Глава 14
„Изглежда, че вече никой не може да ми помогне, твърде дълбоко съм затънал“
КРИСЧЪН
По дяволите, не съм сънувал.
Бутилката „Гинес“ изхрущя под ботушите ми, а парчетата стъкло се разпръскват по пода на параклиса.
Библиотекарката е направила това, което твърдеше – блъскала се е във вътрешността ѝ, докато тя не се е преобърнала от рафта, не се е разбила на плочника долу и не се е счупила, освобождавайки я.
Нищо чудно, че червата ми крещяха. Усещах, че това, което се случва, е реално, а не сън, и че ми предстои да правя секс с вид фея, които дори кралицата не може да идентифицира. Като знам късмета си, вероятно някаква форма на сукуба, която лакомо щеше да погълне парчетата от душата ми, оставяйки ме психотично чудовище, заедно с останалите феи.
– Не разбирам защо не искаш да ми дадеш секс – казва един прост глас зад мен.
Въртя се върху счупеното стъкло и се озъртам. Разбира се, че ме е последвала.
– Коя си ти? И не ме занимавай с глупости. Ако ме излъжеш, ще те сложа в пълна бутилка бира и ще се удавиш, отново и отново. Завинаги.
– Всички мъже ли са садисти?
– Всички феи ли са извратени? Каква е твоята игра? Всъщност, как се казваш? И облечи някакви кървави дрехи. – Гръмнах последното.
Изненадан съм и само леко успокоен, когато тя мигновено се подчинява, обличайки се в къса, прозрачна премяна, която е почти по-лоша от голотата, заради начина, по който прилепва към всяка извивка, ясно разкрива зърната и могилката и оставя прекрасните крака на Мак голи до средата на бедрото.
– Казвам се Лирика – казва тя тихо. – Опитвам се да бъда любезна, така че престани да го правиш толкова трудно.
Примигвам. Сукуба-фае ме кастрира за това, че съм раздразнителен, когато тя винаги е раздразнителна първа.
– Каква си ти?
– Не мога да ти кажа това.
– Защо не?
Тя отново се оригва, но този път не се кикоти.
– Никога преди не съм била пияна. Започвам да си мисля, че не ми харесва. Кога ще свърши?
– Около пет минути. Не оставаме дълго пияни. Получавам приблизително десет минути щастие от цяла пета уиски, след което ме връхлита главата.
– Вече започнах с това, че ми се вие свят. – Хлипайки, тя се свлича на пода с кръстосани крака, спуска глава в ръцете си и я стиска.
Направо. Сега трябва да я съжалявам. Отказвам.
– Защо не можеш да ми кажеш какво си? – Изисквам.
В ръцете си тя измърморва:
– Защото не знам. Аз съм фея. Но това е всичко, което знам.
– Ти дори не знаеш дали си Сийли или Ънсийли?
Тя вдига глава и я поклаща, след което помръдва.
– Ау.
– Отговори ми на глас. – Повтарям въпроса си, за да мога да подложа отговора ѝ на моя тест за откриване на лъжа.
– Знаеш ли дали си Сийли или Ънсийли?
– Липсват ми пълни доказателства. Имам съмнения и въпроси, които никога не са получили отговор.
Истината. А ако е Ънсийли, тя е последната съществуваща Ънсийли. Е, освен мен и Шон, а аз не ни категоризирам като такива.
Тя се стъписва и масажира слепоочията си.
– Колко време трае главоболието?
– Около половин час.
Тя казва недоверчиво:
– По-дълго от напиването? Това не е честно!
Сърдечно се съгласявам.
След пауза, по време на която тя разтрива главата си и тихо стене, тя предлага:
– Знам, че съм единствената от моя вид. Единствена.
Отново истина.
– Нито Мак, нито Дани са твоята истинска форма, така ли?
Тя започва да клати глава, изтръпва и казва:
– Не.
– Покажи ми истинската си форма – изисквам аз.
– Това е забранено.
– Заповядвам ти да ми покажеш истинската си форма – гръмвам с пълния си друидски глас, невъзможен за неподчинение.
– Ау! Главата ме боли. Престани да ми крещиш. Казах „забранено е“.
Гласът не ѝ действа. Ще бъда прокълнат.
– От какво?
– От кого – поправя тя раздразнено.
– От кого, по дяволите? – Изригвам.
Тя притиска пръсти към слепоочията си, изсумтява и казва раздразнено:
– Чувам те отлично, когато говориш с нормален тон. Крещенето върху мен не ме прави по-склонна да сътруднича, а по-малко. Нелогично и противоречащо на интуицията е да крещиш на хората, когато искаш да ти съдействат. Очаквам нещо по-добро от теб. И не мога да ти кажа „по дяволите от кого“.
Откъде накъде тя ми казва, че очаква от мен нещо по-добро? Тя няма никакво право на каквито и да било очаквания по отношение на мен.
– Защото това също е забранено – изръмжавам аз. – Защо дойде в леглото ми?
Тя казва просто:
– Исках да правим секс. Никога не съм го правила. Четох за него в книгите и исках да знам какво е. Искам да знам какво кара смъртните и феите да правят неща, които противоречат на логиката. Искам да знам какви са причините на сърцето, за които разума не знае нищо. Всичко това ми се струва доста гротескно и странно, но сигурно е ужасно прекрасно. Смъртните умират за него. Фае, ами, сигурна съм, че си чувал историята за краля на Ънсийли и неговата наложница. – Тя сви рамене. – Имаш всички правилни части.
Боже, колко ласкателно. Аз имам „правилните части“.
– И са много хубави – добавя тя набързо. – Това е моя опит отново да бъда мила, в случай че не си забелязал. Но и аз го мисля сериозно. Имаш изключително хубави части. Просто прекрасни. Знам. Виждала съм ги всичките.
През цялото време, докато я разпитвах, слушах интуицията си. Тя не е изрекла нито една лъжа. Разбира се, не ми е казала и нищо полезно, по дяволите. Решавам да подходя по друг начин, да задам периферни въпроси и да видя дали ще стигна до нещо. Искам да знам дали някой я е пуснал навън и ако е така, кой.
– Как организираш библиотеката, когато тя е извън бутилката, а ти си вътре в нея? Защо не знаеш, че премествам нещата ти?
– Подреждането, което правя вътре в бутилката, в репликата на библиотеката, пренарежда истинската. Очевидно преместването на истинската не пренарежда моята реплика. – Очите ѝ се стесняват и тя се настървява. – Но ти счупи бутилката ми и унищожи репликата на Библиотеката ми, така че сега единствения начин да възстановя реда в колекцията е, ако ми позволиш да работя с истинската. А явно оригиналната ми бутилка е имала съществен конструктивен недостатък – изригва тя. – Възмутена съм, че някой може да разхвърля Библиотеката ми и аз да нямам възможност да знам. Защо изобщо ме постави да отговарям за нея? Очевидно е, че нямам никакъв контрол върху нищо. Дори и над библиотеката си.
– Кой те е поставил да отговаряш за нея?
Тя ме стрелва с бунтовен поглед и не казва нищо.
– Нека предположа, че и за това е забранено да се говори – казвам сухо.
– Да.
– Ти се подчиняваш на неизвестно Фае.
Тя не казва нищо.
– Дори не можеш да ми кажеш на кой вид се подчиняваш? На фея, на стар земен бог, а може би на самия крал на Ънсийли?
– Не знам дали бих могла да го направя, ако исках, а и не искам. Не си приятен и не ме мотивираш да ти сътруднича. Нещо може да ми попречи да кажа неща, които не ми е позволено да кажа. Или може би ми пречи и просто ме кара да мисля, че това е мое решение. Или може би нещо ужасно ще ми се случи, ако се опитам. По-ужасно от това да живея в бутилка за вечни времена и никога да нямам нито един избор за каквото и да било.
Отново прочетох в думите ѝ само истина и изведнъж ми стана жал за нея. Аз също щях да бъда раздразнителен, ако бях затворен в колба и така напълно контролиран. Тя е нечий затворен слуга. И никога не е правила секс. Животът на един Фае е много, много дълъг.
Тя ме поглежда рязко, когато не казвам нищо, а аз ѝ отвръщам и между нас преминава неочаквана подмолна струя; и двамата я усещаме.
Тя изглежда изненадана, после казва учудено:
– Ти изпитваш състрадание към мен.
– Ти ме дразниш до смърт.
– Все пак разбираш, че съм в невъзможна и ужасно неприятна ситуация.
Раздразнено кимвам. Феите са пословични с това, че се опитват да се поставят един друг в неприятни ситуации. При нея някой е успял.
– Мисля, че съпричастността означава, че ме харесваш. Чувстваш ли се благосклонно към мен? – Казва тя с надежда.
– Не ти давам секс – отвръщам категорично.
Тя замълчава за момент, след което казва:
– Мога да приема това. Засега. Може би някой ден ще избереш да ми правиш секс. А дотогава можем ли да бъдем приятели? Никога не съм имала такъв. Бих искала. Приятелите се грижат за теб, помагат ти и са мили с теб.
Затварям очи и стискам зъби. Вътрешността ми крещи, не, не, не, но сърцето ми на планинец кърви за тази жена. Прочетох я като безхитростна, високоинтелигентна, самонадеяна, социално неумела, закърмена с книги, но невинна в живота. Ако тя ми казва истината, а аз съм сигурен в уменията си да познавам истината на деветдесет и девет и девет процента, всичко, което знае за живота, е научила от книгите. Със сигурност се държи така, сякаш това е така. Все пак трябва да знам каква е истинската ѝ форма. Това не подлежи на обсъждане. Ако иска доверие от мен, ще трябва да се разкрие напълно.
– Моля те, не ме слагай обратно в бутилката. Не и сега. Остави ме да поживея малко. Моля те – моли тя тихо. – Умолявам те. Бих се задоволила само с едно малко парченце живот. Дори не мога да си го представя. Толкова дълго съм мечтала за него.
Отварям очи и си мисля, че съм толкова прецакан, защото сега няма как да я накарам да се върне в бутилката. Ако я вкарам насила и я запуша, връщайки я към мизерното ѝ съществуване без утехата дори на нейната Библиотека, ще се почувствам като най-големия гадняр в моето кралство, а на Шон доста му харесва да владее тази роля.
– Ще ми се подчиниш ли, ако те оставя да не влизаш в нея?
По чертите ѝ проблясва чист бунт и почти ѝ нареждам да се върне в бутилката точно тогава и там. Нямам нужда от повече проблеми в ръцете си, а независимо колко потисната от съдбата изглежда, тя е своенравна жена, която никога не е имала право да упражнява тази воля, ураган от категория 5, който се формира край бреговете ми. Въпросът не е дали бурята ще връхлети моето царство, а кога и колко катастрофална ще бъде тя. Като знам късмета си, толкова катастрофална, колкото е възможно. Вече дори не прекарвам много време в размисли за катастрофата. Планирам я. Това е моя живот.
Тя казва тръпчиво:
– Ако трябва винаги да се подчинявам на един мъж и никога да нямам избор за живота си, тогава да, предпочитам да се подчинявам на такъв, докато съм извън бутилката, отколкото в нея. И може би, ако съм послушно животинче, ще получа лакомство – добавя тя и очите ѝ проблясват.
Отговарям отбранително:
– Не се познаваме. Не ти се доверявам. Ако дойде ден, в който ти се доверя…
– Ще ме послушаш? Като че ли съм истински човек и всичко останало? – Прекъсва ме развълнувано тя.
– Ще трябва да измислиш как да ми покажеш истинската си форма, за да имаш шанс за това като снежна топка в ада.
Тя въздъхва безрадостно.
О, Господи. Тази жена. Тя стига до мен.
– Впечатли ме с това колко добре се подчиняваш на ограниченията, които ти давам. Ще се постарая да ти давам само необходимите. – Червата ми отново крещят. Това няма да мине добре, просто го знам.
И все пак сякаш съм заседнал в бягащ влак, който се носи по релсите въпреки всички предупреждения, че съм на път да ги прескоча и или да се блъсна в нещо ужасяващо, или да се озова в ничия земя без компас. Проклетото ми сърце на планинец. Аз съм Ънсийли принц с келтско рицарство в кръвта, което никога няма да престане да управлява действията ми, докато сърцето ми бие. Никоя жена, никой човек не трябва да живее без избор, без контрол над живота си.
– Как се казваш? – Казва тя тогава. – Ти знаеш моето.
– Крисчън.
– Не, имам предвид името ти на Фае – уточнява тя. – Кой от принцовете на Ънсийли си ти?
Мразя да се представям по този начин. Това ме кара да звуча мелодраматично и самонадеяно.
– Аз съм Смъртта.
Тя ме гледа безучастно за миг, а после липсата на изражение се превръща в чист ужас.
Изведнъж тя се взривява в облак калейдоскопична мъгла и се разпада на хиляди преливащи се светулки, които се въртят в безумен безпорядък над главата ми. След няколко мига тя успява да се сглоби отново в сплотена мъгла, която мигновено се стрелва в поредната ми празна бутилка от бира, след което сяда трепереща нежно върху един от металните сандъци на Краля на Ънсийли, които използвах като масичка за кафе.
Въздъхвайки, взимам бутилката и заговарям в нея:
– Няма да те нараня, Лирика.
– Но можеш, о, велика Смърт – изплува от вътрешността на бутилката ужас, който съдържа в себе си мъничко насмешка.
Все още е раздразнителна и предизвикателна, въпреки страха си. Тя е едно парче работа.
– Това е риск, който и двамата поемаме. Ние не се познаваме един друг. Наистина ли искаш да останеш в бутилката?
– Засега – казва тя стегнато – мисля, че да.
– Добре. Нека да е по твоя начин. Ако излезеш, трябва да дойдеш директно при мен и аз ще определя параметрите, на които трябва да се подчиниш. Договорено?
– Договорено.
– Ако не се подчиниш…
– Няма нужда да ме заплашваш, ти, властен грубиян – изсъска бутилката, трепереща от гняв.
Каквото и да е. Поставям я на високия рафт и излизам от параклиса, като се старая да затворя внимателно вратата след себе си. Вече съм счупил две неща през последните двайсет и четири часа и нямам желание да пускам още проблеми в моето малко кътче от света.
Докато се шляя по влажния каменен коридор в съвършено лошо настроение, все още неоправен и буйстващ от тестостерон, напълно наясно, че вероятно току-що съм сключил сделка с някакъв дявол или някой, контролиран от някакъв дявол, Риодан се появява зад ъгъла, крачейки към мен, а аз съм извън себе си от обида, защото алармите ми за периметъра не се задействаха, а аз специално се предпазих от Деветте. Изглежда ядосан, което за него означава, че под окото му потрепва мускул.
Той е проклетата причина да имам още един от проблемите си: Благодарение на него чичо Дагиъс е безсмъртен и е звяр, докато жена му е смъртна и не е звяр, което наистина насъбра всички келтски сухари. Ние, келтските друиди, се свързваме за цял живот и след това. Което означава, че и за леля ми, и за чичо ми частта с „отвъдното“ ще бъде – поне от гледна точка на фигурата – дълъг и самотен ад.
Прибрах брадичката си и тръгнах с бичи поглед към него, без да отстъпя и сантиметър от коридора си в моя замък в моето кралство. Той си има собствено проклето кралство. Нарича се Честър и там той е тиранин.
– Какво? – Изръмжавам. – Ако си ми ядосан, вземи си билет и се нареди на една много дълга опашка. – В момента Шон ме ненавижда, библиотекарката ме смята за контролиращ грубиян и се страхува от мен; дори Кат ми хвърляше притеснени, съмнителни погледи, след като се провалих така напълно в опита си да науча Шон да контролира силата си. През целия ден не направих нищо правилно с изключение на това, че насърчих прилепа да си тръгне.
Риодан продължава да дебне, очертавайки се голям в слабо осветения коридор. Деветимата също не отстъпват и на йота.
– Не съм ти ядосан. Не знам на кого съм ядосан, а трябва да знам, за да мога да одера кожата на гадняра и да го изпека жив. Дани и аз бяхме в леглото…
– Не. – Спирам рязко и го прекъсвам: – Просто не. Не искам да чувам нищо за това. Не и сега. Никога. – Чувствам се виновен всеки път, когато думите „секс“ и „Дани“ се появят заедно в едно изречение. Знае ли, че я видях гола днес, нещо като? Дали чете мислите ми? Мислено си мърморя бла, бла, бла, отново и отново.
– Замълчи по дяволите и ме изслушай. Бяхме в леглото и тя изчезна. Беше там за един миг, а после изчезна. Взета от вътрешността на Честър, което е невъзможно. Клубът е толкова силно охраняван, че дори на мен ми е трудно да мина през тях, във формата на звяр.
– По дяволите, сега и Дани е изчезнала?
– Това не е всичко. Лор току-що ми писа, че и Джак Лейн е изчезнал. Оставил го е сам за цели пет минути в един от най-силно охраняваните апартаменти в „Честър“ – мрачно казва Риодан, докато спира и заставаме един срещу друг. – Ебаси, някой е преминал през охраната ми. – Това не е въпрос, а констатация на невъзможното. Мога да усетя яростта, която се разнася от него. Моята собствена се надига. Чувствам се като библиотекарката. Нищо не е под мой контрол.
Е, има едно нещо, което е…
Умишлено използвам това, което дълго време беше една от любимите думи на Дани, което знам, че го дразни. Разпилявам борбата, за да изхвърля агресията, а ние и двамата сме несломими.
– Пич. Явно трябва да поработиш върху защитите си. Много се проваляш?
Сребърните му очи пламват.
Получавам кавгата, която исках.
Назад към част 17 Напред към част 19
