Глава 25
„Какво съм станал, мой най-скъпи приятелю“
– Здрасти, Ша-За-М – поздравих го с уморена веселост, докато влизах в спалнята си и включих лампата.
Той вдигна голямата си рошава глава от матрака на пода и ме погледна, като ме сканира внимателно от главата до петите. Това беше погледа, който често си хвърляхме след битка, за да се уверим дали другия е добре.
Виолетовите му очи се разшириха.
– Ти си трънлива! – Възкликна той. – Това ще бъде трилиева драскотина!
Една от старите ми пароли беше thornybitch314159(трънлива кучка) – комбинация от това как се чувствах понякога плюс първите шест цифри на Пи. Смятах да избирам по-разумно в бъдеще.
– Това съм аз. Предполагам, че трилиума е добър?
– Най-добрия! – Ентусиазира се той, но бързо изтрезня. – Всичко ли е наред, И-и-и? – Разтревожи се той. – Пак порасна.
– Добре съм – казах аз и се измъкнах от роклята си. – Отивам да се измия, а после имам нужда от големи прегръдки. Много.
– И ще сложим отново матрака?
– Сигурно. – Насочих се към душа.
Риодан ме беше оставил и си беше тръгнал преди няколко минути, вбесен.
Не можех да помогна. Имах нужда да остана сама. Бях свикнала да бъда сама. Нещо се случваше с мен и исках време, за да съсредоточа мозъка си върху него.
Трябваше да си почина цели пет минути, преди да успея да се изтласкам от пода, оставяйки разбития, рушащ се клуб зад себе си. Нямаше да позволя на никого да ме вдигне и да ме изнесе навън. Въпреки че вече не усещах вълнуващото, ужасяващо диво напрежение в себе си, не рискувах.
Докато събирах силите си, Лор прерови отломките, търсейки обувките ми, но те не бяха открити никъде, което ме вбеси, защото обичах тези обувки. Бях ги носила веднъж. Останалите бяха останали във формата на зверове, в случай че феите решат да се опитат да заобиколят обратно за нова атака, което ми се струваше крайно невероятно. Бяха минали две години без нито една заплаха, а ние току-що бяхме убили стотина от тях, ако не и повече. Възможността за смърт е нещо, което феите избягват, както хората избягват ебола. Исках да обмисля последиците от действията ни тази вечер, но в момента мислех само за себе си.
Объркването ми беше намаляло, но все още бях разтреперана и слаба. Риодан, такъв педантичен планировчик, беше скрил закуски във Ферарито и аз бях вдишала бонбони един след друг, преди да натъпча в устата си половин пакет чипс.
Погледнах към огледалото и повдигнах вежди, мислейки си язвително: Аха, ето защо всички ме гледаха така.
Чернотата беше взела повече от бледата ми ирландска кожа. Не само че лявата ми ръка беше с бодлива черна ръкавица, но и петното се беше разпространило още по-навътре в плътта ми.
Екзотични черни пламъци се извиваха по лявата страна на шията ми, криволичеха по челюстта, бузата, към слепоочието и в лявата ми вежда. Заостреният връх на един от тези пламъци завършваше само на сантиметър от устата ми. Устата, която изведнъж осъзна, че не е целувала достатъчно.
Деветката се беше затворила защитно около мен, докато вървяхме към колата, което ми се стори истерично смешно, предвид това, което току-що бях направила. Убих принц, без да използвам меча, унищожих клуб.
Риодан ми се беше карал по целия път до Светилището, настоявайки да се върна с него в Честър. Изискваше да поговорим.
Нямах сили да споря, погледнах го и просто казах:
– Моля те, сега имам голяма нужда да остана сама.
Познавам Риодан. Ако спорех, той щеше да ме обстрелва завинаги. Но тихата ми молба беше отблъснала вълка и той, настръхнал от едва сдържан тестостерон и гняв, беше паркирал и ме придружил до вратата, казвайки твърдо:
– Ако имаш нужда от мен, обади се. Пиши. Подавай кървав сигнал на прилеп. Ако не ми се обадиш още сутринта, ще бъда на шибания ти праг и ще избия вратата.
Едва след като обещах, той ръмжейки, се съгласи да си тръгне.
Отстъпих назад и прецених голото си тяло в огледалото. Харесвам тялото си. То е силно и стройно и ми подхожда. Би трябвало да съм ужасена от това, което се случваше с мен, но не можех да не си помисля, че изглеждам някак… Красива. Цялата ми лява ръка беше покрита с прекрасни тъмни шипове. Нямах представа защо ги смятах за прекрасни, но беше така. Те не бяха грозни или страшни на вид. Бяха нежно извити като бодлите на розата, по-големи и с леко притъпени върхове. Леко прокарах ръка по тях и потреперих. Бяха студени, но изключително чувствителни, сякаш по върховете им се бяха сгушили цели клъстери от нервни окончания.
Бодлите свършваха точно под рамото ми, но мастилената чернота беше завзела територия и от лявата страна на торса ми, от подмишницата до кръста, като изстрелваше още от тези абаносови пламъци по корема и гърдите ми. Върху някой друг щях да го намеря за ужасно готина, неземна татуировка, Жена на обсидиановия огън.
Върху мен, въпреки че беше зашеметяваща, не чак толкова.
Ако не изчезнеше, никога повече нямаше да усетя мъжки ръце да докосват гърдите ми. Ако не изчезне, никога повече нямаше да усетя целувката на Риодан. Лицата се докосват, когато се целувате. Нямаше как мъж да се доближи до устата ми с нещо повече от целомъдрено клъвване, а аз не съм от жените, които си падат по целомъдрени клъввания, както убедително демонстрирах тази сутрин.
Боже, това ми се струваше като преди цял живот.
Щях да го целуна по-силно, по-дълго, по-добре, ако знаех, че това ще се случи до настъпването на нощта.
Принудих мислите си да се съсредоточат, обърнах се от огледалото и започнах да пресмятам това, което знаех.
Факт: На четиринайсетгодишна възраст прободох с нож един ловец и ръката ми почерня за няколко дни.
Факт: Това продължаваше да се случва през годините.
Факт: Наскоро бях развила необикновена свръхспособност – способността да изстрелвам от ръката си силно разрушителни мълнии, способни да взривяват постройки и да убиват кралски особи от Фае. Усмихнах се леко. Ха, вземете това, Деветимата! Аз съм толкова лоша, колкото и вие!
Факт: Всеки път, когато използвах силата, все по-голяма част от мен ставаше черна и ледена.
Намръщих се. Неточно. Чернотата не се беше разширила, когато убих Бриджит. Нито когато я използвах, за да разбия заклинанието за парализа. Или пък се беше разширила – просто не там, където можех да я видя? Оцветяваше се по-дълбоко под кожата ми, а не по-широко. Сега костите ми черни ли бяха?
Факт: Когато използвах силата, тя ме изцеждаше до степен, която сякаш се увеличаваше с употребата или може би с мащаба на употребата.
Факт: Ако някой докоснеше черната част от мен, умираше. Аз щях да ги убия.
– Отровен бръшлян ли? – Измърморих. Не бях планирала да бъда такава, когато порасна. Тя беше заклет враг на Батман. Аз трябваше да бъда Прилепа, само че със суперсили.
Факт: Ако продължавах да използвам тези невероятни мълнии, изглеждаше много вероятно да стана изцяло черна. Чудех се дали това няма да се отрази и на косата ми. Дали очите ми щяха да станат черни? Опитах се да си представя себе си изцяло черна. Доста странно.
Влязох под душа и застанах под струята, размишлявайки дали, както беше предложил Шазам, няма да успея да го накарам да изчезне. Може би, ако никога повече не го използвам, петното ще се оттегли и аз ще се върна към нормалното. Беше се оттеглило веднъж, още в началото, под лакътя ми. Дали по някакъв начин се натрупваше? Дали мистериозния му край беше неизбежен и необратим, щом веднъж е започнал?
Изсуших косата си с кърпа, навлякох шорти и тениска, благодарна, че Шазам е непроницаем. Поне това имах.
Ако приемем, че оцелея, каквото и да ми се случваше, щях да се превърна в онази странна дама от Хел-Кат, ексцентрична и самотна.
Можеше да бъде и по-лошо – помислих си, докато се връщах към спалнята. Можеше дори да нямам Шазам.
Аз, която в най-добрия случай никога не бях познавала повече от слаба връзка със света, ставах още по-откъсната, по-изолирана. От собствената си кожа. Винаги съм била опасна. Сега бях смъртоносна при допир.
Първата ми година в клетката майка ми ме беше обсипвала с обич. Преди да си тръгне сутрин, и всяка вечер, когато се прибираше. Измиваше ме и ме подсушаваше, разресваше косата ми. Държеше ни за ръце през решетките. Втриваше овлажняващ крем в кожата ми и гъделичкаше гърба ми, а аз знаех, че ще успеем. Това, че ПО-ГОЛЯМА и НАВЪН са гаранция. Знаех го от нейното докосване. Можеш да усетиш любовта в нечии ръце.
Това не беше останало така дълго. Обичта ѝ ставаше все по-рядка, докато накрая тя изобщо спря да ме докосва. После, не след дълго, тя започна да спира да ме вижда.
Когато вече не можех да си спомням усещането за ръцете ѝ по тялото ми, в косата ми, за нежните целувки, които се подаваха през решетките; когато тези целувки се превърнаха в смътен спомен, който принадлежеше на друг живот, на някое друго дете, аз легнах в клетката си и се прегърнах, въртейки глава от една страна на друга, целувайки раменете си, ръцете си.
Малкото ми тяло жадуваше за докосване. За утеха, за любов.
Както и сега.
Вдигнах матрака ни обратно върху пружините, изпънах се по гръб и разтворих ръце.
Шазам се хвърли към мен и кацна точно върху гърдите ми.
– Ау!
Гръмнал, с блестящи очи, той ме удари с глава от удоволствие, след което се сгуши в убийствената ми прегръдка.
И както често правех в Сребрата, стиснах очи, за да задържа сълзите, и го придържах с всички сили.
Назад към част 26 Напред към част 28
