Глава 21
„Когато дойдат за мен“
Кат сгуши одеялото около спящата си дъщеря, взе износеното копие на „Малкото локомотивче, което можеше“ от леглото и се обърна, за да го върне на рафта.
Докато отиваше към вратата и гасеше осветлението, тя погледна назад към Рей и както винаги сърцето ѝ се разтуптя в гърдите с повече любов, отколкото беше вярвала, че един човек може да побере.
Рей беше прекарала по-голямата част от следобеда до късната вечер в градините, играейки си със Спирсидите.
„Обичам Спирсиди, мамо – каза тя, преди да се унесе. – Те не са като мен. Те са толкова леки отвътре“.
Други майки биха задали въпроса, който коментара ѝ предполагаше. Ако те са светли отвътре, но не са като теб, какво те прави това?
Тя не го беше попитала. Времето щеше да покаже. Ако Рей вярваше, че по някаква причина е тъмна, но въпреки това обичаше така инстинктивно и свободно, както го правеше, нямаше смисъл да пита.
Използването на дарбата ѝ на емпатия върху дъщеря ѝ се бе оказало безполезно. Рей изпитваше толкова много любов към майка си, че Кат не можеше да почувства нищо извън нея.
Петната по малките рамене на Рей бяха изчезнали. Сигурно се беше опънала на нещо, може би беше легнала на два камъка в тревата в точно такава странна позиция. Неприятно странно явление, нищо повече.
Когато Рей се преобърна в съня си, мърморейки нечленоразделно, телефона на Кат падна на пода и тя осъзна, че го е забравила на леглото. Върна си го, прибра дъщеря си, целуна я леко по челото и заглади къдриците ѝ.
Докато се обръщаше към вратата, се появи радиоактивен облак от
ПАНИКАСТРАХУЖАСЗАПЛАХАЗАПЛАХАЗАПЛАХА!
избухна в главата ѝ. От дробовете ѝ се изтръгна писък, който си проправи път нагоре по гърлото ѝ. Тя го задуши, за да не изплаши Рей.
Ококорена на място от ужаса, тя стоеше, плюейки тихо, трепереща от глава до пети, гледайки с широки, ужасени очи.
Не, не, не, не, не, не – започна отчаяната литания в съзнанието ѝ. Моля те, Боже, не, не заслужавам това, Рей не заслужава това. Аз съм добър човек, добра майка, но не мога да ни предпазя от това!
Той се извиси до вратата на спалнята, препречвайки ѝ изхода.
Задържайки ги вътре.
Огромни черни криле се извиха свободно напред около тялото му. Тя познаваше тези крила. Беше се страхувала от тях. Изпитваше оргазъм, отново и отново, обвита в тях.
Дишай, дишай, дишай, трябва да дишаш, казваше си тя. Но белите ѝ дробове отказваха да ѝ съдействат. Всичко беше заключено по-плътно, отколкото Шинсар Дъб някога е бил.
Това не беше възможно.
Той беше мъртъв.
Мак ги беше уверила, преди да замине за Фае, че Двора на Ънсийли е унищожен, всеки един от тях.
Включително и Крус.
Особено Крус.
Кат беше питала многократно. И Мак многократно ѝ бе казвала, че може да усети всички останали кралски особи, които съществуват. Не по местонахождение, а просто като тихо горене в съзнанието ѝ.
Крус не беше там.
Кат бе стигнала дотам, че се бе потопила в сърцето на кралицата на феите, за да се увери в истинността на думите ѝ. Мак вярваше, че Крус е мъртъв.
Но сега, застанал висок, тъмен и злокобен, със скръстени мощни ръце, я гледаше с очи на… О, Боже мой.
Очи с такава окончателност.
Тя се разтрепери и избърса кръвта от бузите си. Отмести погледа си, погледна надолу към дебелата, тъмна колона на врата му, по извиващия се, блестящ медальон, надолу по облеченото в черно, масивно тяло. Раменете му бяха огромни и мускулести, краката му – мощни и изваяни.
– Никога не ме гледай в очите, Кат – прошепна той меко. – Мога да те защитя от много неща. Но не и от това. Не исках да те изплаша. Търсих те насаме, за да не тревожа останалите.
Тя издиша въздуха от дробовете си с такава сила, че ги изгори, толкова отчаяно се нуждаеше от него, и наведе тялото си, сякаш можеше да скрие дъщеря си от него.
Дошъл ли беше да отведе Рей? И двете? Ако това беше избора, тя щеше да си тръгне! Само не ми отнемай дъщеря ми, помисли си истерично. Всичко, само не това.
– Защо си тук? – Прошепна тя слабо.
– О, момиче, Шон те търси, има нужда от теб.
За какво говореше той? Как Крус изобщо беше жив? И какво правеше с Шон? И защо гласа му беше толкова различен от този, който тя помнеше от онези адски, трескави сънища?
– Имаме малък проблем, Кат. Имаш ли някой, който да наглежда малкото момиче?
Втората му употреба на думата „момиче“ най-накрая проникна в бетонния мозък. Кат примигна, докато бавно се проясняваше разбирането.
– Крисчън? – Избухна тя тихо. – Това ти ли си?
Устните му се отдръпнаха в безмълвно ръмжене. След това:
– О, Боже, не ми казвай, че си помислила, че съм Крус! Толкова ли зле изглеждам?
Тя кимна енергично.
– Да.
– По дяволите – изръмжа той. – Той е мъртъв. Щях да знам, ако беше жив. Поне така мисля.
Тя пое неравно дъх и се свлече, когато силите я напуснаха, съкрушена от най-ужасния момент в живота си – мисълта, че Крус се е върнал и ще ѝ отнеме Рей. Имаше кошмари за това, събуждаше се ужасена и трепереща, стискайки ръка към устата си, за да потисне виковете.
Крисчън я хвана, преди да падне на пода, изправи я и я подкрепи с ръка около раменете.
Добри Боже, той беше огромен. Поне два метра. Огромен.
– Спокойно, Кат. Не исках да те плаша. Мислех, че знаеш, че е мъртъв.
Тя не му повярва. Никога нямаше да повярва, докато не види безжизнената му форма със собствените си очи. Предишните думи на Крисчън най-сетне проникнаха в нея и така бързо, както ужаса бе завладял сърцето ѝ, чудото разцъфна, а щастието зачерви кожата ѝ.
– Шон ме потърси? – Каза тя задъхано и направи грешката да погледне нагоре, за да потърси очите му.
– Престани да го правиш – изръмжа той. – Не мога да го замаскирам, а и адски мразя да нося слънчеви очила през нощта. – Той замахна с крило около нея и с върховете на копринените си пера помете кръвта от бузите ѝ.
Усещането беше толкова познато, че тя потръпна и извика тихо:
– Спри! Ще донеса кърпичка.
Той се отдръпна, усещайки отвращението ѝ.
– Приглушил съм Сидхбха-джай, момиче – каза той твърдо. – Ще го запазя така.
Докато бъркаше в скрина на Рей – намери, да, един чорап щеше да стигне – и избърсваше очите си, тя го наблюдаваше внимателно в периферията на зрението си.
Той се беше обърнал и гледаше надолу към Рей. После погледна обратно към нея.
Погледът ѝ инстинктивно отиде да потърси отново очите му… По светиите, тя щеше да ослепее от кръв! Тя ги изтри с друг чорап на дъщеря си и каза слабо:
– Какво виждаш?
Той измъкна чифт слънчеви очила от джоба си, нахлузи ги и каза.
– Прекрасно момиче, Кат, нищо повече.
Няма значение, няма значение, тя е моето дете.
– Би ли знаел дали е нещо повече? – Ебаси, помисли си тя, а никога не беше мислила за тази дума. Но беше задала проклетия въпрос и той висеше там, а тя чакаше, отново затаила дъх, отговора му.
Той не каза нищо в продължение на това, което ѝ се стори безкрайно дълго време. Накрая:
– Не е задължително. Но какво искаш да кажеш, момиче? Имаш ли някаква причина да се страхуваш, че тя е на Крус?
– Не – каза Кат с експлозивно издишване.
– Лъжа – каза той категорично.
Майната му – помисли си тя отново. Крисчън МакКелтър беше толкова лош, колкото и тя; ходещ детектор на лъжата.
Крисчън въздъхна, но това се превърна в мрачно забавен смях.
– В какъв свят живеем, а, Кат? Предполагам, че няма да искаш да ми разкажеш тази история?
– Каза, че Шон има нужда от мен. – Тя отклони разговора от темата, която никога не беше обсъждала и със сигурност нямаше да обсъжда в присъствието на дъщеря си, дори докато тя спеше. Някои имена изглеждаха твърде силни, за да рискува да ги изрече. Съжаляваше, че някога е изричано в стаята на дъщеря ѝ. Самата сричка сякаш имаше силата на божествен призив.
– Кат, има ли кой да наглежда момичето? Трябва да те заведа някъде. Само за една нощ.
Беше преживяла такава уплаха, че изпитваше отвратителен ужас при мисълта да остави дъщеря си. Но манастира беше пълен с жени, които се надпреварваха за възможността да се грижат за Рей, и силно предпазено от… Отново, майната му.
Три пъти за една нощ. Тази дума. Тя поиска:
– Как влезе тук, без да задействаш охраната ни, Крисчън?
Той се усмихна едва забележимо. Беше ужасна усмивка. Бели зъби, остри кучешки зъби, тя внасяше само още повече мрак в очите му.
– Ох, момиче, аз не съм това, което бях. Никой от феите не е такъв. Ще ти трябват нови охрани. Аз и моят клан можем да ти помогнем с това.
– Нашето абатство вече не е в безопасност от феите? – Възкликна тя тихо, ужасена.
– Отдавна не е така. Малко след като бе изпята Песента.
– Но досега не сме имали нито един натрапник от Фае – възрази тя.
-Те са били заети другаде. Ти не си в центъра на вниманието им в момента. В интерес на истината се съмнявам, че вече дори се интересуват от съществуването ти.
– Защо?
– Ти не си заплаха за нас. Ние сме се превърнали в това, което някога сме били. Какво от това, че можете да ни идентифицирате? Ще ви смажем. Не искам да кажа това лично. Но те така се чувстват.
Кат си пое дълбоко дъх, като искаше ума и сърцето ѝ да се успокоят. След това изстреля няколко бързи съобщения. Независимо дали Шон се нуждаеше от нея, или не, Крисчън разполагаше с информация – и явно с голяма част от нея – която те не притежаваха и от която се нуждаеха. Както и способността да им помогне да пренастроят абатството. Тя наклони глава.
– Къде отиваме?
– В Шотландия.
Тя се разплака вътрешно.
– Искаш да ме пресееш? – Това означаваше, че трябва да го докосне, а той твърде много ѝ напомняше за Крус.
Той отново се усмихна, онази призрачна и натрапчива тъмна усмивка.
– Съжалявам, момиче, но няма да е толкова лесно. Ще трябва да полетим.
Да летим? Като да се държиш за него с часове?
– Опитай се да не излъчваш отвратителна шибана мизерия, Кат – каза той плътно. – Аз съм от добрите момчета.
– Доколко си сигурен в това? – Попита тя предпазливо.
– Абсолютно – каза той окончателно. – И битката беше жестока, ще ти кажа.
Ънсийли. И един от добрите. Искаше ѝ се да повярва в това.
– Трябва да тръгнем, преди да пристигне Еньо. Тя ще реагира по подобен начин.
Умишлено бе избрала най-свирепия си воин да се грижи за Рей в нейно отсъствие. И помоли Дъф и Декла да бъдат разположени отвъд вратата. Три жени, способни на изключителна доброта. И крайно насилие. Способни да сменят двете за един миг.
– Мога да ни просея до периметъра на имението, но ще трябва да летим оттам. Ела, момиче. И ако ти помогне, затвори очи и помисли за Шон. Той също прилича на мен. Ще трябва да си подготвена за това. Отвращението може да го тласне през стръмния ръб, на който вече е кацнал. Но – добави той тихо, докато аз неспокойно се придвижвах в кръга на ръцете му, – може да се изненадаш колко красиво ще ти се стори небето през нощта. Ще летим над мъглата, която забулва местността, където луната целува върховете на облаците, превръщайки ги в сребристи локвички, върху които сякаш можеш да танцуваш. Ще видиш тъмните, стъклени езера и тревата, превърната във фини метални нишки. Нощните същества са различни от дневните, по-рядко се виждат. Може да съзреш големи снежни сови, които се издигат и хукват, вълци, които се заиграват, докато ухажват своите половинки, може дори да видиш една или две игриви диви котки.
Осъзнах, че се опитва да ме успокои, да ме разсее от интимността, която щеше да ми се наложи да преживея. Получи се. Докато говореше, чух истината за удоволствието в думите му. Обичаше да лети нощем, обичаше земята, а Крус никога не би забелязал нито едно окървавено нещо на земята, нито птица, нито животно; твърде жаден за власт и задвижван, за да види отвъд собствените си амбиции.
Хвърлих последен, бърз поглед към дъщеря си и промърморих, че я обичам, когато зад вратата на спалнята ми се приближиха стъпки.
– Звучи прекрасно, Крисчън – казах, когато той ме придърпа към гърдите си.
– Така е – обеща той, докато се измъквахме навън.
***
Прекрасно беше неподходяща дума. След като преодолях чистия ужас, че ме държи и лети, и страха, че може да ме изпусне, бях заслепена от нощта под пръстите си.
– Няма да те изпусна, престани да си впиваш ноктите в раменете ми – изръмжа той.
Разчитах на това. Ако искаше да ме убие, можеше да ме убие в стаята ми.
В крайна сметка се отпуснах, все още държаща се здраво за раменете му, притисната в ръцете му. Отвличах вниманието си от присъствието на принца на Ънсийли, като гледах как света се разгръща под нас, размишлявайки върху благословията, която присъствието му предполагаше – обещанието, че мрака вътре не е непременно равен на мрак вън.
Никога нямаше да успея да прочета в очите му – един от най-лесните начини да преценя душата на човек – и често се чудя дали някой друг може да види многото нюанси в ириса, които аз виждам, но можех да го почувствам с дарбата си, със сърцето си.
Дълбоко в Крисчън, толкова дълбоко, че почти го бях пропуснала, се беше сгушила зловеща черна перла в плътно затворена, ослепително бяла мида.
Но това не беше малка перла. Беше гаргантюанска, изпълваща всеки атом от съществото му, и той я бе компресирал по някакъв начин. Беше взел невъобразимо огромната, изкривена, ужасяваща бездна от мрак, която се гърчеше в него, и я беше превърнал в нещо като цип, беше я закопчал и заключил. Тъмнина, която можеше да го погълне целия, да го заличи. Мрак, който кипеше от амбиция, глад, умопомрачителна сексуалност и нужда.
Беше успял да побере безкрайността на злото в една малка светеща бяла обвивка, в която не можех да забележа дори косъм пукнатина.
– Как? – Попитах, докато преминавахме над Белфаст, издигайки се към океана.
Бях усещала способността за такова зло само в два други съда: „Шинсар Дъб“ и „Крус“. Никога не съм виждала такъв огромен мрак в някого. Затворен толкова напълно, че дори не можех да усетя какво представлява. Имаше нещо, някакъв фин привкус в него, който го идентифицираше като принца, който беше…
– Смъртта е моето царство. Както Светлия двор е на сънищата и илюзиите, така Тъмния двор е на реалностите и кошмарите. Сийли имат пролет, лято, есен и зима. Ние имаме смърт, война, глад и мор. Но задръж въпросите си, момиче. Нужна е енергия, за да се поддържа този контрол, и още повече, за да се заглуши Сидхбха-джай. Докато отклонявам енергия, най-натоварващите ми способности са предизвикателство. Ще спрем в Планините, за да си починем, а аз ще ти кажа каквото мога. Засега се наслаждавай на гледката.
Излетяхме над сърдития, разпенен, побелял океан, който се блъскаше в брега, после още по-далеч, където вълните се спускаха на километри в тъмно звездно стъкло.
Когато прелитахме над низините, той се издигаше под облаците, за да гледа поляни, където нощните същества скачаха и играеха, после отново се издигаше, за да види от птичи поглед шарените площи, полята и потоците.
Когато най-накрая пристигнахме в планините, красотата им спря дъха ми. Планините се издигаха до величествени върхове, след което рязко се спускаха към килимени долини, буйни и кипящи от живот. Песента беше събудила Шотландия също толкова жизнено, колкото и Ирландия, превръщайки растенията, храстите и дърветата в зеленина, пораждайки бум на популацията в животинското царство.
– Неси се върна – каза той сухо. – Няма да повярваш, че някои от нещата са се завърнали.
– Като например старите богове? – Попитах.
– Знаеш за тях.
Отметнах кичур коса от лицето си.
– Малко. Със сигурност бихме могли да се възползваме от повече информация.
– Почти, момиче. Имам един любим връх. Скоро ще говорим.
Върнах погледа си към пирените, падащи в буйно изобилие по склоновете на хълмовете, посребрените треви, цветята, които цъфтяха между всяка пукнатина на всеки камък.
Никога не бях ходила в Шотландия. Никога не бях напускала Ирландия. Щях да заведа Рей да види това. Нямаше да я оставя да израсне толкова защитена, колкото мен. Исках да види света, да изпита всяко чудо, да ги опознае отблизо, за да може да ги обича.
Приземихме се върху голяма плоска скала на върха на белоснежния Бен. Когато ме спусна на земята, аз се спънах, несвикнала да стъпвам на земята, и той отново ме изправи.
– Какво мислиш? – Попита той и в този момент чух само един горд със страната си планинец, който търси комплимент от турист.
– Шотландия е омагьосваща. И сега знам защо ангелите имат крила. Това е тяхната награда.
Той се усмихна, доволен, и махна с ръка.
– Издърпай една възглавница до огъня, Кат. На тази височина е хладно.
Погледнах натам, накъдето беше посочил. В каменната яма, която преди не беше там, изскочи и пламна пращящ огън. Наблизо чакаха възглавница и одеяло.
– Как направи това?
– Малките неща са лесни. Насърчавам материята да променя формите си, да се превръща в това, което искам да бъде.
– Това? – Посегнах към уютната завивка от лилав и черен тартан.
– Цветовете на Келта. Изработен от килим от мъх отвъд скалите.
– Огънят?
– Една мисъл. Камъните се превръщат в дървени трупи, горене на въздух, покана за топлина.
– Мислех, че магията на феите е предимно илюзия.
– Да, за Сийли. Те предпочитат формата пред функцията, красотата пред стойността. Преобразуването на материята отнема повече енергия, отколкото скицирането на илюзия, а те са мързеливи пичове. И все пак е добре да не ги подценяваш. В момента, в който приема, че това е илюзия, се оказвам в капана ѝ.
– Значи си имал работа с тях. – Настаних се на голямата плоска възглавница до огъня.
Той се спусна на един камък близо до пламъците и се засмя мрачно.
– Имах, момиче. От доста време се опитват да заловят мен и Шон. Когато това не успя, започнаха да предлагат различни примамки. Ние сме враг номер три. Мак е враг номер едно. Чух, че Джейни е враг номер две. Но аз изпреварвам себе си. Има много неща, които трябва да ти кажа.
Увих се във вълнената завивка и се приближих до огъня, за да слушам.
Назад към част 22 Напред към част 24
