Глава 15
„Ужасно съм подценявана, но дойдох тук, за да го поправя“
Разбира се, копелето възстановяваше Честър.
Стоях на тротоара, стиснала ръце в юмруци, мускул работеше в челюстта ми, нападнат от такава остра двойственост, че бях заключила крайниците си, за да не ме разкъсат, докато се опитваха да се подчинят на полярно противоположни желания.
Противоречието не е естественото ми състояние.
Аз съм стрела към целта, съсредоточена, непоколебима. Избирам страна и се придържам към нея, когато става въпрос за всеки един аспект от живота ми.
С изключение на един.
Този. Човек.
Половината от мен искаше да удари юмрук във въздуха и да изкрещи: „По дяволите, моят помощник се върна и изглежда, че този път смята да се задържи за известно време!“, докато се втурвах надолу, за да потвърдя благоприятното събитие със собствените си очи.
Другата половина от мен искаше да удари юмрук в лицето на Риодан и да му счупи костите.
Не, преоцених процентите си, половината не беше съвсем наред. Тридесет и осем процента от мен бяха за това да отстъпя пред идиотски щастливата усмивка, докато шестдесет и два процента от мен бяха вбесени, разярени, бясни, с гъсти шлейфове пара, заплашващи да изригнат от ушите ми.
Не получавам често главоболие, но бях на път да го получа. В тялото ми имаше твърде много напрежение и нямаше как да го изпусна.
Докато ме държеше извън строя без мое съгласие, той беше постигнал умопомрачителен напредък. Върху празния дотогава парцел над подземния нощен клуб на Честър сега се издигаше рамкова конструкция. Няколкостотин работници бързаха насам-натам, подготвяйки се за следващата фаза на проекта.
Фугите бяха излети и втвърдени, имаше стоманени греди и пояси, които чакаха да бъдат поставени. Бобкатът ръмжеше, имаше дори малък кран, който маневрираше. Тук купчини дървен материал почиваха върху палети, там огромни блокове опушен камък бяха подредени високо.
Трябваше да работи на три смени на ден, да работи и през нощта. Риодан беше такъв. Щом искаше нещо, искаше го още вчера. Ако се наложеше, щеше да изчака, с истинското търпение на безсмъртен, но ако можеше да заобиколи това чакане, щеше да го направи.
Защо сега? Кървавият му клуб беше разрушен преди години, а той нито веднъж не беше направил усилие да възстанови фасадата над земята! Какво послание трябваше да отнеса от това – ти може да си се изморила да помагаш на Дъблин в продължение на две дълги самотни години, но аз спечелих верността им само за няколко дни?
Не че си мислех, че го прави, за да се гаври с мен, което – като се има предвид колко много се гавреше с мен – би било справедливо предположение, но вече не мисля, че всичко, което прави, е заради мен.
И все пак, моите супер уши долавяха твърде много комплименти за него.
– Здравейте, госпожице? Мис? – Каза един мъж зад мен.
Игнорирах го. Несъмнено му пречех и той искаше да се преместя, за да не забавя нито секунда от планираното от великия Риодан пресъздаване на света, което скоро щеше да бъде пренаписано в Дъблинската библия, за да бъде увековечено.
– Мис, това вие ли сте? Мисля, че сте! – Мъжът заобиколи и се спря пред мен. Свалил шапката от главата си, той се изправи, стиснал я в ръце, а топла усмивка изкриви руменото му лице. – Никой друг с този меч. На добър час за теб, скъпа! Госпожата продължава да ме пита дали съм те виждал отново. Би искала да се присъединиш към нас за вечеря някоя вечер.
Извлякох името му от мисловните си файлове: Конър О’Конър. Някои родители трябва да бъдат застреляни в деня на именуването. След като ги посетих преди шест месеца, одобрих Рейни да настани осемгодишната Ерин при двойка на средна възраст, която беше загубила децата си при падането на стените.
Успях да разтворя челюстта си, но за усмивка не можеше и дума да става. Костите ми бяха свързани с твърде стегнати гумени ленти. Кимнах плътно и казах:
– Би било чудесно, благодаря. Ще се отбия, когато мога. Как е Ерин?
– Момичето е добре, както може да бъде. Все още понякога сънува лоши сънища, но те са все по-малко и по-малко.
– Чудесно. Знаех, че ще бъде щастлива с вас. – Все още не можех да разтворя ръката си, така че изтръгнах юмрук в суматохата. – Какъв е планът тук? Колко етажа?
– Поне половин дузина, както чувам, но не съм виждал плановете. Шефът е долу. Можеш да го попиташ. Чувал съм, че има очи за дамите, а красавица като теб може да го заслепи и да ти каже всичко. – Той ми намигна.
Мнението му и реалността явно бяха претърпели огромно разминаване. Отговори от Риодан? Като че ли. Красавица като мен? На врата си имах тиксо, във всеки мускул на тялото ми беше вградена намръщена физиономия, а дори не си бях измила косата.
– Е, тогава, госпожице Дани, ще ви оставя да се занимавате с вашите дела, но се надявам, че ще намерите време да се отбиете. Вие променихте живота ни, върнахте блясъка на госпожата ми, а когато тази жена е щастлива, света ми е прав като дъжд. На нашата трапеза винаги ще има място за теб, а моята Маги е добра готвачка. – Изчервявайки се, той кимна с брадичка надолу и се отдалечи.
Око за дамите?
Това беше почти всичко, което мозъка ми запази.
Ако Риодан отново кимнеше от върха на своето арогантно, женкарско стълбище, щях да му разпилея главата. Нямах представа защо и не ме интересуваше. Просто щях да го направя.
Стиснала ръце в юмруци, стиснала челюст, пресякох парцела в полустопкадър, ловко придвижвайки се по машини и хора, до вратата в земята, която водеше към „Честър“ – долу, и започнах спускането си в Ада, за да отгледам някакъв свой.
Назад към част 16 Напред към част 18
