Глава 17
„Как можа да ме оставиш, когато имах нужда да те притежавам, мразех те“
Ударих Риодан с пълна скорост, като граната с изваден щифт, с размахани юмруци. Ударих го толкова силно, че се блъснахме в мраморна колона, която се разтресе от удара. После го хванах, отблъснах го от колоната и го хвърлих в стената.
Той не ми отвърна, дори не се съпротивляваше и това ме вбеси още повече.
Изстрелях се отново към него, отлепих го от стената и го захвърлих през цялата стая. Той се заби в един палет с дървен материал с такава сила, че дървото експлодира и се разлетя във всички посоки.
Смътно забелязах зашеметените лица на работниците. Смътно регистрирах, че се държа тревожно като на младини.
Не ми пукаше.
– Изритай се нагоре в хлъзгавия поток – изръмжах му аз. Той дори не се присъедини към мен. Просто висеше там долу, в забравения свят на Джо, където всеки можеше да го види, и ме оставяше да го бия. Сигурно им изглеждаше така, сякаш го мята из стаята разярен тасманийски дявол.
Той се изправи, изтупа праха от свежите си, добре скроени дрехи, скръсти ръце на гърдите си и ме погледна строго, предупредително.
„И аз се радвам да те видя, Дани“.
Той дори не кървеше никъде. Каква бях аз – безобидна?
Спуснах се от хлъзгавия поток с гръм в ботушите и изръмжах:
– Не съм казала, че е добре да те видя, и не мисля. Ти, копеле. Ставай. Бори се с мен.
„Защо бих го направил“?
– И недей да ми говориш, без да си говорил с уста. Нямаш право. Не се меси в главата ми.
Очите му се стесниха.
„Силата прави…“
Отново се стрелнах в хлъзгавия поток, като го прекъснах. Това беше всичко, нямаше да слушам нито една дума от снизходителното му „силата прави правото“ или от глупостите „притежанието е девет десети от закона“, или от която и да е друга негова безсмъртна философия. Понякога има само един начин да се решат нещата: Да се бием и да се скараме. И, за Бога, той щеше да се бие с мен, а аз щях да излея възмущението си върху несломимото му тяло заради многото неща, които беше направил, за да ме ужили и обиди.
Взривих се отново в него, удряйки го толкова силно, че изригнахме във въздуха, носейки го назад с тялото си, за да го блъсна в друга колона с такава сила, че колоната се пропука от тавана до пода. Спуснахме се заедно по нея, като аз хванах яката му с две ръце.
Той ме беше оставил за две години. Нито веднъж не ми писа. Никога не се обади. Остави Лор тук, скрит от мен, извън обсега ми. Изобщо не ме успокояваше мисълта, че Лор може да го е държал в течение на моето благополучие. Това не се брои в моята книга.
Тогава той се върна, позволи ми да спася живота му и се отдалечи, без да каже нито дума.
Нарече ме Хлапе.
В момента, в който се готвех да ударя с юмрук в лицето му и да забия главата му обратно в колоната, за да видя дали ще мога да я срутя със следващия си удар – колоната, а не лицето му – Риодан ме издърпа от хлъзгавия поток, изскубна ме за ръкава и плавно ме повлече надолу в реалния свят с реални последствия, където са болезнените неща, и ме принуди да остана неподвижна, с една голяма ръка, окована около китката ми.
– Какъв е проблема ти – каза той много тихо – Дани?
Моят проблем? Не аз бях тази, която има проблеми. Загледах се в него. Лицата ни бяха толкова близо, че можех да видя малките пурпурни искри, които блестяха в леденосивите му очи. Древни, нечовешки очи, ясни и хладни.
Той дори не дишаше учестено.
Аз се задъхвах.
Изтеглих свободната си ръка назад, за да ударя юмрук в яростно сдържаното му лице, но вместо това явно обсебената ми ръка сграбчи юмрук от късата му тъмна коса и дръпна лицето му към моето, докато явно безумната ми уста се притисна към неговата.
В мен избухна неистова похот. Години на самота, години на неудовлетворен глад, години на липсата му.
Целувах го, сякаш той беше бойното поле, на което бях родена да водя всичките си войни. Целувах го, сякаш той беше единствения крал, за когото тази амазонка можеше някога да поведе армията си на бой. Целунах го, сякаш бяхме първични, смъртоносни зверове, които безстрашно дебнат тези жестоки, убийствени ничии земи, където ангелите се страхуват да стъпят, и го целунах с глад, който нито веднъж не беше утолен, докато отприщвах целия огън, ярост и диващина в душата си – а те са едно шибано много.
Той изстена грубо, ръцете му се плъзнаха към дупето ми, дръпна ме по-близо, ако изобщо беше възможно по-близо, когато вече бях прилепнала към него като втора кожа. Тогава целувката ми се промени и аз го целунах с всеки грам сурова, болезнена самота в моята твърде човешка плът и кости, с всяка преследвана, болезнено оголена частица от мен, която беше уморена да се протяга с интензивността и намерението на живота и да не докосва нищо, защото не мога да чукам нормални мъже, те не ме получават повече, отколкото аз тях, и си тръгнах, по-студена и по-самотна от преди. Целунах го с цветовете на дъгата, с разбитите надежди и мечти на дете, предадено по начини, твърде вредни и многобройни, за да бъдат преброени, и го целунах с копнежа да бъда тази, която кара радостта да пламти от очите му.
Притисках тялото си към неговото и го целувах така, сякаш той беше единствения мъж, когото смятах за достатъчно сложен, блестящ и силен, за да си заслужава да бъде целунат, и го целувах така, сякаш беше направен от костен порцелан, мъж, който не познаваше почти никаква нежност в живота си, защото винаги трябваше да бъде силен, като мен, защото можеше, като мен, и света се нуждаеше от него, като мен, и това е, което правиш, когато отговаряш на изискванията.
Целувах го с преданост, със сурова сексуална почит, гладна да се освободя по този начин. Предложих му молитвата си, предизвикателството си, онова, което беше останало без отговор: Ти там ли си? Толкова ли си болезнено жив и осъзнат като мен? Можеш ли да усетиш колко много ти давам, когато те докосвам по този начин? Струваш ли си за мен?
С други думи, за мой пълен и небивал ужас, целунах Риодан с цялото си сърце. И този шибан човек толкова не го заслужаваше.
Избухнах назад, отскубвайки се от него.
Спрях.
Застинах.
Той ме гледаше, очите му бяха пълни с пурпур, а похотта гореше в тях с такава сила, че изтръпнах и направих още една крачка назад. Бях събудила звяр и в този момент не бях напълно сигурна, че може да бъде върнат в съня си. Той се хвърли напред, провери себе си и спря, стиснал ръце встрани.
Откъснах поглед от неговия. Огледах се наоколо. Всички очи в стаята бяха насочени към мен.
Дори не знам защо току-що направих това, помислих си. После осъзнах, че за мой пълен ужас, бях казала думите на глас.
– Е, ако изпитваш нужда от още един такъв момент, час или дори година – каза един от наперените работници с дрезгав глас – с удоволствие ще се включа като доброволец.
– Уволнен си – изръмжа Риодан, без да си прави труда да погледне мъжа. Той вдиша бавно и дълбоко, отново скръсти ръце и се облегна назад на напуканата мраморна колона, взирайки се в мен с пламтящи малинови очи. Не искри. В погледа му пламтеше чист, неразреден звяр, в устата му блестяха кътници.
Изсъсках:
– Не, не е. Не уволняваш хора само защото не ти харесва какво са казали. Уволняваш хора, ако не си вършат работата както трябва. Той има нужда от работа. Няма да го уволниш.
– Ах, Дани – каза той стегнато – ти ме победи. Ти ми казваш какво да правя. Изглежда съм забравил кой от нас е човека. Може би имаш нужда от напомняне.
Не се съмнявах какво напомняне има предвид.
Отвори тази врата, кръвясалите очи се стрелнаха.
И аз я затварям – изстрелях в отговор аз.
Опитай се, жено. Устните му се изкривиха с тъмна усмивка, изпълнена с обещание, че е чул всяка дума, която съм казала с тялото си, и нямаше да ми позволи да забравя нито една от тях.
Емоциите ми бяха навсякъде, всяка проклета от тях светеше, искреше. Докато го нямаше, бях провела безброй разговори с него, изброявайки с подробни, язвителни детайли многобройните претенции, които имах към него. Бях го обругала с остроумни, блестящи, проницателни забележки. Бях го превърнала в извиняващ се, разкайващ се мъж, който се стреми да си върне благоволението ми.
Не можах да измисля нито една песен – искам да кажа, нито едно нещо, което да кажа. По дяволите, някой беше извадил мозъка ми от черепа и беше натъпкал памучни топчета в празното отделение.
Вдигнах титаничната тежест на унижението и срама си в хлъзгавия поток, изстрелях се нагоре по стълбите и изхвърчах с нея през вратата.
– По дяволите – каза грубо Лор. Той прочисти гърлото си и повтори: – По дяволите. Шефе, това сигурно си е струвало всеки грам от побоя, който ти е нанесла, плюс още куп други неща. Мисля, че имам нужда от студен душ. Не, пет блондинки.
Мъжете се засмяха, мърморейки в знак на съгласие.
Лицето ми беше горещо, бузите пламтяха, но не се забавих да чуя отговора на Риодан.
Назад към част 17 Напред към част 19
