Глава 8
„В лъжите ти има истина, във вярата ти – съмнение“
КРИСЧЪН
– Баронс ще те убие, по дяволите! – Най-накрая успява да каже Кат, след безкрайно мълчание, през което погледа ѝ прескача от мен към самозванката Мак и обратно. – Многократно и бавно, така че онова, което си изтърпял от ръцете на Малиновата Каг, ще изглежда като празник в сравнение с него.
Настръхвам.
– Но той не би убил Мак? Не мислиш ли, че когато една жена изневерява, тя е виновна точно толкова, колкото и мъжа, с когото изневерява? – Чудя се защо споря по този идиотски спор, при положение че не Мак стои там гола и не сме правили секс, но двойните стандарти ме обиждат, а настроението ми става все по-неприятно с всяка нова пречка, която се появява между мен и това да си легна. – Освен това това не е това, което си мислиш – казвам, още по-раздразнен, че Кат не е забелязала, че среща погледа ми, без от очите ѝ да се стича кръв, или как без усилие заглуших опасните аспекти на моята Ънсийли форма в мига, в който тя влезе, призовавайки мъничко земна сила, заключвайки планинския си блясък на място, за да остане, докато не го освободя.
В сивите ѝ очи трептят сенки.
– Използва ли Сидхбха-джай върху теб, Крисчън? – Попита тя тихо, след което се намръщи. – Възможно ли е изобщо това – кралицата да овладее и да използва принц на Ънсийли за секс против волята му?
– Никога не би било против волята му – казва голата не-Мак. – Сексът си е секс. Всички същества се стремят да се чифтосват.
– Това също би било против моята воля – изръмжавам аз и се радвам, че съм единствения детектор на лъжата в стаята.
– Сексът не е просто секс – казва Кат с тих глас. – Понякога е изнасилване.
Голата не-Мак казва:
– Сред смъртните, може би.
– Тя не е Мак – казвам на Кат.
Кат ме поглежда с недоумение.
– Тогава коя е тя?
Усещам обезпокоително мощно преместване на времето и пространството за част от секундата, преди някой да се промъкне зад Кат, и проклинам яростно, докато Мак – истинската – се появява в параклиса.
– Сигурно се шегуваш с мен, по дяволите – избухвам. Какво съм направил, за да заслужа такова отвратително продължение на така благоприятно започналия ми ден? Явно във Вселената действа садистична сила, която изпитва удоволствие да каже: „Ей, виж там долу, Крисчън МакКелтър най-накрая има приличен ден. Да го изсерем целия.“
Мак се взира в голата си същност.
– Не, сигурно се шегуваш… – Тя прекъсва, заобикаляйки Кат, приближава се до дубликата ѝ и я оглежда нагоре-надолу.
Библиотекарката отвръща на погледа ѝ, като я гледа с еднаква смесица от предпазливост и очарование.
– Не изглеждам така – казва Мак накрая.
– Силно си приличаме – не се съгласява голата не-Мак.
– Не съм била окосмена там долу от години. А останалата част от нея е такава, на каквато изглеждах, когато пристигнах за първи път в Дъблин. – Мак сканира косата на дубликата, ръцете и краката ѝ. – Тя е естествена навсякъде. Не мога да повярвам, че си ме направил толкова погрешно. – Тя ме преценява за момент, строго, после кимва и казва:
– Променил си се. Браво, Крисчън.
Бях толкова объркан от това, че видях първо голата Мак, а после Дани, че не бях регистрирал, че това е Мак отпреди кралското семейство, която се е появила от бутилката. Кралица Мак е с платинена коса, която виси над бедрата ѝ, а във въздуха около нея трепти електрическа сила. Библиотекарката е с по-къса, слънчева коса и няма и намек за кралска власт, която да се сипе около формите ѝ.
– Аз не съм създал тази жена, Мак. Тя дойде от една от колбите на краля. Какво означава „добре направена“? – Сондирам. Знам, че съм се променил, но дали тя усеща нещо повече с кралските си сили?
– По-късно. Все още ги отваряш, а? Какво е тя? И защо прилича на мен?
– Нямам представа, а и не съм я отворил нарочно. Проклетата колба се счупи.
– От само себе си? – Казва Кат сухо.
Стрелвам я с мрачен поглед.
– Спънах се в нея, но не трябваше да е там… – Прекъсвам и изсумтявам: – Да, счупих проклетото нещо, ясно? Но не беше там тази сутрин. Нямам представа как се е озовало на пода. Винаги държа мензурите прибрани. – Казвам на Мак: – Тя е Сийли или Ънсийли?
– Не може да е Ънсийли – казва Кат. Всички те са били унищожени от Песента.
Дали това беше мимолетен шок на лицето на библиотекарката?
– Възможно е, запечатана в бутилка, тя да е избегнала унищожението. Не знаем как точно е действала Песента. – Мак се замисля и се намръщва, изучавайки я.
– Убягва ми – казва тя накрая.
– Как е възможно това? Ти си кралица. Ако тя е фея, трябва да знаеш дали е от Двора на тъмнината или на светлината.
– Не съм се сблъсквала с мелодията, която тя излъчва. Тя е… – Очите ѝ се затварят. Когато ги отваря отново, тя казва: – Смущаваща.
– Красива? Грозна? – Натискам я.
– Различно от всичко, което съм чувала. И все пак… Познато.
– Сингулярност? – Предлага Кат. – Но не са ли такива само при Ънсийли?
Мак обикаля в кръг около жената, разглеждайки я.
– Може би една Сийли е била толкова дълго в Белия палат, че се е променила. Което все още не обяснява защо прилича на мен.
– Но дали времето, прекарано в кралството на Ънсийли, нямаше да я убие, както Крус искаше да направи с Авийл? – Казва Кат.
– Белият палат не е кралството на Ънсийли – отговаря Мак.
Мръщя се. Очите на Мак не изглеждат добре. Под прозрачното зелено проблясват парченца лед. Нещо не е наред. И каквото и да е, то няма нищо общо с непознатото същество в замъка ми. Решавам да изчакам до по-късно, за да ѝ кажа, че обитателя на бутилките има две форми, а Дани е другата.
Библиотекарката вече не гледа Мак, а стои напълно неподвижно, загледана покрай нея в далечината, сякаш се опитва да бъде невидима. За съжаление не е, а и все още е обезпокоително гола. Изръмжавам:
– За бога, каквато и да си, облечи се с някакви проклети дрехи.
Мигновено съществото от колбата вече не е голо.
Кат е.
Мършавата, мускулеста шийте зряща изкрещява, свива се и увива ръце около тялото си, опитвайки се да прикрие внезапната си голота.
Призовавам земна сила, за да я облека точно в момента, в който Мак го прави, и Кат се оказва завита в няколко слоя, достатъчно уютни и за най-ледената зима.
Мак и Кат ме поглеждат с кинжали.
– Какво? – Изръмжавам раздразнено и се взирам в библиотекарката. Макар че очите ѝ са скромно присвити, тя слабо се усмихва.
– Защо просто не облече голата-тя в началото? Ти си овладял силата си – избухва Мак.
– Защо – контрирам яростно – голата-тя не се облече просто на първо място, ако е успяла да изтръгне дрехите на Кат? Откъде щях да знам, че тя ще го направи?
– Преди известно време ти овладя силата да пренареждаш малки елементи – изсумтява Кат, докато откъсва пуловера на Мак, навлечен върху ролката, която ѝ изработих, след което сяда на пода, за да дръпне един от излишните ботуши. Обмислям да ѝ кажа да не се притеснява. Мак и аз създадохме нещата толкова едновременно, че подозирам, че обувките са слети. Дърпайки ботуша, Кат продължава раздразнено: – Ако я беше облякъл, нямаше да се окажа гола.
– Беше сложна сутрин и се разсейвам от голотата – изръмжавам аз. Не знам какво ме тревожи повече – последствията от необяснимата библиотекарка, нейната откровена безцеремонност и умишлено натискане на копчетата или едва затихналата буря в зловещите очи на Мак, която е Фае. – Аз съм човек. Застреляйте ме за това или се примирете. Наистина продължих да завивам кърпата около нея. Тя отказа да я задържи.
– Тя! – Възкликва Кат, притискайки ръце към ушите си. – И махни от мен тези ботуши. – Тя започва да извива една твърде слята обувка, за да я събуе. – И се нуждая само от един чифт дънки.
Мак – истинската Мак – започва да се смее. Поглеждам я предпазливо. В нея има нотка на… Не съвсем лудост, но определено е налице подтекст на… Ненормалност.
– Какво става, Мак?
– Не сега.
Кат я поглежда мрачно.
– Как можеш да мислиш, че това е смешно?
– Имах нужда от доза абсурд, а за това винаги мога да разчитам на живота в Ирландия.
– Технически – казвам ѝ – ние сме в Шотландия.
Мак оглежда параклиса, претъпкан с книгите и накитите на краля на Ънсийли.
– Къде в Шотландия?
Уточнявам рязко:
– За да не усложняваме допълнително нещата, Мак, ти ли ще свалиш ботушите и дънките на Кат, или аз трябва да ги сваля? – Ако и двамата го направим, ще се върнем в изходна позиция, а те двете отново ще ми се разсърдят. Аз самия съм достатъчно ядосан. Хората, за които ме е грижа, да ми се сърдят, когато вече съм ядосан, ме прави още по-ядосан.
– Ще го направя – казва Мак и дублиращото облекло на Кат изчезва с думите.
Кат въздъхва с облекчение.
– Благодаря. Беше ми горещо.
– Планините. Замъкът Драоидхакт – отговарям на въпроса на Мак. – Как успя да пресееш тук, след като никога преди не си била тук? – Трудно ми е да пресявам на места, на които никога не съм бил, освен ако не разполагам с допълнителни средства, като кичур от косата на Мак.
– Опитах се да се пресея при Кат в абатството, но ме пренасочиха тук. – Погледът ѝ се връща към библиотекарката, която стои с присвити очи. – Коя си ти?
Погледът ѝ е вперен в пода и тя отговаря:
– Може да ме наричате библиотекарката.
– На какво?
– Това, което някога беше Библиотеката на краля на Ънсийли, докато онзи некадърник – тя забива пръст в мен с обвинителен поглед – не пренесе мен и част от колекцията ми на друго място и не унищожи метода ми за намиране на нещата. – Тя ме погледна, без да изпитва неудобство, забелязвам с интерес, само че вече не към Мак.
– Ти си Сийли или Ънсийли?
– Не мога да отговоря на този въпрос по един или друг начин.
Мак ме поглежда.
– Откривай лъжата.
– Звучи някак вярно, но с подтекст, който не мога да определя – казвам аз.
– Ти си фея – казва Мак.
Библиотекарката свива рамене.
– Зададох ти въпрос – изръмжава Мак.
– Не чух въпросителен знак – хладно казва библиотекарката. – Звучеше ми като твърдение.
Очите на Мак се свиват и тя изсумтява:
– Ти фея ли си?
Не-Мак се изсмива с осезаема враждебност:
– Откъде да знам нещо за себе си? Аз живея в бутилка, о, велика кралице. За разлика от теб нямам свободата да се разхождам наоколо и да задоволявам кралските си желания.
– Обърни се към мен така още веднъж и ще умреш в бутилката.
– Това е отговора, който мога да предложа.
– Знаеш какво мога да ти направя.
– Измъчвай ме. По много и разнообразни начини. Когато човек живее вечно в стъклен затвор, болката е нещо, с което може да се занимава.
– Защо приличаш на мен?
– Също толкова лесно бих могла да попитам защо приличате на мен. Коя е била създадена първа?
– Аз не съм създадена. Аз съм родена.
– Създадена. Родена. Един и същи резултат. Ние сме.
– Как се озова тук?
Погледът е съсредоточен върху гръдната ми кост, а библиотекарката отговаря:
– Онзи глупак ми счупи колбата.
Крилете ми се повдигат, шумолейки от раздразнение. Кое е това същество, което си мисли да се обръща към принц на Неселението с „глупак“?
Мак ме поглежда.
– Запечатай я в друга колба. Имаме по-важни въпроси за обсъждане. Ще се справим с нея по-късно. Може би. Може би никога повече няма да я отворим. – Тя втренчи строг поглед в библиотекарката. – Освен ако не желаете да бъдете по-откровена.
– Отговорих на всичките ви въпроси, доколкото ми е възможно.
– Разяснете какво сте и защо приличате на мен.
Библиотекарката остава безмълвна.
– Запуши я – изпъшква Мак.
– Бих могла да остана свободна – предлага библиотекарката набързо, – и да започна да подреждам бъркотията, която тъпака е създал. Мога да бъда полезна по много начини.
Тъпак. Това е то. Светкавично грабвам бутилка „Гинес“ с няколко останали глътки на дъното, избърсвам лепкавите паяжини от устата на бутилката и я запращам към нея, като заповядвам на библиотекарката, или каквото там е, да влезе.
– Мога да ти кажа как да намериш нещата в Библиотеката. – В гласа ѝ се долавя отчаяние.
– Казах да влезеш – изръмжавам аз.
Тя се приближава, навежда се, за да надникне в бутилката, сбърчва нос с неприязън и ме поглежда предизвикателно.
– Мирише! Предишната ми колба не миришеше.
– Сега – изръмжавам аз, вярвайки, че тя е принудена да се подчини като джин в бутилка. Ако не, ще използвам Глас.
Свити ноздри, присвити очи, библиотекарката се изпарява в мъгла с цвят на дъга и с драматично, нахално забавление се влива в бутилката.
В мига, в който тя се намира в нея, натъпквам тапа в гърлото, запечатвам я и я поставям внимателно на висок рафт. След това поглеждам Мак с твърд поглед.
– Край с нея. Какво стана? Какво се е случило?
Очите ѝ проблясват със сребриста мълния.
– Сийли отвлякоха майка ми.
– По дяволите – проклинам аз. Феите току-що обявиха тотална война.
Срещу своята кралица.
Което означаваше срещу цялата човешка раса. Апокалипсисът вече не беше далечно обещание, носено от тъмен вятър.
Той е тук.
Назад към част 11 Напред към част 13
