщракване.
– Издълбавам. Съобщение. Избери.
Той погледна към брат си, мъртъв на пода, после зад мен към тъмния отвор в тухлената стена.
– Няма да успееш – казах с ледена усмивка. – Няма да минеш покрай мен.
Кафявите му очи срещнаха моите. В тях гореше ярост, но тя беше размита от страха, примесена с мрачно примирение. Той се страхуваше повече от господаря си, отколкото от мен.
Алфи се усмихна студено в отговор.
– Тогава ще умра, като се опитам.
Той го направи.
***
Огледалото изчезна в мига, в който сърцето на Алфи спря – хитър трик. На какъвто и господар да служеха, той имаше страховита сила. Усетих как температурата в стаята спада и се завъртях мигновено, но закъснях. Стената беше от тухли, портала беше затворен.
Ритах през избледнели кофички от пуканки и празни кутии от бира, разпръсквах хлебарки, докато извличах меча си и събирах оръжията си, признавайки, че вероятно така или иначе нямаше да мина през него.
Ако техния „той“ беше същия „той“, за когото споменаваше АОЗ, да се предам направо в леговището му, без план или резервен вариант, без никой да знае къде отивам, граничеше със самоубийство, а това никога не съм била.
Все пак ми се щеше да имам време да огледам стъклото.
Претърсих и двете тела, потупах ги, свалих камерите от шапките им, закачих несчупения чифт очила за деколтето на ризата си за по-късна проверка. Прибрах в якето си две тънки метални кутии с размерите на портфейл, които съдържаха няколко десетки от смъртоносните им пера. Във вътрешния джоб на палтата им открих отвратителни маски за Хелоуин и гумени ръкавици на скелети. Разбира се, децата си мислеха, че те са Ънсийли. В тъмнината на нощта, след ужасите, на които човешката раса беше станала свидетел, това беше справедливо предположение.
Търсенето ми не донесе друга особено полезна информация, но вечерта я имаше. Трябваше да обмислям много неща, да търся улики, да издигам теории. Теориите са плавна пътна карта за разгадаване на загадката и ако се подхожда с отворен ум и скрупульозно внимание към детайлите, те дават търсените отговори.
В момента обаче в леглото ми лежеше един жестоко изгладнял член на Деветката, който може би вече разполагаше с някои от тези отговори.
А кръвта в труповете се охлаждаше.
***
Веднъж, преди няколко седмици, в една топла, обсипана със звезди вечер, се разхождах из квартала Темпъл Бар, без да правя нищо друго, освен да се забавлявам. Имам нужда да правя това от време на време. Поддържа ме във връзка с моя свят.
В пределите на тези защитени улици, патрулирани от Новите пазители и, както подозирах, охранявани от самата кралица на феите, предоставящи на хората сигурно убежище, където могат не само да оцеляват, но и да живеят, забравих за няколко часа за многобройните си задължения.
Потропвах с крак заедно с уличните музиканти. Спрях в кръчмите и танцувах с посетителите. Хвърлях стрелички с една мома, като умишлено пропусках много и се прехласвах по снимката на роклята на булката, ясно осъзнавайки, че бъдещето ми ще предостави малко поводи за красиви рокли и никога за сватбена рокля. Отпих глътка „Гинес“ и хапнах нещо в любимата си рибна къща.
Преди да напусна привидно омагьосаното убежище, се загледах през улицата, между преминаващите шумни партита, през стъклената витрина на ресторанта, наблюдавайки как едно семейство празнува рождения ден на дъщеря си с шоколадова торта, а устата ми се пълнеше. Шоколадът е една от много малкото храни, към които имам емоционална реакция.
Чудех се какво ли би било да имаш такъв живот. Не можех да си го представя. Аз съм устроена по различен начин. Нямаше да мога да му се наслаждавам. Непрекъснато щях да преглеждам обстановката, да знам, че някой е там, в нужда, а аз да ям торта. Ситуационната осведоменост е инстинктивна за мен. Не мога да я преодолея.
Обратно в апартамента си се облегнах на стената във фоайето, опънах дълги крака и ги кръстосах в глезените, наблюдавайки как звяра изяжда телата, които бях изкачила на четири етажа по стълбите, защото асансьора в моята сграда отново беше спрян и тъй като всъщност никой не живееше тук, трябваше сама да измисля как да го поправя. Бях измъкнала дълбоко изтощеното същество във фоайето върху одеялото си, за да го нахраня там. Никаква кръв, никаква хрущялка, никакви вътрешности в леглото ми е непоклатимо правило.
Звярът се събуди в мига, в който усети телата, и се справи бързо с едно от тях, преди да премине към следващото.
Престанах да гледам и се загледах през високите прозорци, обмисляйки събитията от деня.
Когато най-сетне звяра се търкулна обратно върху завивката, която вече беше окървавена и означаваше, че ще трябва отново да правя моята версия на пазаруване, тъй като с никаква белина не могат да се изчистят всички петна от кръв, аз го издърпах обратно на леглото си и почистих бъркотията, която остана на пода във фоайето, след което дезинфекцирах кухнята от остатъците от пиршеството на Шазам, като през цялото време мислех за шоколадова торта.
***
По-късно стоях в спалнята си заедно с дремещия звяр и се съблякох, разглеждайки дрехите си. Гърбът на якето ми беше унищожен, а дупето на дънките ми беше толкова износено, че щях да ги разцепя, ако ги облека отново, затова изхвърлих и двете в кошчето за боклук.
Не си взимам душ по няколко пъти на ден, освен ако не съм покрита с кръв, която не се сваля с дрехите ми, но понякога изпитвам нужда да изплакна по-неуловимата мръсотия от тялото си.
След като изсуших косата си, се огледах в огледалото. Чернотата на кожата ми беше статична с едно малко изключение: една единствена обсидианова вена трепереше от лявата страна на врата ми и изчезваше под къдриците ми.
– Е, по дяволите – промърморих, докато навличах през главата си плътно прилепнала черна риза с дълги ръкави. Дръпнах същата найлонова ръкавица, която ми беше послужила за защита от смъртоносното ми докосване по-рано, докато обмислях какво да правя с врата си. Не можех да се сетя за никаква причина, поради която някой би могъл да докосне този шестсантиметров участък от кожата ми, а аз презирам яките, те ме карат да се чувствам така, сякаш се задушавам. И все пак нямах гаранция, че – по дяволите, Рей винаги мяташе ръце около врата ми.
Обмислих тънкостта на материята на ръкавицата си, копринен, почти прозрачен найлон, после бръкнах в чекмеджето на тоалетката, извадих ролка с тиксо за опаковане – не питайте защо го имам в банята, животът ми е странен – и залепих тиксо отстрани на врата си, като реших, че колкото и гъста да е косата ми, то ще предпази всеки, който докосне главата ми.
Нахлузих чифт избледнели шорти и навлякох добре износено одеяло върху огромния спящ звяр. След миг обмисляне свих рамене и се свих на малкото налично количество матрак, за да поспя няколко часа, с меча до себе си.
***
Сънувах, че съм безпомощна, в клетка, и знаех, че дори в съня усещането, че съм парализирана, че ще бъда изнасилена от тези подли тролове, е предизвикало труден спомен, който държа заключен в едно от най-строго охраняваните си хранилища.
Сънувах, че наистина съм взела Рей в абатството и прекрасното дете избухна в ръцете ми. Малките момиченца трябва да бъдат обгрижвани, защитавани и отглеждани като силни млади жени. Нещо в мен умря заедно с нея, а сърцето ми се превърна в тъмно, грозно парче безполезен камък.
Сънувах, че стоя на гроба на Бриджит и плача с кръв, докато от земята се издигат черни сенки. След това нещо беше зад мен и щеше да ме измъчва с глад по-силно, отколкото някога съм гладувала в клетката си, и каквото и да беше това нещо, то искаше да казвам името му отново и отново. Но аз не знаех името му.
Сънувах нощта, преди години, когато Мак дойде в манастира и настоя, че не е искала да прободе шийте зрящата, която я беше нападнала, но копието беше в ръката ѝ, а жената се хвърли и те се срещнаха по смъртоносен начин. Когато се придвижи през струпването на жените и ме прегърна, можех да я усетя, да усетя аромата на шампоана по косата ѝ. Животът е неизбежно натрупване на прегрешения. Никой от нас не е освободен. Остави ги да си отидат и работи по-усърдно, за да правиш чудеса – прошепна тя до ухото ми, целуна косата ми и изчезна.
Сънувах, че на лявата ми предмишница са поникнали тъмнокрасиви обсидианови шипове, толкова много, че се е превърнала в ръкавица с черни бодли, смъртоносна при допир. После се разпространи, поглъщайки ме, и аз станах смъртоносна за докосване. Изолирана от собствената си кожа, никога повече нямаше да бъда държана, прегръщана или да ми бъде позволен какъвто и да е физически контакт.
Сънувах, че звяра в леглото ми облизва рамото ми, тила ми. Това можеше да е реално. Не усещах зъби, така че не се притеснявах за това.
Сънувах, че Риодан се навежда над мен, гравира символи по челото ми, бузите ми, гърдите ми и мърмори: Нулева точка, жено. Отпусни го, отпусни го. Виж само красотата. Познай само радостта.
След това сънувах безкрайния, ослепителен нощен пейзаж, който бях изминала, когато прегърнах силата в мен.
Обсипана с мъглявини, целуната от ноща, аз се носех с широко отворени от страхопочитание и удивление очи сред звездите.
Назад към част 12 Напред към част 14
