Глава 12
„Тъмна божествена намеса, ти си сияйна светлина“
Кат отпи от чая си, докато чакаше другите да се присъединят към нея в салона.
Фазанската стая беше една от любимите ѝ в манастира, обзаведена с прекрасни вековни дивани от черно и кремаво кадифе, бели пуфове, бродирани с черни келтски възли, блестящи черни странични масички и шкафове за вещи от абанос зебра. Избледнели персийски килими в сиво и слонова кост покриваха подовете. Бургундски възглавници и завивки бяха осеяли столовете.
Но именно южната стена с прозорци от пода до тавана, отварящи се към градината за медитация, правеше обширната стая една от любимите ѝ.
Името на стаята идваше от копринената стенна облицовка с бледи и сиви фазани на фон от слонова кост, която се простираше от ламперията до украсената с акантови мотиви корона. По времето на Роуина тежките, тъмни и прашни завеси бяха вечно спуснати, за да предпазят (или скрият, тъй като тя криеше всичко ценно) скъпоценното им наследство от слънцето и любопитните очи.
Вече не. И слънцето, и прекрасните, озаряващи лъчи на луната, за Бога, щяха да греят в този манастир, дори ако самата Кат трябваше да разкъса всяка проклета завеса на това място. В тези стени нямаше да има мрак, нито тайни.
Е, може би няколко.
Шон беше намерил човек, който можеше да направи тест за бащинство, щом детето се роди. Как го беше намерил, нямаше представа. Хората с каквато и да е медицинска подготовка бяха много търсени и малко предлагани.
По онова време Кат беше бременна.
„Мислиш, че съм изневерила“ – беше казала тя. Така и беше. Не доброволно, но беше.
„А ти? – Отвърна той. – Вземахме предпазни мерки“.
Наистина бяха, не бяха готови да доведат дете в един несигурен свят.
„Обичаш ли ме?“ – Попита тя тихо.
„Ох, ти знаеш, че те обичам. Каквото и да правя, където и да съм, това си ти, винаги и само ти.“
„Тогава какво значение може да има, ако ти се закълна във вярност до края на живота ни?“
„Готова ли си, Кат?“
„Да.“
По това време той вече беше принц на Ънсийли, на тъмния му красив гръб се оформяха крила, по които тя така обожаваше да прокарва ръце.
Понякога беше полудял от болка, измъчван от страха, че извратената магия на Ънсийли го е избрала, защото той, както всички черни ирландци О’Баниън, е дълбоко, безвъзвратно порочен.
И все пак тя щеше да го избере. Нейният довереник от детството, нейния любовник, нейната сродна душа.
Ревността, извратена емоция, която никога не бе изпитвала в своя мил Шон, бе гръмнала толкова силно в сърцето му, че я ужаси. Това не беше най-добрия ѝ приятел, мъжа, когото познаваше почти толкова добре, колкото познаваше себе си.
Той беше казал:
„Не мога да приема това. Трябва да знам.“
„Каква е разликата? – Каза тя уморено. – Искаш ли от мен да се откажа от детето, ако то не е твое? Мислиш ли, че можем просто да го изпратим обратно? Това ли искаш от мен? То е и мое дете.“
Или можеше да обича и двамата, или не можеше. Дотогава майчината любов се беше събудила, яростна и защитна. Тя усещаше живота в себе си, мъничък и прекрасен. Тя вече беше решила своята борба. Ако детето беше на Крус, имаше две възможности: Да го убие – което не беше никаква възможност; или да го даде – което не беше никаква възможност. То беше половината от нея и ако най-лошото се окажеше вярно, детето не можеше да има по-добра майка от Кат. Друга жена нямаше да има представа какво отглежда. Единственият ѝ избор беше да се довери на силата на любовта.
Любов, която Шон явно не изпитваше. Тя не го беше виждала повече от две години. Болеше я да го види. Тя се мъчеше да не мисли за него, да не мисли за много неща.
– Добър вечер, Кат – каза Еньо и се настани на тапицирания стол до нея. Изправяйки краката си настрани, войника с пепелява кожа побутна приклада на пистолета си, прибран в кобура на бедрото, за да не се забие в ребрата ѝ, и плъзна автомата си, окачен на лента през гърдите, върху подлакътника на стола. Дръжките на кинжалите блестяха, прибрани в ботушите ѝ. Еньо беше страхотен стрелец – снайперист или на близка дистанция, отговаряше за обучението на всички жени в абатството, които искаха да се научат. Никой не беше притискан. И все пак накрая всички идваха.
– Добър вечер, Еньо – отвърна Кат с усмивка, която не беше върната, но Еньо рядко се усмихваше. Под кожата ѝ пулсираше енергия, в тъмните ѝ очи проблясваше интелигентност. Макар че Кат никога не би ги изказала – не беше нейно място – тя знаеше някои от тайните на жената. Те бяха болезнени и я бяха направили закоравял воин, какъвто беше. Родена във военен танк под силен огън, войната беше мястото, където Еньо Луна процъфтяваше.
Когато останалите от Шедон влязоха, Кат се съсредоточи навън, свали охраната си и прецени стаята. Дарбата ѝ даваше много несправедливи предимства. Тя ги използваше.
Членовете на „Шедон“ бяха осем: Тя самата; свирепата французо-ливанка Еньо; ефирната Рианън от Уелс, чиято специалност беше да разбива заграждения и да неутрализира заклинания; тихата Аурина от Деринейн, графство Кери, която можеше да общува с всякакви животни; острата Киара от Улстър-Изток с нейната дива огнена магия; Колин МакКелтър от Шотландия, която през последните две години под ръководството на един от чичовците си се бе превърнала в експерт в изкуството на друидите; прекрасната, сдържана, с шоколадова кожа Дъф от могъщия им сестрински дом в Бостън, която притежаваше ужасна дарба; и циничната, изнервена Декла, която бе обиколила света с баща военен и която притежаваше много по-тъмни таланти на шийте зряща, отколкото признаваше.
Тези жени бяха новото правило. Оценката на Дъф и Декла отне малко повече време от тази на останалите, но Кат безмилостно преглеждаше последователно всяка от тях, преценявайки, търсейки гнили петна в най-лъскавите им ябълки.
Не откри нито една.
Тази вечер.
Но поддържаше вечното съзнание, че един ден нейното елегантно, брутално нахлуване може да не даде такива щастливи резултати.
Може би дори със собствената ѝ дъщеря.
Песента на Сътворението беше променила всичко. Войната идваше, в това нямаше съмнение. Щеше да се вземе страна. Нито една от тях не беше черно-бяла; доколкото тя можеше да види, имаше акри и акри сиво, за което свидетелстваха промените дори в тяхния манастир. Преди шест месеца в градините и лабиринта на манастира се бяха заселили дребни Спирсиди. Те бяха толкова прости и добри, колкото можеше да бъде, грижеха се с любов за зеленината, открито търсеха шийте зрящите, обещаваха им вярност, избягваха собствената си раса, изгонени от тях. Молят за убежище, за да живеят сред хората. Първоначално Кат се страхуваше, че са шпиони, но обърна дарбата си към малките Спирсиди и ги откри чисти и прости като зората. Земни елементали, вид феи, за чието съществуване никога не е предполагала. Добри.
Макар че с ужас откри, че са способни да се възпроизвеждат.
Имаше едно име на Фае, за което не си позволяваше да мисли.
Име, което Рей никога нямаше да узнае. Той беше мъртъв. Нямаше причина да го знае. И нямаше нужда от тест за бащинство.
Времето щеше да покаже.
– Има ли късмет? – Попита тя стаята, докато жените се настаняваха в креслата и се разстилаха на диваните. Десетина от техните шийте зрящи, адепти, бяха изчезнали.
Дъф каза мрачно:
– Все още не. Претърсихме Темпъл Бар от край до край и планираме тази вечер да навлезем в покрайнините. С Декла влязохме в Елиреум, опитахме се да разпитаме, но ако не искаш да чукаш феи – изплю тя с тъмна гримаса – в този клуб получаваш само подозрения. Не знам как са оцелели на смени там.
– Знаели са, че е необходимо – каза Кат с немалка доза съжаление. – Изпратихме само доброволци. – Дванайсетте бяха шпиони, зрели жени, адепти, изпратени в Елиреум, защото Шедона най-накрая се бе съгласил единодушно, че не може повече да продължава, без да събира разузнавателни сведения за състоянието на Фае двора. В продължение на две дълги години те чакаха и се подготвяха, като не даваха на Фае да се намесят. Никога не се доближаваха до тях, както бе поискала Мак.
Но слуховете, че феите са се променили, се засилваха, а как можеха да се надяват да се подготвят за война, ако не познаваха врага си? Екипът беше отишъл с пълното съзнание за това, в което се забъркваше. Какво се искаше от тях. Бяха работили на смяна в продължение на една седмица. И всяка сутрин, когато се връщаха от секс с Фае, Кат бе използвала дарбата си за всеки от тях последователно, болезнено осъзнавайки колко безмилостно, непреодолимо съблазнителни могат да бъдат феите. До една жена дузината им шпиони-шийте зрящи в Елиреум бяха останали верни. Нощ след нощ те позволяваха телата им да бъдат използвани, докато защитаваха умовете си, извличайки информация. Бяха стигнали до дълбочината, необходима за проникване в клуба, като същевременно бяха запазили същността си. И то за толкова малка печалба. Всичко, което бяха успели да кажат на Шедона досега, беше, че Фае определено са по-могъщи, в неизвестна степен, определено променени от Песента, но има вътрешен кръг от висши Фае, скрити дълбоко в собствения си частен клуб, до който достъп имат малцина избрани. Никоя от дванайсетте все още не беше получила покана.
Сега те си бяха отишли. Всички те. Изчезнали безследно. Както обикновено, бяха тръгнали за клуба в събота вечерта и не се върнаха в неделя на разсъмване. Липсваха вече два дни и тя се страхуваше от най-лошото.
– Какво каза Дани? – Попита Колин. – Имала ли е някакъв късмет да ги търси?
– Не ѝ казах, че са изчезнали, по същата причина, поради която се съгласихме да не ѝ казваме, че изпращаме шпиони. Ако знаеше, щеше да настоява да ги придружи. Ако знаеше, че са изчезнали, щеше да нахлуе в Елиреум и да иска отговори с върха на меча. Всички знаем какъв резултат би имало това.
Еньо каза:
– Клетвата ни към кралицата на феите щеше да бъде нарушена. Този меч е част от душата на Дани. Тя не може да не убива феи. Единственият начин, по който е успяла да се справи толкова дълго и да удържи на думата си към Мак, е, че не си позволява да се доближи до тях.
– Точно така. Ето защо не можем да ѝ кажем нищо. Продължавайте да търсите. Продължавайте да мълчите.
Кимвайки, Шедона се надигна и се приготви да се върне в града, за да намери изчезналите си сестри.
***
– Мамо, защо феите са лоши? – Каза по-късно Рей, докато Кат събуваше обувките си и започваше да пуска ваната си.
– Не всички са такива – отвърна тя разсеяно, обмисляйки с половината си ум събитията от деня.
Осъзна какво прави и се принуди да загърби за известно време делата на манастира. Дъщеря ѝ заслужаваше пълното ѝ внимание – нещо, което никога не бе познавала от собствената си майка. И двамата ѝ родители я бяха сметнали за безполезно приспособление; увредена от такава изключителна емпатия, тя изглеждаше съкрушена, дори луда като дете.
Рей беше нейния свят. Неочакван подарък. Съкровище, което тя завинаги щеше да пази, защитава и обича и щеше да направи всичко по силите си, за да отгледа добре. Любовта на дете от собствената ѝ плът беше най-чистата, която един емпат можеше да познае.
Дъщеря ѝ бе започнала да говори бавно, но предвид собственото ѝ детство това не я притесняваше. Изведнъж, преди месец, Рей бе започнала да изговаря думи, които дъщеря ѝ дори не подозираше, че разбира, и да ги свързва във впечатляващи изречения.
– Спирсидите ме харесват – обяви Рей щастливо. – Казват, че им мириша добре.
Кат замръзна, ръката ѝ се стегна на ръба на старинната, емайлирана вана с нокти в техния апартамент.
– Казаха ли ти на какво миришеш?
Рей поклати глава, черните ѝ къдрици подскачаха, а очите ѝ танцуваха весело.
– Само, че съм вкусна. Те също ми миришат вкусно.
– На какво? – Попита Кат.
Рей прехапа долната си устна и се замисли. После се почеса по носа и се засмя.
– Ласкае носа ми. Просто хубаво.
Прашец, помисли си Кат. Много от дребните феи, изгонени от собствения си двор, живееха сгушени в човешките цветове, правеха си домове в уханни, напоени с билки храсталаци и гнезда в борови поляни. Напоследък някои от шийте зрящите се бяха заели да строят за тях малки дървени къщички, боядисани в ярки цветове. Тя очакваше земните Спирсиди да протестират срещу човекоподобните постройки, но на другия ден наблюдаваше как една двойка – те се сродяваха за цял живот – се бори с изненадано, враждебно врабче на вратата си, защитавайки новото си жилище.
– Ела, любов, банята ти е готова.
– Мехурчета?
– Не тази вечер. Само в нощите за миене на косата. – Косата на Рей беше толкова гъста и къдрава, че миенето ѝ беше трудна задача. Правеха го само всяка трета вечер и тогава мехурчетата във ваната бяха наградата ѝ за времето, в което трябваше да седи, докато Кат разплита косата ѝ.
– Мамо – каза Рей – гърба ме сърби. Не мога да го достигна.
Усмихвайки се, Кат протегна ръце и когато Рей влезе в тях, притискайки се до гърдите ѝ, тя издърпа ризата на дъщеря си над главата ѝ.
– Много ме сърби.
– Обърни се и ми позволи да го видя, тикво – каза Кат.
– Аз не съм тиква. Днес съм водно конче.
– Е, тогава, малка госпожице водно конче, обърни се…
Но Рей вече се беше обърнала и се наведе напред.
– Мамо – изпъшка тя – сърбеж!
– Лежала ли си върху нещо днес?
– Винаги лежа върху нещо.
– Като какво? Върху камъни? Нещо остро?
– Просто неща. Трева и други неща.
– Но в тревата може да е имало камъни.
– Нямам такива. Сърби.
Кат вдигна ръка, която трепереше съвсем леко, и почеса красивата, гладка кожа на дъщеря си, която толкова много приличаше на тази на Шон, светла, но при най-малкото слънце ставаше златиста.
Имаше две еднакви по големина, кръгли, розови петънца.
По едно на всяко рамо.
Назад към част 13 Напред към част 15
