Глава 35
„Проклинам звездите, които те отнемат“
Балор вече беше превзел манастира, когато пристигнахме там.
Първоначално се бяхме насочили към главната порта, но на половин миля от нея чухме пеенето на хилядите зомбита на Балор и заобиколихме отзад. Бяхме изоставили „Хамър“-а зад висок лабиринт от жив плет, където сега се гърчехме заедно с Лор и останалите от Деветимата, които вече бяха в зверска форма.
Заобиколихме отстрани крепостта към битката, която бушуваше на предната морава. Тя твърде много ми напомняше за друга битка, между феите и нас, когато се бях разтопила и се втурнах обратно в горящото абатство, за да спася едно чучело. Нощта, в която Риодан се беше овъглил до кости, за да ме спаси.
Ливадата беше изпълнена с близо хиляда шийте зрящи, които се сражаваха с десет пъти повече зомбита на Балор, прорязвайки и пробивайки си път през тълпата. Беше ужасяващо – хора, които се бият с празноглави хора, и знаех, че всеки шийте зрящ там се бори със собствените си вродени инстинкти да го направи. Програмирани сме да убиваме феи и да защитаваме хората. И все пак тези хора бяха строго контролирани машини за убиване, които Балор ни беше пуснал с инструкции да унищожим.
Самият Балор беше на моравата – по дяволите, той беше огромен! Висок над двадесет фута, облечен в развяваща се черна дреха, който се промъкваше през тълпата, с маска, нахлупена на главата му, с онова ужасно, огромно око, което се разкриваше, докато се навеждаше, грабваше шийте зрящите във въздуха с ръка, сякаш бяха кукли, изпиваше душите им, после ги хвърляше на земята като счупени играчки.
Изръмжах, ръцете ми се свиха в юмруци. Нямаше как да остана настрана от тази битка. Тръгнах напред, само за да усетя как ръката на Риодан се сключва върху китката ми като клещи.
„Обещала си“.
„Сестрите ми умират“!
„Дай ни шанс“.
– Убийте го! – Изръмжа Риодан. Той се втурна напред, преобразявайки се без усилие, и осемте звяра се стопиха в битката, решени да повалят Балор.
Намръщена, със свити в юмрук ръце, останах втренчена в стената на абатството, затаила дъх, усещайки как суровата сила кипи в мен, искайки да бъде използвана, искайки да направя това, за което съм родена.
„Чух това – изръмжа той. Остани на място“.
Тогава Деветката избухна от нищото, скочи във въздуха, приземи се върху титаничния бог, разкъсвайки със смъртоносни зъби плътта му.
Знаех кой е Риодан, вече го усещах, и докато го гледах, той се хвърли във въздуха и се насочи право към лицето на Балор, първичните му челюсти се разтвориха невъзможно широко, затвориха се върху плътта на бога, кътниците потънаха дълбоко.
Балор ревеше, риташе и блъскаше многобройните зверове, които се впиваха в него, виеше от ярост и болка. Изведнъж се съсредоточи единствено върху Риодан, като обхвана гърлото му с огромни ръце и го стисна.
Сърцето ми се сви. Можех да почувствам болката на Риодан, докато тези огромни юмруци се свиваха все по-силно и по-силно. Чувствах, че и аз не мога да дишам. Чувствах, че каквото и да правеше Риодан обикновено, за да убие феите, то не действаше на Балор.
„Пусни се от него сега! – Гръмнах в главата на Риодан. – Свали от него всичките Девет. Не се получава“!
Но Риодан впи кътници по-дълбоко в лицето на Балор, въпреки ужасяващото чувство на задушаване, което усещах, че изпитва, игнорирайки ме, и изведнъж разбрах, че се опитва да изсмуче жизнената сила от бога, както Баронс беше изсмукал Шинсар Дъб от тялото на принцесата на Ънсийли, и точно в момента, в който го направи, разбрах, че не се получава. От каквото и да бяха направени боговете, то не беше същото като това на феите.
Деветте не можеха да ги убият.
Това не ме изненада. През целия ден имах странно непоклатимо усещане за съдбата, която ме преследваше като кучка.
Бях готова да се обзаложа, че мога.
Вдишах дълбоко и бавно, прегръщайки силата си, призовавайки Ловеца в себе си, подканвайки го, приветствайки го. Напълни ме, вземи ме, готова съм – пожелах си аз. Каквато и да е цената.
Енергията ме връхлетя като юмрук в сърцето и цялото ми тяло се наелектризира. Не можех да се прицеля в бога със зверовете на пътя, без да обезвредя някой от тях, и макар че те щяха да се върнат, ако Балор ги убиеше, имаше голяма вероятност да не го направят, ако ги ударех с ловджийски огън.
„Свали всички от Балор – изръмжах аз на Риодан. Сега – казах аз!“
Можех да усетя всяка емоция, която изпитваше. Ярост, скръб, злоба, мъка, отрицание.
Той не каза, че ще ми липсва това красиво твое тяло, въпреки че го почувствах.
И не казах, че се страхувам, че няма да продължи да обича дракона, въпреки че го усети.
И двамата сме твърде прагматични за това. Правим това, което трябва да се направи.
Когато Деветте отпаднаха, когато Риодан се откъсна от хватката на Балор, аз престанах да бъда стенобойката, която просто не мога да бъда, и се впуснах в битката с огън в кръвта, война в сърцето и изключително високо напрежение във вените.
Първата ми мълния улучи Балор в гърдите, блъсна го назад и почти го събори от краката му.
Силата в мен сега се усещаше много по-голяма! И дълбоко в душата си знаех, че този път нямаше връщане назад. Никакви втори шансове. Щях да бъда Ловец, когато всичко свърши.
Ревейки, Балор се завъртя с лице към мен, прониза ме с този смъртоносен душегубен поглед и започна да дърпа душата ми.
За моя изненада нищо не се случи. Дори не усетих как се опитва да я вземе. Бях се преместила извън обсега му. Предполагам, че вече не бях съвсем човек.
Видях изненадата на лицето му и се засмях, докато се промъквах по-близо, избутвайки зомбитата му от пътя си. Удрях го с куршум след куршум, в гърдите, в лицето, като го обгарях и овъглявах, но това проклето око оставаше незасегнато.
После гадината свали маската обратно върху окото си и чух Риодан да казва:
– Не е достатъчно, Дани. Ти не се отпускаш. Трябва да се откажеш от всичко. Стани следващото нещо. Той не каза Остави ме, но аз го чух и беше прав. Все още се съпротивлявах с една малка част от себе си, не исках да се превърна в нещо, което завинаги щеше да ме раздели от хората, които обичах.
Трябваше да приема прехода изцяло, да приема, че умирам, за да може да се роди новото ми аз.
„Обичам те, Звезден прах. Винаги. В пространството и времето. Без край. Нови начала“.
В мен се надигна скръб. Това не беше това, което бях планирала. Това не беше живота, който исках за себе си. Избърсах гневно сълзите, които заледяваха студените ми черни бузи.
„Ново начало – изпратих обратно по връзката ни, с безсловесен израз на чувствата си към него. Как винаги съм се чувствала към него“.
Той вдиша рязко и прокле:
– Майната му. По дяволите. По дяволите, жено. Покажи ми това сега!
Сега или никога. Всяка секунда, която губех, можеше да отнеме душата на друг шийте зрящ. Отметнах глава назад и вдигнах ръце към небето, призовавайки сила от небесата. Намирах се на ръба да се превърна в нещо друго, нещо толкова чуждо, че дори не можех да го проумея. Но беше време, беше моята съдба и звездите ме очакваха.
– АЗ СЪМ ЛОВЕЦ! – Изревах тихо. – ПРИЕМАМ. ИСКАМ ТОВА. ОБЯВЯВАМ СЕ.
Тялото ми бушуваше с необработен висок волтаж, аз се превърнах във висок волтаж, трепнах електрически с неописуема сила, съсредоточих се и хвърлих всичко това в окото на Балор в един яростен удар.
Главата на бога се взриви в дъжд от…
Назад към част 36 Напред към част 38
